неделя, 19 май 2013 г.

ТАМИРИС-ЦЯЛАТА КНИГА



ТАМИРИС  от Славена Атанасова


Част I


ИЗЧЕЗНАЛИЯТ МЕТЕОРИТ




Глава I


Повече пари - по-малко въпроси


Единственото, което се въртеше в гла­вата на Кисьов, бе, че утре ставаше точно седмица, откакто се беше заел с тази работа, и трябваше да получи първата четвърт от обещаната голяма заплата. Не беше обсъж­дал с останалите от бригадата за колко го бяха спазарили, но не му убягна, че за всич­ки темата „пари" беше табу. За един месец щеше да получи толкова, колкото досега не бе вземал за половин година. Утре щеше да разбере дали не са се възползвали от прос­ловутата му наивност, или отново нещо не бе доразбрал.
Цялата бригада от десет човека, която щеше да работи на обекта, беше комплектувана от специалисти на фирми със седалища в най-различни краища на страната. Никога не бяха се виждали и не знаеха нищо един за друг, но явно, който ги бе събрал, държеше да има най-добрите майстори във всяка сфе­ра на строителството. Досега Кисьов не беше се сблъсквал с подобно предизвикателство.


Странното не беше само в голямата заплата, която явно бе обещана па всички, но и оста­налото, като се започнеше от това, че никой никога не беше виждал собственика на къ­щата. Бяха наети от Танев - елтехника в бри­гадата, който имаше връзка с работодателя, но „срещите" им ставаха само в интернет и освен заръките, които получаваше, и той знаеше колкото другите.
През първия ден, когато се озоваха с багажа си във фоайето на големия хотел в центъра на града, никой не разполагаше с подробна информация за работата, която трябваше да върши. На рецепцията ги чака­ше писмо за Танев и ключове от стаите, в които се настаниха веднага. След двадесети­на минути се събраха в стаята на бригадира и прочетоха писмото от работодателя. В него имаше кратко описание на къщата и ней­ното местонахождение, чертежи и инструк­ции за ремонта й. До обед десетимата се опознаха и си поговориха кой за какво е извикан. Разбраха се да започнат на другия ден и се пръснаха да разгледат града.
Враца е от големите градове на Бълга­рия, което ще рече, че е колкото невзрачно американско градче. Разликата е, че в него няма нищо невзрачно. Едва ли може някъде по света да се открие място, което толкова
ярко да олицетворява човешката гордост - величествено изпъчилият се Балкан, гледащият отвисоко на пъплещите по площада хора Ботев, прословутата врачанска репли­ка: „Кой, я?!", винаги съпроводена от удар с юмрук в гърдите, и не па последно място - насмешката, с която врачани гледат и на се­бе си, и на целия свят - всеки може да я про­чете в погледите им.
Като се изключи този тъй набиващ се на очи „грях", другата впечатляваща особе­ност е красотата на града, за която се гри­жат неговите жители. Тази мания за обновя­ване, модернизиране и озеленяване е в про­тивовес или по-скоро лъжлива фасада на не­що, което се случва извън полезрението на случайния посетител. Където гордостта е пуснала толкова дълбоки корени, не може да няма плодородна почва и за останалите „грехове".      '
Населението не е многочислено, ако се има предвид само старият град. Без комплексите и присъединените села квартали площта му не надвишава два квадратни километра. Тук хората малко или много се поз­нават и знаят, че „в гардероба на всеки се крие поне един труп". Умението им да лави­рат между стари и нови лъжи, опазвайки собствените си тайни, ги издига едни над
други, но и ги излага на прицел, защото врачани също като котките никога не падат по гръб и всеки търпеливо чака да дойде него­вият ред, за да покаже „могъществото" си.
Може да звучи и да изглежда като игра в детската градина, но петнадесетте хиляди, които се мислят за синята кръв във вените на града, се вземат изключително на сериозно и никога не биха допуснали мисълта, че нещастниците от комплексите и близките се­ла не се „въртят" около тях.
Без много-много да му мисли за красо­тата на цъфналите дръвчета и на чистите улици, Валентин Кисьов се шмугна в пър­вата изпречила му се бакалия. Напълни две торби с консерви, хляб, няколко бутилчици безмирисен алкохол, т.е. водка, и с решител­на стъпка - типична за него, когато няма ни­що за решаване, се върна в хотелската си стая. Скри хранителните запаси в дъното на нощното си шкафче и ги прикри с хавлиена кърпа.           
Дърводелецът беше израснал в недои­мък. Фактът, че банковата му сметка бе не­вероятно голяма за човек от неговия бранш, никак не го успокояваше. Точно обратно -колкото повече набъбваха неговите спестя­вания, толкова по-голяма паника обземаше ума му. Страхът, че един ден ще остане на улицата и ще умре от глад, защото нима кой да му помогне, го караше да страни от хора­та. В тих виждаше единствено заплаха за парите си. На всички разправяше колко е за­късал, но не искаше заеми. Ходеше с едни и същи дрехи вече толкова години, че и сам не помнеше откъде и кога ги е купил. По някое време имаше краткотрайни връзки с жени, които най-безцеремонно зарязваше веднага щом заподозреше, че са с него само заради парите му.
Това, което единствено го удовлетворя­ваше напълно в този живот и го караше да забрави за параноята, беше работата му. Ка­то правило особено талантливите хора са с разбит или ненормален личен живот, а Ки­сьов без съмнение бе един от най-добрите в занаята. Дотолкова самотният мъж беше влюбен в дървесината, че когато подготвя­ше материала за обработка, можеше със зат­ворени очи да определи какво е дървото  и кога е отсечено. Останалото, което чуваше само той, не би споделил с никого, защото това бяха шепотите на измъчената му душа. От нея идваха кошмарите, но като всеки бъл­гарин дори не си бе и помислял да отиде на психоаналитик и да се опита да ги прогони.
Рано сутринта Валентин Кисьов пръв слезе във фоайето и седна на един от кожените дивани да изчака колегите си от брига­дата. До седем всички се бяха събрали. Заку­сиха набързо в близкото кафене и с микро­буса на Танев потеглиха към къщата, която се. намираше в края на града под самите над­виснали скали на Балкана.
„Тия закуски ще ми излязат през носа!" - жалваше се наум Кисьов и усещаше като камък в стомаха си кафето за седемдесет сто­тинки, но се притесняваше още от първия ден да се дели от останалите. За обяд си бе взел половин хляб и един буркан консерви­ран боб и това го изпълваше със задоволство, сякаш платеното вчера днес му излизаше без пари.
За десетина минути стигнаха до стро­ителния обект. Можеха и по-рано да са тук, но на едно кръстовище Танев обърка пътя.
Гърбът на къщата отстоеше само на около пет-шест крачки от отвесните скали, които на височина надхвърляха стоте метра и изглеждаха доста застрашително. Дворът стигаше до улицата, беше доста голям и си личеше, че отдавна никой не е полагал грижи за него. Прозорците на първия етаж не се виж­даха от джунглата прорасли рози, неподрязвани храсти и плодни дръвчета, които тък­мо бяха нацъфтели.
Танев отключи катинара на портата и всички го последваха по застланата с речни камъни пътека, водеща до верандата. Тя бе­ше прогнила и си личеше, че доста работа ще падне по нея.
-Внимавайте къде стъпвате! - преду­преди Кисьов. - Не че няма да се наложи цялата да я разковавам, но не се знае какво има отдолу.
-Ти си дърводелецът, нали? - попита го един от мъжете, който стърчеше поне с глава над другите и като говореше на няко­го, така се прегърбваше, че чак ти ставаше страшно да не би да се пречупи.
-Аз съм, а ти си бояджия.
-Лесно се познава, нали е глътнал стъл­бата! - подхвърли бабанко с ръбеста глава и се изкикоти с неподобаващ за външния му вид писклив глас.
-Много смешно! - обади се единст­вената жена в екипа и без да погледне хиле­щия се мъжага, премина покрай него и пос­ледва бригадира, стъпвайки внимателно по стенещите и хрущящи дъски.
-Я, ама това било мадама! - възкликна с престорена изненада шегаджията и стана ясно кой ще е най-големият досадник в бри­гадата.
Никой не откликна на забележката му. Къщата им въздействаше толкова силно, че като зомбирани последваха бригадира, който потъна в мрачния й коридор. Някой се сети да запали осветлението чак когато влязоха в най-близката стая. На полилея, висящ заедно с драпериите паяжини от тавана, све­теше една-единствена крушка, която не бе­ше достатъчна за такова голямо помещение, но поне даваше възможност да се разгледа обстановката, тъй като през плътно затво­рените капаци на прозорците не можеше да се промъкне дори лъч слънчева светлина.
Намираха се в най-обикновена гостна с два дивана, фотьойли, масичка за кафе и традиционните секции от фурнирован тала­шит. В ъгъла върху четвъртито шкафче с крачета имаше възстаричък цветен телеви­зор. Като се изключи трупалата се поне от една година мръсотия и миризмата, съпътст­ваща всяка запустяла къща, човек би предположил, че домът все още е обитаем. Соб­ствениците, които и да са били те, очевидно бяха зарязали съвсем набързо всичко. На ма­сичката се мъдреше пепелник с два фаса, а до него - две чаши за кафе и захарница. Не ли­чеше да липсва нещо нито зад витринките, нито по рафтовете.
- Как, за бога, тази къща не са я обрали циганите!-възкликна басово Иванов, които досега беше работил като бомбаджия разрушител в някаква мина и имаше само бегла представа с какво ще се занимава на този обект.
-Сигурно домакините ни спят долу в ковчезите си - предположи Димов.
Танев го погледна, смръщил вежди, и секна кикота, който напираше да излезе през широко отворената уста на разрушителя.
-Направо настръхнах. Това място ся­каш е от филм на ужасите - плахо каза бо­яджията, като се приведе и влезе в стаята.
-Отворете прозорците и се настаня­вайте. Трябва да обсъдим някои неща. Персоналните ви задължения ще доуточним на място - разпореди се бригадирът. -Искам още отсега да ви предупредя, че няма да тър­пя тъпи майтапи - продължи с по-рязък тон. - Дошли сме тук да си свършим работата, за която ще бъдем добре заплатени. Събраха ни, защото сме от най-добрите в професиите си, а както знаете, работодателят и и е с ви­соки изисквания. Предупреждавам ви, че не сте незаменими, и имам правото, ако преце­ня, че някой не си изпълнява съвестно за­дълженията, да го уволня. Разбрахме ли се?
Последваха едносрични отговори. След тази почти заплашителна пледоария дори и Димов се въздържа от коментар, а Валентин Кисьов сметна, че това е краят на разбора, и тръгна към верандата с метър в ръка. В малкото си чисто ново тефтерче надраска ня­колко цифри и без да обръща повече внима­ние на останалите, се отправи към вътрешното стълбище, което също се нуждаеше от ремонт. Прегледа го обстойно от мазата до тавана и добави още цифри към записките си. Установи, че някои от гредите на покрива са за подмяна, и поклати осъдително глава.
-На този човек ще му излезе по-евтино да си построи нова къща - разсъждаваше гласно.
-Може да е сантиментален и да е жи­вял някога тук - каза някой откъм вратата. - Да се запознаем - влезлият изненадващо мъж му подаде ръка. - Приятно ми е, аз съм Камен. Ще слагам климатици.
-Здрасти - отвърна без особен ентуси­азъм Кисьов, но пое десницата му. - Вален­тин - дърводелец.
-И аз съм тръгнал да измервам - ким­на към метъра техникът.
-Аз свърших - рече Кисьов, мина по­край него и заслиза надолу по стълбите.
През първия ден всички се щураха на- сам-натам из къщата и двора и старателно си записваха от какво се нуждаят за пред­стоящия ремонт. Личеше си, че речта, която им бе дръпнал Танев, е подействала.
Сутрин в хотела ги чакаха подробни ин­струкции и пари за заявените материали. Всичко вървеше като добре смазана маши­на. Имаше леко изнервяме сред работниците през шестия ден. Детелина се беше запозна­ла с няколко момчета в бара на хотела и бе разбрала, че на много гурбетчии се е случва­ло да си тръгнат с празни ръце от тукашните строителни обекти. „В този град по строе­жите се плаща повече с обещания" - бе обоб­щил един от новата й компания.
Информацията изобщо не се хареса на останалите от бригадата и се наложи Танев да ги успокоява. На седмия ден Кисьов от­ново се спусна пръв във фоайето на хотела. Забеляза, че пликът, който ги чакаше всяка сутрин на рецепцията, е значително по-обе­мист, и това го изпълни с блаженство. Очер­таваше се този ден да е един от хубавите му, въпреки че небето се изпълваше с черни гра­доносни облаци.
Когато най-сетне бригадата се събра в пълен състав, Танев, вече запознат със съдържанието на плика, обяви, че ще раздаде седмичните заплати в края на работното вре­ме. Не коментираха решението му. Вече всички се бяха убедили, че е стоманен и как­вото каже, е закон.
Вечерта никой не разгласи колко лева e получил, но си личеше, че няма недоволни.
Като че ли най-щастлив беше Валентин Кисьов. Той измъкна от плика само няколко банкноти, а още на другия ден през обедната почивка внесе останалите в банката. Когато паричките се превърнаха само в чисълца към сметката му, получи удовлетворение, по- разтърсващо и от оргазъм. В ден като този той вярваше, че животът е красив и има за какво още да се живее.
За осем седмици успя да поднови цяла­та веранда, да смени изгнилите греди на покрива и да поправи стълбището. Когато Пеев боядиса след него, комшиите започнаха да се събират край оградата, за да видят краси­вата веранда с дървени орнаменти, наподо­бяващи едра дантела на цветя. Същата укра­са Кисьов бе използвал в обновяването на прозоречните капаци и отвън къщата из­глеждаше като излязла от детска приказка.
Имаше нещо, което на дърводелеца не му беше съвсем ясно, но не любопитства, защото след като поразмисли, реши, че му плащат достатъчно, за да си затваря устата. На него и на зидаро-мазача Георги Цветанов Танев бе възложил да изградят от гипс картон няколко допълнителни стени, които му се сториха безсмислени, защото бяха само на половин метър от стените на коридорите и ги нравеха по-тесни. Между тези двойни сте­ни се влизаше през сливащи се с ламперията ниски вратички. Те си бяха истински скрива­лища, откъдето можеше да се води наблю­дение не само към коридора, но и към ста­ите. Намирисваше на воайорство, но Кисьов това не го интересуваше и на Гошевото лю­бопитство отговаряше: „Не е твоя работа!"
В края на първия месец всички вече имаха за какво да си шушукат, но Танев и този път беше повече от ясен:
- Нали не мислите, че ни дават толкова пари, за да си врем носа в чуждите работи? - викна един ден, когато Детелина все пак не се сдържа и попита чия е къщата и за какво ще я използва. - Човекът си е странен. Има пари и е решил да я направи по фантазиите си. Кой знае, ако вие бяхте богати, какви глу­пости щяхте да вършите! Хайде на работа!
И с това разговорът приключи.
След последната заплата Кисьов забра­ви всички и всичко, качи се на влака и се завърна във Варна като истински победител. За два месеца бе взел толкова пари, колкото печелеше обикновено за година, макар че беше добре платен. За „величието" му разбра само голямото огледало в коридора, но и това му стигаше. Един ден, когато щеше да е твърде стар, за да работи, всички щяха да разберат кой е той. При подобни видения за бъдещето Кисьов се усмихваше блажено, но лицето му не грейваше като на щастлив човек, а ставаше още по-грозно и някак по- смачкано.
Беше на четиридесет и пет, а изглеж­даше много по-стар с киселата физиономия и немарливата си външност. Не само про­тритите стари дрехи му придаваха вид на клошар, за това допринасяше и мазната си­вееща коса, която подстригваше веднъж годишно, оставяйки доста неприятен спомен на кварталния бръснар, макар той да беше свикнал с подобни клиенти. В пълен унисон с всичко това беше къщурката му. Имаше я от трийсет години, а не й бе направил нито един ремонт, нито дори най-елементарно пребоядисване на вратите и прозорците, за да я поосвежи. Колкото повече се вдигаха цените на недвижимата собственост, толко­ва повече растеше гордостта му, че прите­жава дом на центъра, купен „за никакви па­ри", както повтаряше на роднините си.

Къщата се намираше в дъното на тясно дворче, притиснато отвсякъде от високи и грозни кооперации, които пропускаха слън­чевите лъчи колкото да погалят керемидите й, и то само за няколко часа около обед. Ос­танала част от двора бе затрупана с купчини
строителни материали, ламарини и всевъз­можни други отпадъци, които беше влачил кой знае откъде с години. Всеки неосведо­мен минувач по улицата, би предположил, че това е пункт за приемане на вторични су­ровини и единствено липсата на табелка възпираше хората да не започнат да домъкват боклуците си.
Вътре в къщата положението не беше по-различно. Хигиената и подредбата й бяха на същото ниво. Добре че не влизаха външ­ни хора, защото после щяха бъдат принуде­ни години наред да посещават психоанали­тик, за да прогонят от ума си грозните глед­ки на висящите по стените съдрани и пожъл­тели долни дрехи, тлъстия мухъл, изпражненията на плъхове и огромните хлебарки, сво­бодно пъплещи навсякъде.
Освен вещите, които намираше по мес­тата, където работеше, или му бяха давани от познати, част от „колекцията" се състо­еше от лично негови неща, които бе купувал все втора употреба от сергии и имаха съм­нителен произход. През годините бе събрал доста потрошени и изгорели електроуреди, вестници, куп протрити и захабени стари дре­хи, пожълтели и съдрани чаршафи, нащър­бени чаши, пукнати чинии и най-различни остатъци от сервизи, а до мивката се изви­сяваха струпани тенджери и тигани, повечето пробити и негодни за нищо.
В кухнята дърводелецът бе внесъл лег­лото си и въпреки вонята на бунище тя му служеше и за спалия. Другото помещение беше превърнал в работилница. По-скоро само имаше вид на такава заради двата шкафа с инструменти, рафтовете с дъски и дърводелския тезгях, но в действителност си беше само прашасал музей на мечтите му.
„Един ден - мислеше си често вечер Ки­сьов - ще отворя цех. Но не за поправки на стари мебели, не-е! Ще правя нови неща. И не от талашит, а от истинско, хубаво дърво! Са­мо трябва да намеря купувач на онова нещо."
Беше пуснал обява и не правеше нищо друго, освен да лежи и да чака. Нямаше ни­каква представа какво си бе причинил. Под­робното описание на камъка, който беше обявил за продажба, щеше да му донесе мно­го повече от очакванията му.



Бяха изминали няколко седмици, от­както се бе завърнал от командировката си във Враца.
Обаждаше се ежедневно на шефа на фирмата, за която работеше, но всеки път отговорът беше един и същ: „Нямаме нови по­ръчки. Като изникне нещо, ще ти се обадим."
Кисьов смяташе деня без работа за за­губен и мисълта, че харчи, без да печели, го подлудяваше. Беше намалил разходите си за храна до минимума, на който можеше да из­държи. Единствено надеждата, че ще се оба­дят заради обявата, му носеше известно спо­койствие и го караше ухилено да поглежда към леглото си.
Един ден тъкмо отново бе обзет от раз­дразнение заради поредния отказ на шефа и мобилният му телефон пропя. Номерът бе­ше непознат. Кисьов се поколеба рали да отговори, но се сети за обявата и се престра­ши. Щом чуха гласа му, отсреща прекъснаха. Озадачено се завзира в апарата, но не му достигна кураж да набере цифрите, които му се изписаха на екранчето, и да прекрати тер­занията си.
До края на деня му звъняха от същия номер още няколко пъти и историята се пов­таряше. Вместо да се ядосва, дърводелецът прие това като ухажване от непознат. Стран­ният му възглед за света го караше да си мис­ли, че някой проявява интерес към особата му, и се ласкаеше. Изобщо не му идваше на ума, че може да е и от недобри подбуди.
След седмица намериха трупа му, прос­нат върху мръсното легло. Нямаше следи от взлом, което означаваше, че сам е пуснал убиеца си. Сред тази смрад никога нямаше да го открият, ако едно от съседските деца не се бе престрашило да прескочи оградата, за да си вземе топката. Любопитството му го завело чак до прозореца и когато видяло стърчащите окървавени крака на Кисьов, из­тичало с приятелчетата си до близкото районно. На веднага пристигналите полицаи не им трябвало нито много време, нито мно­го ум, за да установят, че дърводелеца е бил убит още преди няколко дни.
Зловонието на разлагащия се труп се разнасяше през отворените врати из целия двор и доминираше над останалата смрад.
Полицаите и кой знае откъде надушила „новината" журналистка бяха потресени от гледката. Не беше им се случвало досега да видят убит по толкова садистичен начин чо­век. Счупените пръсти и многобройните прорезни рани с нож по тялото свидетелстваха, че преди да го убият, е бил измъчван. Парца­лът, с който са заглушавали виковете, още стърчеше от устата му. Полицаите не можеха да си обяснят какво би могъл да знае този нещастник, за да постъпят толкова садис­тично с него.



Глава II

Нова ера за стара фондация


От близо година професор Беев живее­ше в някогашната почивна станция на фон­дация „Сотос" при Борис и София, които смя­таха, че край морето се диша по-свободно. Без никакво колебание бяха решили центра­лата на новата фондация под тяхно ръководство „Албуга-Булгар" да бъде в сградата, в която, преди да умре, гъркът бе кроил и уп­равлявал мръсните си сделки, фондацията използваше богатствата му предимно за бла­готворителност, насочена към деца и въз­растни хора без роднини и покрив над глава­та си. Освен това бе взето решение, че няма да се отказва помощ и на всеки, който по не­зависещи от него причини е изпаднал в голя­мо затруднение.
Не бяха обявили на всеослушание коор­динатите си, но все се намираха хора, които успяваха да се доберат до телефоните им и ги молеха за услуги, по-подходящи за детек­тивско бюро.
Вероятно си мислеха, че щом имат сър­це за бедните и бездомните, биха могли да внесат ред и в техния живот. На професора се беше паднала задачата да им отказва и да обяснява, че се занимават с благотворител­ност, а не обслужват клиенти, които търсят кой ги е обрал или издирват рождената си майка. Всячески се стремяха да вършат ра­ботата си дискретно, без излишен шум, но това беше практически невъзможно, защо­то, където има много пари, анонимността е лукс и трудно вирее.
Лице на фондацията при публични изя­ви и неин пресаташе беше Антим Карамилев, а приятелката му, която той смяташе за богиня, беше неотлъчно до него в качество­то си на личен асистент. Разделяха се само когато тя имаше да пише статия за някой вестник или списание.
Борис и София прекараха първите ме­сеци след получаването на наследството от Сотос по съдилища и нотариуси. Адвокатите им - баща и син Сталеви - водеха делата и благодарение на тяхната вещина и връзки всички проблеми бяха разрешени и богатствата на трагично загиналите от алчността си Сотос станаха притежание на София Баярова. Тя удържа на думата си и се отказа от всичките наследени в Гърция имоти. За по- голяма сигурност запуши устата на алчните сотосови роднини с шестцифрена сума, коя­то сложи точка на взаимоотношенията им.
Завещанието беше толкова стабилно,необоримо и отгоре на всичко подписано от такива авторитетни личности, че адвокат­ската кантора, представляваща София Баярова, не изпита по-големи трудности от те­зи, които обикновено причинява всемогъща­та бюрократична машина.
Бившата почивна станция - сега цен­трала на фондацията - беше построена П- образно и имаше три входа. Средният беше с двойна врата и водеше към голяма зала, ко­ято служеше за всекидневна. Дясното крило беше преустроено в жилищна част. На пър­вия етаж се намираха апартаментите на Бо­ян и Максим, на втория - на Лео и професор Беев. Апартаментът на София и Борис беше в другото крило на втория етаж, а на първия етаж се намираше кухнята с двата килера и огромна колкото бална зала трапезария. Все­ки апартамент разполагаше със спалня, баня, тоалетна, дрешник, хол и собствена кухня, което правеше събиранията им в трапезари­ята още по-редки.
От голямата всекидневна в централна­та част на сградата се влизаше в два каби­нета и имаше изход към асансьора. Към дяс­ното крило незнайно защо нямаше врата и всички, които живееха там, трябваше да пре­минават през приземния етаж, към който во­деха стълбища и от трите крила.


Въпреки че апартаментът на професо­ра се намираше в дясното крило на втория стаж, все по-често го заварваха заспал в ня­кой от кабинетите до всекидневната. Оправдаваше се, че средата на сградата неустоимо го привличала, но голата истина бе, че сила­та, на която не можеше да устои, идваше от високите чак до тавана рафтове, пълни с кни­ги. Скърцането на подвижната стълба се чу­ваше нощем и всеки би могъл да се досети, че професорът отново ще се събуди на някой от диваните.
Брат му Лео, след като получи дарба от змиевидния дракон, си бе отворил кабинет в Бургас. Искаше му се хем да живее в по-го­лям град, хем да е по-близо до централата. Работата, с която се бе нагърбил, го сблъскваше всеки божи ден с мъката на хората. Няколко пъти понечваше да се откаже, но при­стигаше някой, на когото бе успял да помог­не с виденията си, и благодарността, с която той го даряваше, му възвръщаше силите и надеждата, че с негова помощ светът ще ста­не по-добър. Способността да влиза в умове­те на хората и да вижда части от миналото и бъдещето им беше като нож с две остриета, но чистата душа и желанието да помогне на нуждаещите се от подкрепа го предпазваха
Синът на Боян Христов, Максим, си бе избрал да следва в Софийския университет, но през ваканциите непременно пристигаше в централата. Веднъж София му беше казала, че където ти е сърцето, там е и твоят дом, а сърцето на Максим беше при приятелите.
Баща му се бе установил за постоянно с майка му и сестра му в столицата и подгот­вяше за издаване новата си книга. През се­местъра Максим живееше с тях, а през ва­канциите - край морето. Така винаги си бе­ше у дома.
Светеца още държеше апартамента в Бургас и там прекарваше повечето време с приятелката си. По неписано правило цен­тралата се обитаваше само от седмината, които бяха открили прастария храм, но никой не би имал нещо против, ако Карамилев я доведеше за по-дълго. Място за живеене има­ше предостатъчно, храна - също. Добре че двата килера бяха превърнати в хладилни помещения, иначе продуктите, с които бяха натъпкани, щяха така и да мухлясат. Члено­вете на фондацията бяха толкова заети, че ко­гато по случайност се съберяха, нямаха време една свястна вечеря да си спретнат.
София все си обещаваше, че един ден това ще се промени, но засега караха постарому - на сандвичи и плодове, а доста често по снекбарове и ресторанти. Сградата на фондацията заемаше площ колкото цял квартал в курортното селище. Преди Сотос да купи мястото, тук се е намирал градският парк, където бабите водели малчуганите, след като ги вземат от детската градина. С изключение на високата зидана ограда всичко си беше останало непроменено. Дър­ветата, алеите, шадраванът и поолющените люлки си бяха все същите. Нямаше ги само децата - и то не само в парка, а и в градчето. Младите се изселваха в големите градове в търсене на постоянна работа. За хотелчетата и заведенията се грижеха по-възрастните, а внуците им си идваха само през ваканци­ите, за да им помагат.

Зад триметровата ограда можеше да се надникне само от по-високите къщи отвъд улицата. Никой не знаеше колко камиона камъни е докарал гъркът, за да издигне тази непристъпна крепост. Високата порта от ко­вано желязо завършваше с остри шипове и се отваряше с девет цифрен код. За по-голя­ма сигурност Сотос се беше разпоредил да зациментират на оградата счупени бутилки и ако някой се опиташе да я прескочи, неми­нуемо щеше да се из понареже.
София беше освободила целия преди­шен персонал, а охраната бе заменила с три немски овчарки, преминали обучение за ку­чета пазачи. За тях се грижеха само Борис и София и не приемаха храна от никой друг.
Че това е единственият „помощен пер­сонал" в централата, най-доволен беше професорът. Обичаше уединението и не можеше да търпи някой да му се мотае из краката. В противен случай би предпочел да се върне в предишния си дом - в лозарския квартал на родния си град, който се намираше на ня­колко километра оттук. Все още не можеше да се реши да си продаде къщичката. Ше­гуваше се, че ще я държи като тайна квар­тира, която някой ден ще му потрябва. Под­будите му бяха чисто сантиментални. Всяко кътче, всеки предмет в нея събуждаше скъ­пи на сърцето му спомени, пък му трябваше и време, за да се убеди, че приятелите му наистина имат нужда от старец като него и не ненапразно се е преместил да живее при тях. В последно време професор Беев кой знае защо избягваше всякакви срещи. Борис и София разбираха, че все още е в сградата само когато нощем местеше библиотечната стълба във всекидневната.
Тази сутрин се беше обадил брат му и го бе изнервил още повече.
- Хората трябва да отглеждат само по едно дете! -мърмореше си ядосано той, до­като опипваше стената за ключа на лампата Раздразнението му беше насочено към Лео, а не към родителите им, които бяха мъртви от много отдавна. Цял живот се бе грижил за по-малкия си почти с двадесет го­дини брат и понякога глупостите му го вбе­сяваха.
За да отиде във всекидневната, без да за­обикаля отвън през площадката, която свър­зваше трите входа, професорът най-често ми­наваше през партерния етаж. Там се нами­раха стълбището, свързващо горните два ета­жа, и асансьорът, който тръгваше от под­земния гараж. Имаше шест големи помеще­ния, по две на всяко крило - всичките съв­сем празни. Бяха ремонтирани, боядисани и подът беше покрит за по-лесно почистване с теракота. София планираше да направи фит­нес зала и сауна, но засега това си оставаше само едно подредено в редицата от чакащи, мероприятие за в бъдеще.
Именно през тези празни стаи мина­ваше професорът. Правеше го не само кога­то навън валеше, но и когато, както в този случай, се опитваше да се скрие. Напосле­дък Лео го нервираше с обажданията си за странно видение, което му се явявало и го бе изплашило.
- На него всичко му е странно! - не спираше да мърмори Беев и като стигна стъл­бището за горния етаж, угаси светлината.
Изкачи се в коридора и влезе във все­кидневната. На огромния диван, който поч­ти отвсякъде заобикаляше масата, седеше и го чакаше София. Първата му реакция бе да се обърне и да изчезне, но така на практика щеше да си признае, че наистина я отбягва. Седна малко встрани, заби поглед в крис­талната ваза пред себе си и упорито стисна устни, без да пророни нито дума. Държеше се като виновно дете, готово да изтърпи как­вото и наказание да са му приготвили, само по-бързо да свърши всичко.
- Макси, искам да ми кажеш какво ти е. Напоследък се държиш отчуждено! Мис­лиш ли, че не забелязваме? - започна на­право тя.
Беев  се сконфузи, че бе накарал прияте­лите си да се чувстват виновни за състояни­ето му. Видя, че няма лесно да се измъкне и че ще трябва да обясни причините за своето поведение. В същото време почувства и об­лекчение, чe най-сетне ще изплюе камъчето. Беше вдигнал много шум за нищо, но такъв си беше по характер. Често преувеличаваше нещата, превръщаше ги в проблеми и тежко ги преживяваше.
-Не съм свикнал да се оплаквам -отвърна, без да вдигне очи, - но щом си ме приклещила така, ще ти кажа направо: не знам защо съм тук! За нищо не съм потребен! Фондацията няма никаква полза от мен!
-Не искаш ли да живееш с нас?! - раз­тревожи се София.
-Не е в това работата. Живея като търтей, наготово! Не се чувствам пълноценен. Че съм пенсионер, не означава да лежа по гръб. Не разбираш ли?!
-Трябваше да ми кажеш, а не да се криеш.
-Не съм се крил! — обидено извиси глас във фалцет професорът и се извърна от смущаващо загрижения й поглед.
-Отбягваше ни - настоя тя. - Помислих­ме си, че за нещо си ни сърдит. -Извинявай! Не те попитах какви са желанията ти, а на своя глава реших, че най-доброто за теб ще е да си поживееш лекомислено като хлапак.
София се премести по-близо до него и хвана ръцете му.
-Признай, че е станало недоразумение - усмихна се тя. - Мислел си, че сме те отписа­ли като ненужен старчок, а в действител­ност е тъкмо обратното.
В нейно присъствие Беев се чувстваше мек като памук. Ако в този момент му каже­ше да залае, щеше да го стори без никакво колебание.
-Обещай ми нещо!
-Какво?
-Обещай ми, че отсега нататък, ако помежду ни отново се появи подобно недо­разумение или нещо те разтревожи, веднага ще ми кажеш.
-Добре. Съгласен съм, но много по- лесно ще е, ако имам някакво занимание.
-Това няма да е трудно. Знам, че ще ни е необходимо време, за да свикнем да жи­веем заедно, но аз пък ти обещавам, че все­ки път, когато те видя притеснен, ще те пре­следвам до дупка.
-Ще си потърся дупка - влезе в тона й Беев.
Разсмяха се. Олекна им, че най-накрая се бяха изяснили.
-Има още нещо, което трябва да знаете.
Беев донесе от барчето кутия шокола­дови бонбони и я сложи на масичката.
-Това някакъв подкуп ли е? -пошегу­ва се София и си избра бонбон с лешник.
-Не е. Правя го след всеки разговор с Лео. Нещо като терапия. Нуждая от шоко­лад за повече сила.
-Какво ти надрънка този път? Ще му забраня да ти разказва за ужасиите на хора­та, които идват при него. Ти да не си му от­душник!
-С разказите му свикнах. Те ми дейст­ват като безкраен латино сериал или като пи­сания в жълтата преса, за които всеки знае, че са съчинени от бездарник. Но тази сутрин ми изтърси някакви небивалици, свързани с фондацията.
-И какви са те?! - изненада се София.
-Не го изслушах. Ядосах се. Говореше така, сякаш примката вече е на врата ми. Нещо ми беше накипяло и затворих.
-Ще му се обадя! - заяви тя и извади мобилния си телефон.
-Няма нужда - спря я професорът. — Довечера ще е тук.
-Явно е спешно. Мисля, че щом ще имаме гости, трябва да вечеряме в трапеза­рията. Съгласен ли си?
-Ако ти се готви!
София прие думите му за съгласие и се запъти към голямата кухня. Отдавна не бе­ше слизала там и й трябваше време, за да от­крие готварските книги и да подбере меню според кулинарните си умения.
Тази вечер искаше всичко да е като в петзвездно заведение с истинска кухня, а не от тези новите „макро" или „микро", ска­лъпващи дрън-дрън манджички за префърцунени сноби и специалисти по анорексия.
Огромната трапезария наистина при­личаше на луксозен ресторант. Бялата коп­ринена покривка, чиито краища привличаха погледа с бродираните си бледорозови цветчета, обрамчени от резедави клонки със сър­цевидни листенца, покриваше единствената маса, която беше достатъчно голяма, за да побере двадесетина души, но столовете с ви­соки облегалки, наредени около нея, бяха само дванадесет. От двете страни на вратата бяха сложени по още два - за всеки случай - и те като останалите бяха тапицирани с бяло кадифе. В общи линии бялото доминираше навсякъде. Бели бяха и леките сатенени пер­дета, които се спускаха от тавана и закрива­ха целите прозорци. Меките резедави пискюлчета в краищата им галеха нежно пода при всяко движение на въздуха. Ламперията, която в цялата сграда беше само лакирана, тук беше боядисана в бледо резедаво. В съ­щата цветова тоналност бяха дървените час­ти на столовете и масивните крака на ма­сата.
Подът от входа чак до стената с шубле­ра и въртящата се врата към кухнята бе по­крит с гладък, полиран до съвършенство бял мрамор, в който се отразяваха всички ме­бели. На сляпата стена срещу прозорците има­ше четири еднакви шкафа, на половината с витринки. В тях бяха натъпкани съдове, покривки, бродирани салфетки и готварски книги , които София така и не спираше да трупа.  Тази вечер щяха да са само четирима,централната маса бе прекалено голяма.Като че ли щеше да е добре, ако сложеха две по-малки в свободното пространство до прозорците.
-Трябва да си записвам - рече си глас­но.Толкова много неща се бяха случили през изминалата година. че не смогваше да запомни всичко, което трябваше да свърши.
-Сама ли си говориш? - чу гласа на Борис откъм вратата. - Не си спомням да идва някакъв празник. Да не си се обърка­ла? - пошегува се той и се настани на цен­тралния стол пред масата. - Трябва да ос­тавим столове само отстрани. На този и без това никой не сяда.
-Само не ми казвай, че искаш и кръгла маса! - клъвна го София. - Аз отказвам да съм Гуинивир. Първо, защото съм моногамна, и второ, защото по традиция нашите ге­рои имат принципи и са наистина хора на честта, а не като лицемерните приятел чета от древния Запад.
-Това все едно го каза професорът. Май започнаха да те заразяват философиите му - Борис я хвана за ръката и я претегли на коленете си. - А сега ми кажи какво търсиш?
-Довечера ще дойде Лео .Вдигнал е кръвното на Макси с някакви видения за фондацията Ще си спретнем по-прилична ве­черя. Дано успокоим духовете.
-Сега разбрах, че не си се объркала .Значи наистина ще готвиш?
Тонът му не й хареса.
-Ти подиграваш ли ми се?! - извика му почти в ухото и изпитателно се втренчи в ли­цето му.
-Не бях посмял! - отвърна Борис и се постара да направи най-невинната физиономия. на която е способен.
-А сега ме пусни, защото целият сле­добед няма да ми стигне. Когато си до мен, нищо не мога да свърша.
-Това признание ли е?
-Ти да не си госпожица?! Хайде, и без това имаш работа! - нареди му София и се изправи. - И още нещо! - спря го на прага: - Нали ще преглеждаш молбите на кандидатите за новия старчески дом? Моля те, изви­кай Макси да ти помага! Причината да ни от­бягва е, че се смята за изолиран и ненужен. Той има усет към хората и ще ти е от полза
-Само да не му е скучно-
-Няма. Бъди сигурен. Видях до какво състояние го е довело бездействието. В мо­мента мога да го накарам дори да изчисти къщата. За в бъдеше, когато се занимаваш с каквато и да е бумащина. прехвърляй му част от работата .Моля те!
-Не ме моли. Само трябва да ми се обади.- кимна Борис и излезе.
-И аз това му казах - измърмори Со­фия и продължи да претърсва шкафовете.
Някои от покривките и сервизите ся бяха още в опаковките.След като изхвърли всичко от Сотос, беше обзавела по свой вкус трапезарията и кухнята, но все не успяваше да запомни кое къде стои. Витринките бяха пълни с кашончета чаши, сервизи за хранене и прибори, които се разпознаваха само по надписите на етикетите. Същото беше поло­жението и в чекмеджетата отдолу. Повечето неща в тях не бяха използвани. С изключение на няколко салфетки и кърпи всичко си стоеше, както беше купено.
София не бе и мечтала да се сдобие с такава голяма къща, а сега, когато тя беше реалност, нямаше време да й се порадва. За­това се възползваше от всеки повод да се прояви като домакиня.


Глава III


Виденията на Лео - действителност или метафизика

Лео (по лична карта - Евгени Беса) от три дни не намираше покой заради вадения, които бяха поразклатили и без това не осо­бено стабилния му вътрешен мир. Червени­кавата коса, която беше истинската причина за прякора, стърчеше още по-агресивно око­ло плешивото му теме.
А тъкмо се бе понаучил да не взема чак толкова навътре хорските неволи, както в началото, когато преживяваше всяка чужда болка като своя и бе достигнал прежда на силите си Даваше си сметка, че ако продъл­жи така, ще отиде по-бързо, отколкото му е писано, в гроба, и беше започнал да се отна­ся философски към виденията си - смятате ги просто за изпитание* жизненоважно за по­добряването на света, в който живееше.
Вече няколко пъти му се бе привижда­ло все едно и също Колкото и да не се под­даваше на внушения, беше много притеснен, че виденията касаят приятелите му. Друго­то, което не му даваше мира, бе, че досега събитията му се явяваха буквална като на филмова лента - точно както ги виждаше така щяха да се случат, а този път видението не беше същото. Сякаш нямаше връзка с действителността- Виждаше как седмината вървят през гъста гора. Клоните на дървета­та се опитват да ги спрат, извиват се почват да ги шибат, където сварят, но въпреки това те продължават да навлизат все по-навътре. Го­рата става тъмна, застрашителна и студена, а приятелите му започват един след друг да изчезват незнайно къде. Сякаш самата гора ги поглъща...
Тогава забелязваше, че дърветата са каменни, и видението свършваше. Нямаше избавление, нито щастлив край .Нямате и лош. А в предишните му видения край винаги се явяваше. Затова хората идваха при него. Казваше им как ще свърши всичко, а те това и искаха.
Притесненията на Лео бяха предизвика­ни от необичайността на това видение. До­сега не му се бе налагало да тълкува намеци или загадки, беше объркан и не знаеше как да постъпи. Не притежаваше дарбата на гада­тел и ситуацията,в която бе изпаднал, го правеше безпомощен.
Всеки път, когато видението обсебва­ше ума му, виждаше как приятелите му кре­щят, докато клоните го удрят през лицата и
по тялото, но не чуваше нито дума. Единст­веният глас, който озвучаваше цялата тази картина на хаос и безпомощност, бе на го­рата. Подсъзнателно знаеше, че е нейният, макар да не можеше да си обясни откъде му идваха тези сигнали. Гласът изричаше някакво име. Чуваше го добре, а когато виде­нието внезапно изчезнеше, в главата му ос­таваше само споменът за него, но не и само­то име. Много пъти се бе опитвал да ся го припомни, но безуспешно. Мислеше, че ако успее,ще разбере и смисъла на видението.
Сутринта се бе обадил на Макси и му беше разказал какво го тревожи, но остана с впечатлението, че не го разбра. Напоследък се стараеше да не е толкова досаден, както някога, но професорът по-скоро би свикнал тревата да е синя, а небето - зелено, отколкото с новия облик на своя брат. Лео се на­дяваше довечера Борис и София да проявят повече търпение и след като го изслушат, заедно да се опитат да разгадаят посланието на това видение, ако изобщо имаше такова.
Евгени Беев се нуждаеше от почивка, а централата беше най-удобното място за ре­лаксация. Покоят и благоуханието на гората наоколо се отразяваха на атмосферата в самата сграда. Лео бе забелязал, че колкото повече буренясваха алеите и храстите избуяваха, толкова по-дивен изглеждаше облика на бившата детска градина.  За щастие София все не намираше време да потърси градинар. Иначе в беседката в другия край на парка имаше всевъзможни инструменти и сечива, необходими за подобен вид дейност. Лео се боеше, че който и да се заемеше с пар­ка, само щеше да съсипе хубавата растител­ност. Смяташе, че най-добрият градинар е самата природа и никой не може да я приучва на естетика и хармония.
Беев-младши пристигна в централата вечерта към седем часа. Паркира солата в подемния гараж, което означаваше, че не бърза да си тръгва, и се качи на първия стаж с асансьора. В голямата всекидневна завари брат си, София и Борис.
Настроението на професора беше види­мо приповдигнато. Чувството, че е в тежест, го бе напуснало в момента, в който Борис му предостави задълженията във фондацията.
- Къде се бавиш? - извика на брат си, като го видя на вратата, м ухилен до уши, стана да го посрещне - Гладен съм. а ти?- попита, докато го прегръщаше.
- Ще вечеряме в трапезарията - внесе пояснение Борис и стисна десницата му.
-Здравейте! -някак смутено измърмо­ри Лео и се опита да се сниши.
He бяха го влошали в подобна светлина. Дори и в най-напечената ситуация не се свиваш така в черупката см. Оплаквате се, мърмореше, досаждаше, но не се отчайваше и действаше заедно с всички.
-Нещо не е наред, а? - попита го Coфия, когато се отправиха към трапезарията
-Той не ви ли обясни? - кимна Лео към брат си, който крачеше пред тях.
София поклати глава.
-Да седнем, и ще ви разкажа.
Напрегнатият глас и посърналата му фи­зиономия успяха да предизвикат любопит­ството й.
Докато вадеше яденето от фурната, чу репликата на професора:
-Борисе, наясно ли си с менюто?
Стана й смешно. Биха и поверили жи­вота си, ако се наложеше, но от кулинарните й произведения се бояха.
-И за мен ще е изненада - отвърна при­ятелят и.
-Помниш ли първия път, когато ни сготви? - продължи да нервничи Беев-
-Не беше зле - дипломатично отвърна Борис.
София се появи откъм кухнята с тава в ръце и я сложи на масата.
-Не мисля, че е чак толкова трудно да
се опече едно пиле! - демонстративно обяви тя и отиде за салатите.
-Аз не мога. - извика след нея про­фесорът. опитвайки се да заглади неловката ситуация - Майка ми все казваше, че умният мъж знае кога да мълчи - добави по-тихо, но очевидно не и достатъчно.
-Значи брат ти е по-мъдър от теб - коментира София, която в този момент се върна и сложи две големи чинии със салата на трапезата. - Ти какво си се умълчал? - обърна се после към Лео. - Нали щеше да ни разкажеш какво те тревожи - подсети го, защото той така се бе вглъбил ,че без да им обръща внимание, ровеше упорито в чинията си.
Борис се пресегна и го побутна лекичко по рамото.
Той остави вилицата си и като въздъх­на тежко, взе че им разказа сритото си вълнение на един дъх. Не премълча нито една подробност, нито чувствата, които все още изпитваше при появяването му.
-Не мога да разбера каква е тази гора и как така ни поглъща един след друг? Не съм гледачка или магьосник.- ядосано завърши накрая.
- И теб ли погълна? -попита брат му и Лео бе изненадан от този въпрос. -Не съм се замислял.Всичко спря преди и с мен да се случи същото. Но видението ми свършва и незнам какво става с мен.
-Знам защо си оставен последен. - из­вика развълнуван от осенилата го мисъл
 - За да не можеш да разбереш къде отиват другите.
-Това щеше ли да ми даде отговор за смисъла? - ядоса се на философстванията му Лео.
-Смятам, че гледаш от грешен ъгъл на нещата - прекрати зараждащия се спор Со­фия. - Винаги си получавал видения, показ­ващи самата действителност. Без двусмис­лици и разни внушения. Не смяташ ли, че и сега може да е така?
Лео заклати глава.
-Не се инати! - сряза го брат му. - Ти си човек, който е видял храма на Барадж, а се държиш като паралитик.
-Боже, какъв речник! - не се сдържа София - Какви книги четеш напоследък?
-Напоследък само телевизия гледам.
-Ако приемем, че сънят ми отразява действителност в бъдещето - без да им об­ръща внимание, заговори Лео, - тогава се гответе за нови приключения. И съдейки по видението ми, ще трябва много да внима­ваме
-Миличък, това ли те притеснява?! - Coфия приседна до него и го прегърна. - Май за тази една година доста си улегнал? - поше­гува се тя и го мушна с показалец в изпък­налото коремче.
-Ако нещо се задава, трябва да съберем отбора - каза Борис и със сериозната си фи­зиономия едва прикриваше обзелия го енту­сиазъм.
-Нека първо ни удари гърмът, а после ще свирим тревога - афористично изрази мне­нието си професора.
София стана, за да прибере чиниите от масата, и когато мина покрай  Лео, се понаведе към ухото му.
-Видял си част от бъдещето ни. нали?
Той кимна.
-Знаеш колко променливо е то.Няма да се дадем лесно! Така че се стегни. Живо­тът ни е в нашите ръце, а не само в твоите. Това бреме не съществува.
-Права си - неохотно се съгласи Лео и се зае да и помага.
-Който промени веднъж съдбата си, сам започва да я управлява. - поде профе­сорът в това обещаващо начало за поредна­та лекция накара Борис да грабне чинията си и да ги последва към кухнята.
Откакто Лео дойде в централата, виде­нията му секнаха, а след седмица вече никой не говореше за тях. Избягваха темата с на­деждата, че щом вече те не се повтарят, мо­же бъдещето да се е променило в тяхна пол­за. София и Борис заминаха за няколко дни в чужбина, където имаха планирана среша с тамошния представител на фондацията. Из­късо държаха служителите си. защото зна­еха колко често се случва дарени за някаква кауза пари да потекат в нечии джобове, а не по предназначението си.
В централата останаха само двамата братя, които почти не се засичаха. Максим Беев беше затрупан от Борис с обработка на важни и дълго отлагани документи. Жела­нието на професора да е от полза на фонда­цията бе дошло тъкмо навреме. Като че ли купищата папки, които бе струпал на бю­рото в кабинета, изобщо не го притесняваха. Очевидно бумащината го правеше щастлив, защото с усмивка се ровеше, сортираше и се справяше със скучните операции, от които Борис се бе отървал.
За разлика от него Лео се беше отдал на заслужена почивка. В шарени бермуди с десетгодишна давност в модата и с хавлия на чайки той се мотаеше по цял ден на плажа. Би минал за гларус,ако започнеше да се задява с чужденките или със загорелите нашенки. които поглъщаха съвсем безсрамно с очи спасителите.Не че някоя щеше да му се върже, но поне нямаше да изглежда като избягал от лудницата. В централата се приби­раше само за да спи.
А телефонът на фондацията не спира­ше да звъни. Никой не вдигаше, защото апа­ратът се намираше в другия кабинет - срещу този, в които се трудеше професорът. Ако беше оставил вратата си отворена, може би щеше да го чуе, но стриктните му навици за ред включваха и затворени врати. Твърдеше, че щом ги има,трябва да се използват, и го правеше. Откакто приключиха с търсенето на древния храм, братя Бееви бяха прибрали мобилните телефони и се радваха на уедине­нието са. Заради тези техни приумици дори и приятелите им сега не можеха да се свър­жат с централата.
Една нощ професорът беше толкова
потънал в размисли, че вместо да влезе в ка­бинета отляво на трапезарията, където бе ра­ботил досега, зави надясно и се озова в от­срещния. Първоначално се изненада на раз­личната обстановка, но бързо осъзна греш­ката си и тръгна да излиза. Сякаш съдбата се бе намесила в този момент, защото тъкмо затваряше вратата и телефонът отново иззвъня.Беше малко преди полунощ и този дето звънеше, трябваше много да е закъсал, за
да не се съобразява с времето. Само тази мисъл накара Беев да вдигне слушалката. Ом­разата му към техниката поставяше на едно от първите места телефоните.
Още преди да успее да каже каквото и да било, чу груб мъжки глас.
-Трябва да сте разбрали, че къщата на господин Сотос е готова.
-Господин Сотос е мъртъв. Съжаля­вам! - отвърна професорът.
-Къщата е готова - натъртвайки думи­те, повтори мъжът. - Входът е маскиран. Ще получите документите по пощата.
-Вие май не ме чухте? Вече няма Со­тос! - солна се Беев.
-Ние свършихме нашата част от ра­ботата Вие свършете вашата. Не се шегува­ме! Един вече се опита да открадне камъка, но възмездието го настигна. Изпълнете пое­тия ангажимент или ще ви сполети участта на дърводелеца!
След тази закана в другия край на ли­нията връзката се прекъсна.
Професорът остана като вкаменен бли­зо минута, преди да върне слушалката на мястото й. Усилено размишляваше над чу­тото току-що, но така и не разбра нищо, кол­кото и да прехвърляше в ума си думите на онзи мъж. Следващата му реакция бе да се затича през приземния коридор към апар­тамента на брат си, който се намираше на втория етаж до неговия, и да го събуди.
Без да почука или да подвикне, направо влетя като фурия с развят халат в спалнята му, хвана го за раменете и започна да го раз­търсва. Знаеше, че спи като пън и е почти не­възможно да бъде събуден, затова упражни такава сила, сякаш искаше да го върне от света на мъртвите.
Упоритостта му даде резултат.
-Какво, какво искаш?! - развика се Лео. когато най-накрая дойда на себе си и видя развълнуваното лице на брат си, надве­сено над него.
-Някакъв луд се обади! Заплаши ме!
-Да не си сънувал?!
-Знаеш, че толкова рано не мога да за­спивам
-Рано?! - възмути се Лео и му посочи часовника на нощното шкафче.
-Гласът беше ужасен - продължаваше професорът, без дд обръща внимание на про­теста му - Заучеше като от преизподнята.
-Не преувеличаваш ди?
До този момент Лео смяташе, че няма на света по-здравомислещ човек от брат му, но му мина през ума, че годинките рано или късно натежават.
- Какво по-точно ти каза онзи. Лично теб ли заплаши?
- Не съвсем - измърмори Беев и му предаде дума по дума разговора си с непоз­натия. - Знаеше, ме Сотос го няма. Сигурен съм, но изобщо не му пукаше - обобщи нак­рая - Предполагам, че с финансите на гърка сме поели и останалите му сметки.
-Опитай  да се наспиш - посъветва го Лео. Беше малко странно ,че са си разме­нили ролите, но не биваше да оставя брат си така разстроен да броди из сградата. - Утре към обед си идват Борис и София и заедно ще обсъдим обаждането .Не го мисли пове­че! Може да е някой побъркан. Искаш ли да останеш да спиш при мен?
-Май ти си побърканият. Да не съм де­те! - ядоса се Беев и с навирен нос излезе.
Не си легна, а се върна в кабинета. Ре­ши да се порови в старите документи, останали от Сотос, за да открие нещо, подсказ­ващо за къща, която е в била в строеж или в ремонт и не им е известна.
Надеждата беше нищожна, но по-добре такава, отколкото никаква
Документите на гърка заемаха шкаф, който на височина беше колкото професора, а това си бе доста бумащина. Бързо откри палките, свързани със строителните дейнос­ти на бившата фондация. Преглежда ги чак до сутринта. А когато се умори дотолкова, че не виждаше вече буквите, полегна на ко­жения диван в кабинета и заспа веднага.
Лео го откри и го събуди точно по обед, Съобщи му, че София и Борис са се прибра­ли и ще се появят всеки момент.
Беев хукна към апартамента си, за да се измие и преоблече, а междувременно Лео разказа на приятелите им, конто вече бяха слезли в дневната, за телефонния разговор, разтревожил брат му.
Професорът реши да мине през двора. Беше забелязал, че кучетата се държат някак странно. Ту обикаляха край портата, ту с лай тичаха към главния вход на сградата - и така няколко пъти. Като го видяха да идва по але­ята, втурнаха се насреща му с радостно ским­тене, но не започнаха да го блъскат в гърдите с лапи, както обикновено, а само го заобико­лиха и отново се върнаха при високата желяз­на порта- през която можеше да мине само човек, който знае кода. Професорът разбра, че кучетата искат да ги последва, и го нап­рави. Пощенската кутия беше пълна с вест­ници и списанията,за които бяха абонирани, но не те привлякоха вниманието му .Сред тях намери голям пощенски плик и когато го заразглежда, кучетата с лай скочиха към ръцете му. Инстинктите им подсказ­ваха. че нищо хубаво не се крие в това писмо. Ако не бяха толкова добре дресирани, веро­ятно щяха да разкъсат плика. Вероятно надушваха опасността и желанието им да опа­зят господарите ги караше да изпълняват стриктно задълженията си. Бяха за предпочи­тане пред мърморещ и пъхащ си носа, където не му е работа, охранител.
-Добре дошли! - поздрави приятелите си професорът, когато влезе във всекиднев­ната. - Знаете ли, че кучетата не харесаха ед­но от писмата, които получихме днес! - и той хвърли цялата поща на масата пред тях. - Ето това.
-Нищо чудно- Адресирано е до Сотос - констатира Лео, след като го разгледа.
-Макси, оня тип не каза ли. че ще по­лучим някакви документи? — Борис грабна писмото от ръцете му и го размаха: - Това може да излезе потвърждение, че обаждане­то не е било нито шега, нито грешка, нито бълнувания на луд.
-Поне не се ли представи? - обади се София.
-Не. А и да го бях попитал кой е и ка­къв е, нямаше да ми обърне никакво внима­ние Два пъти му обяснявах, че човекът, ко­гото търси, е мъртъв. Борисе, отвори го де. -не издържа и подвикна на детектива Беев.
-Не е адресирано до нас. - подвоуми се той
-Не мисля, не трябва да се обаждам на адвоката си за всяко нещо. Дай го на мен- без да дочака реакцията му, София взе пис­мото и го разпечата. - Гарантирам ти. че правото с на моя страна. Прочети завещани­ето, ако се съмняваш.
Тя извади от плика сгънат на две лист. който се оказа акт за собственост. От него изпаднаха два листа, сгънати на четири.
Лео успя пръв да ги вдигне от килима.
-Това е писмо? - оповести той - И е адресирано до теб - подаде ги на София. - Трябва да са знаели, че си наследница на Сотос.
-И въпреки това искат да свършиш работата на гърка. Каква наглост. - възмути се професорът.
Атмосферата стана тягостна - първо видението на Лео, после телефонното обаж­дане, а сега и писмото. Дори и кучетата бяха усетили. че то ще им донесе неприятности.
София разгледа акта и го сложи разтво­рен на масата
-Ето документ за мой имот- информира ги - Затова ли е цялата врява?
-Не се шегувай с тези неща. - предупре­ди я професорът. - Да беше чула мъжа по телефона. Каза, че някакъв дърводелец бил мъртъв, а ние ще сме следващите, ако не изпълним задълженията, които онзи кретен Сотос, бил поел. Кой го знае в каква каша се е бил забъркал от алчност!
-Не спомена ли, че ти е съобщил за ня­какъв замаскиран вход? - попита Лео - Така ми каза нощес, не помниш ли?
-Точно това го бях забравил - измърмо­ри Беев, а след като се замисли за миг, му дойде просветление, което съвсем не бе за из­хвърляне: - Тази къща може да крие нещо!
-Всичко е възможно - рече Борис и добави: - Не съм ходил във Враца.
Той подаде акта на Лео.
-Не смятам, че е толкова наложително да ходим - опита се да го разубеди София, защото усети накъде бие, а и беше добре из­вестна страстта му към пътуванията.
-А писмото? Може то да ни светне по въпроса - намеси се Лео.
-Горе вдясно е изписано името ми - рече София. - Слушайте нататък: .Сотос пое ангажимент, който сега е ваша грижа като наследник и собственик на къщата, обнове­на по негова заръка. Като член на органи­зацията ни той дължеше много на нас и в знак на благодарност за услугите, което сме му правили, се зае да открие една особа и да ни я предаде в къщата Ние изпълнихме сво­ята част от договорката. Във ваш интерес е да извършите това добро дело вместо негова то е да ни доведете Тамирис. Направете го, и сме квит "
-Обаждането звучеше грубо и запла­шително. Това писмо е в различен, по-дипломатичен стил - отбеляза професорът.
-Имам усещането, че нагазваме в бла­то - угрижено отвърна София - Някой се опитва да ни въвлече в игрите си. Сотос бе­ше единак и не е членувал в никакви орга­низации .Може ла е имал договорки с няко­го, но много се съмнявам да е бил подчине­ната страна. Момчета, опитват се да ни за­блудят, за да им играем по гайдата!
Всички бяха напълно съгласни с нея. Не знаеха с кого си имат работа, но и пода­телят на писмото имаше грешна представа за фондацията „Албуга-Булгар" и за кората, които я представляваха.
-Може авторът на това писмо и онзи, който се е обадил, да са различни хора - пред­положи Лео. - Сега ми е още мътно. За­що е толкова важно да заведем някаква си жена в точно определена къща?
-Жена с едно име - сви рамене в недоумение-Само това ли има, иди не
знаят бащиното и фамилното й име?
-Ако ги знаеха, щяха да си я намерят. Всъщност името не е проблем .Колко жени се казват Тамирис? Можем да я открием. Въ­просът е: "Трябва ли?" - намеси се с вещи­ната си на бивш детектив Борис - Не ми ха­ресва тази „организация". Онзи по телефона също е говорил в множествено число. Май гората в съвсем скоро време наистина ще ни погълне
Борис съжали за подмятането си, като видя как Лео пребледня и се облещи насре­ща му.
-Не говори така! - уплашено го сряза той- - Това няма нищо общо с видението ми!
Стана и закрачи до вратата и обратно, из пуквайки пръстите ту на едната, ту на дру­гата си ръка. Нервността му беше основа­телна. Не искаше да си признае, но още щом видя писмото, разбра, че неприятностите, ко­ито подсказваше видението му. вече са за­почнали.
-Побъркваш ме! - извика му професо­рът . - Сядай!
-Преди да свършим тази толкова прос­та работа, като да заведем една непозната във врачанската ми къща, трябва да разбе­рем защо това е толкова важно за някого. - отсече София.
-Значи се заемаме? - попита Беев
-Не ни е оставен избор. Никой си въ­образява, че може да решава вместо нас - ще трябва да го надиграем, като го оставим първоначално да си мисли, че е успял .- от­върна тя. - Налага се да свикаме групата .-добави и излезе без повече обяснения.
Тепърва щяха да опознаят решителния и характер. Грубостта и нахалството бяха събудили яростта у нея и тя се готвеше за война.
-Професоре, моля те, провери този до­кумент дали е истински! - обърна се Борис към Беев. - А ти - каза на Лео, - се заеми с телефоните. Да побързат! Господа, шоуто отново започва!
-Рано е да се радваш! - опита се да го отрезви Лео. - Нямам добро предчувствие!
Преди да затвори вратата на излизане, Борис се обърна и му каза с усмивка:
-Припомни си! Ние сами си правим бъдещето!
Глава IV


Кражба в централата


-Защо тези, дето са изпратили писмото не открият сами жената? Не виждам за­що ние да имаме повече шансове - полита Боян. когато на другия ден всички се бяха настанили във всекидневната и обсъждаха случилото се.
  -Това писмо не ми харесва - израза мнението си Светеца.
   -Обясни защо! - изгледа го косо Лео.
   -В него има по-голяма доза заплаха, отколкото в телефонния разговор. Съгласете се. че изразите:" дължеше много на нас",„във ваш интерес е", „направете го и сме квит"-съдържат по-изтънчена агресия, откол­кото да речем: "ще ви сполети участта на дър­воделеца"- неумело и неандерталско. Като кучетата, които много лаят, но не хапят.
   -Това само ни говори, че насреща си имаме повече от един човек - заключи про­фесорът.
   -Е, поне няма да ми е съвестно, че ги превъзхождаме, когато ги смачкаме - изтър­си ни в клин ни в ръкав Максим.
Останалите се въздържаха да коменти­рат изявлението му. Надяваха се да дочакат деня, в който той ще се откаже да остроумничи и ще погледне по-трезво на случващото се около него. Но не можеше да му се от­рече, че внася колорит в екипа.
   -Нека вместо да изказваме хипотези и догадки, да обсъдим случилото се досега -предложи София.
   -Слушаме те - кимна й Борис.
   -Първото, което разбуни духовете, бе­ше повтарящото се видение на Лео, касаещо всички нас. След това дойде телефонният раз­говор на професора и разбрахме, че трябва да свършим нещо, което е било задължение на Сотос. Един дърводелец умрял заради ня­какъв камък и ние можело да го последва- ме. Следващото беше писмото, за което бях­ме предупредени. В него имаше акт за къща­та и разбрахме, че трябва да намерим и за­ведем в нея жена, която не познаваме. Това ли е всичко?
  -Горе-долу.-смънка Лео и изведнъж се сети: - Ами онзи камък?! Какво общо има кражбата му с това, което искат от нас?
   -Да бе! - оживи се Максим - Сигурно е от някое съкровище!
   -Стига глупости! - сряза го баща му.
   -Там пише камък. Не е тухла - настоя момчето и посочи листа, на който професо­рът бе записал за всеки случай разговора с непознатия грубиян. - Защо ще убиват за не­го, ако не е скъпоценен? А където има един, защо да няма и повече?
   -Остави камъка! - с досада го прекъс­на Лео. - Аз пък искам да знам каква е тази жена и за какво им е? Как й беше името? Тамирис?
-Да. Като на богинята - обади се Све­теца и всички се втренчиха в него.
Първа се окопити София.
   -Боже мили! - възкликна. - Какви сме глупци! Наричаме я „богинята" и никога не сме те питали за името й.
   -За това той си е виновен. Защо поне веднъж не я доведе тук? - укори го Борис.
   -Страх го е да не я свали някой от нас - пошегува се Лео, с което показваше, че е за­почнал да се взема в ръце.
   -Никога не е ставало дума за нея. Ви­наги сме се събирали само ние седмината .-защити се Карамилев. - Ами че и Боян не довежда жена си!
   -Да. но тя не работи за нас за разлика от твоята приятелка - върна му топката Го­лямата мечка.
   -Не е ли по-добре да се спрем на това, за което сме се събрали. -намеси се профе­сорът. -Мислите ли. че богинята е тази, която трябва да търсим?
   -Иначе защо ще се обръщат към нас? -отвърна му с контра въпрос Лео.
   -А на мен изобщо не ми се вярва, че трябва да търсим тази жена - рече София - Че го искат от нас, не означава, че трябва да действаме по техните правила. Има нещо, ко­ето ми убягва. Смятам, че важните думи в цялата тази работа са: «къща", "мъртъв", "дърводелец", "организация" и "Тамирис". Като ги чувате така накуп, не ви ли говорят нещо?
Пръв реагира на асоциацията й  Светеца:
   -От всичко, което чух, без много да се замислям, заключавам: незнайна организа­ция, ако наистина заслужава това гръмко определение, е убила дърводелец заради ка­мък, вероятно имащ някаква стойност. Са­мо не разбирам къде се връзват жената и къщата, които прехвърлиха върху нашия гръб.
   -Всяко от тези неща може да е раз­ковничето. Аз залагам на жената. - заяви професорът.
   -Хитрец, както винаги! - заяде се брат му. - Само защото тя има уста, не значи, че ще тръгне всичко да ти изяснява.
- Сетих се! - прекъсна братските пре­рекания Максим. -Тя им е направила нещо.С къщата само искат да ни заблудят. Ще ча­кат да им я заведем, тоест да им свършим мръсната работа, и когато полицаите наме­рят трупа й, нас ще опандизят.
   -Мислиш, че е толкова просто? Че са­мо ни използват? - попита недоверчиво ба­ща му. - И така да е, но под всичко това има още нещо и ние трябва да разберем какао е.
   -Аз ще проверя дали има убити или умрели по подозрителен начин кора през по­следните месеци - каза Борис и отиде в ка­бинета, където се намираше телефонът.
София го проследи с поглед, докато из­чезне зад дебелата врата.
Обичаше го толкова много, че беше го­това на всичко, за да му спести неприятнос­тите в живота. Но като виждаше как реши­телно се заема с възникващите проблеми, осъзнаваше, че точно това харесва най-мно­го в него - силата на духа му.
Освен това не бяха сами. Имаха нещо толкова рядко в наши дни - верни приятели.
След излизането на Борис продължиха с предположенията си до мига, в който София попита Светеца:
   -Ами ако точно твоята богиня ги ин­тересува? Какво знаеш за нея?
Самолюбието на Карамилев бе доб­ре известно на всички и очакваха, че веднага ще покаже раздразнението си от тази недвусмислена намеса в личния му живот.
   -Никога не съм я питал коя е и от къде идва. - след миг мълчание отвърна той.
За учудване на всички беше съвсем спо­коен. Дори му стана смешно, но не се изда­де, като видя колко напрегнато го наблюдават приятелите му. Знаеше, че София ня­кога нямаше да му зададе този въпрос само от празно любопитство, и нямаше нищо про­тив да обясни:
   -Точно с това ми беше допаднала. Ся­каш не бе дошла от света на хората и прите­жаваше неземна чистота. Какви ги говоря?! Все още е моята неземна богиня?
Засмяха се на неволната му грешка в употребата на минало време, но усещането, че някакво нещастие витае във въздуха, об­ръщаше и най-невинния жест или дума в поличба за приближаващо зла
В тази момент на неловкост влезе Бо­рис. Лицето му беше безизразно.
  -За последните месеци в нашия регион има едно-единствено убийство. Не проверих в цялата страна, защото имам познати само в Бургас, а и приятелят на моя приятел, кои­то работи в полицията, ми съобщи, че уби­тият е дърводелец. Това ми беше достатъч­но. Полицаите твърдели, че в кариерата си не били виждали толкова жестоко убийство.
   -Май това ще е нашият мъртвец. Сигурно са го изтезавали. Нали уж бил взел ня­какъв камък - вметна София - Е. сега вече знаем, че част от казаното по телефона е ис­тина. Можем само да се надяваме,че дър­воделецът не се е пречупил и не им е дал ка­мъка. Ако изобщо го е бил взел.
   -He съм свършил.
   -Извинявай!
   -Познайте къде за последно е работил дърводелецът! Във Враца! Участвал е в ре­монта на онази къща.
   -Май ще трябва да отидем дотам - за­ключи с досада София и се намръщи.
   -Не е задължително да идваш с нас - рече й Борис.
   -Кои „вас"?
   -Можете със Светеца да отидете да раз­питате приятелката му - предложи Боян. - Аз, Максим и Борис ще пътуваме за Враца. Съгласни ли сте?
Веднага получи утвърдителни кимвания, а професорът добави:
   -С Лео оставаме да пазим централата. И не си забравяйте телефоните. Трябва да поддържаме връзка
Късно вечерта се разотидоха по апар­таментите си. Не всичко им беше ясно, но колкото и да будуваха, повече нямаше какво да научат. Надяваха се следващия път, кога­то се срещнат в дневната, да са събрали нуж­ната им информация и да успеят да сглобят пъзела. Главният въпрос беше: навреме ли ще стане това?
Около два часа през нощта София се събуди от ожесточения лай на кучетата в двора. Никога не ги беше чувала да реагират така нито на хора, нито на катериците или котките, които се осмеляваха да им нарушат покоя .Свирепото им лаене се редуваше с ръмжане. София стана, отиде до прозореца и погледна към площадката пред входовете; откъдето идваше тази олелия. Трите немски овчарки се бяха вторачили към горния етаж, където беше апартаментът на Светеца, и не спираха да се дерат.
Събудиха се и останалите. В отсрещно­то крило светнаха няколко прозореца.
В апартамента на Карамилев само проблесна някаква светлина като от късо съе­динение и той отново потъна в мрак. Преди София да успее да реагира по някакъв на­чин, Борис вече тичаше към вратата по пи­жама и с пистолет в ръка Тя го последва без никакви въпроси. Втурнаха се към жилище­то на Светеца, което се намираше над го­лямата всекидневна.
София блокира в приземния стаж вра­тата на асансьора. Ако имаше натрапник, единственият му изход щеше да бъде стъл­бището, а това означаваше, че неминуемо ще се натъкне на тях. Не срещнаха никого. София се втурна направо в спалнята на Карамилев. откъдето бе видяла проблясващата светлина, н намери Светена да лежи в несвяст на килима пред леглото си. Борис запа­ли лампата, обърна го по гръб и му подложи една възглавница.
   -Не мърдай оттук! - нареди на София. - Жив е. Ударен е по главата.
Излезе от стаята и започва да претър­сва етажа.
След няколко секунди Светеца започна да идва в съзнание и с охкане се хвана за те­мето. По пръстите му имаше кръв, но ядът му май беше по-голям от болката .Надигна се на лакти и заоглежда пода.
   -Къде ми е пистолетът?
   -Никъде не го виждам. Когато дойдох­ме, само ти се търкаляше тук.
   -Стрелях и в същия момент някой ме удари по главата.
-Значи проблясъкът е бия от изстрела - досети се София.
След малко нахлуха и останалите обитатели на сградата.


Би се получило пъстро пижамено napти, ако не беше цицината върху главата на Светеца.
   -Крадци ли? - попита професорът.
   -По дяволите! - изруга Карамилев.- Задигнали са ми пистолета! - бавно се из­прави с помощта на Боян и седна на леглото.
   -Чухме изстрел - рече Максим - Ти ли стреля?
   -Да, но някой ме халоса здраво.
   -Да нахлуят за един пистолет?! - усъм­ни се Лео .
   -Идете да проверите долните етажи.- разпореди се София.
Един след друг всички се изнизаха и в спалнята остана само София и Карамилев.
Появи се и Борис.
   -Няма никого - рече задъхано тай. - Сигурен съм, че са избягали през покрива Утре по светло ще разберем как са минал по двора, без да ги разкъсат кучетата. Да си вървим, София.
Преди да излязат. Борис предупредя Светеца:
   -Никакво ставане! Изпий два аспири­на и се опитай да заспиш.Мисля,че сътресението ти се размина,но ако ти прилошее или  нещо те раз­тревожи, звънни ми. Няма да е зле да се заключиш.

                                                                        всекидневната

На сутринта без всякаква уговорка всички се събраха в трапезарията. Уж щяха да закусват, а никой не се отби в кухнята. Насядаха около голямата маса увесили но­сове.
   -Някой излиза ли навън? Видяхте ли дъската? - попита Борис.
Всички мълчаливо свиха рамене и той продължи:
   -Огледах наоколо и разбрах как са ус­пели да елиминират кучетата. С помощта на дъска са преминали през оградата, а след то­ва по дърветата, та чак до покрива. Бързали са и са оставили дъската.
   -Тези дървета са голяма беда. - вметна Мак.
   -О-о, я престани! - сряза го баща му. - Има кой да мисли за това. Мен ме интересу­ва защо са идвали.
Момчето се приближи до прозореца и погледна навън.
   -За да направят цялата тази каскада, със сигурност са имали някакви умения.
   -Прав си. момчето ми .- съгласи се с него професорът. - Някой е наел обучени за целта хора. В нашата държава не е кой знае колко скъпо. Нищо чудно наистина да има­ме някаква организация насреща си. Но за­що са ни пратили кокошкари?
-Предлагам вместо да стоим тук и да си задаваме въпроси, на които никой не може да отговори, да се заемем със задачите си. Рамо или късно ще разбудим и тази мисте­рия - сложи край на догадките София и се запъти към кухнята да потърси нещо за за­куска.
   -Като заминат и останем сами,ще вкарам кучетата вътре - прошепна професо­рът на брат си.
   -След дъжд качулка - отвърна му той и последва София.


Глава V

Изчезването на Тамирис и намирането на пещерата


Към обед в централата бяха останали само Лео и професорът, който се отправи ди­ректно в кабинета .За радост на брат си не вкара кучетата. Наскоро беше преваляло и вероятно цялата сграда щеше да замирише на зверове.
Беев се зарови в купищата документи, които сякаш нямаха край. Лео извади от един шкаф течението на всичките вестници от последните месеци и се зае да ги преглеж­да м някакви статии, отнасящи се до убий­ството на дърводелеца .Междувременно че­теше и обявите - любопитно му бе да раз­бере как се наемат хора като онези, които бяха нахлули нощес в централата.
Двамата Христови и Борис се качиха на служебния джип и се отправиха към Северо­западна България, където в подножието на Балкана се простираше Враца .След около шест часа пика да са там, а това означаваше, че още същата вечер можеха да разгледат къщата, заради която бе започнала цялата патаклама.
Светеца и София пристигнаха в Бургас и паркираха пред кооперацията, в която Карамилев живееше още преди да се запознае с Тамирис .Апартаментът беше голям и удобен - близо и до морето, и до центъра на града.
   -Колата й я няма - отбеляза Светеца.
   -Това лошо ли е? - попита София
   -Ще видим.
Вероятно липсата на колата му се бе сторила лоша поличба, защото лицето на Карамилев се беше изопнало, а погледът му беше станал леден. София едва смогваше да го следва по стълбите. Жилището се нами­раше на последния етаж, а в четириетажните сгради по принцип не се инсталират асан­сьори. Никого не срещнаха чак догоре. Завариха външната врата открехната и пристъпиха в антрето, обзети от тревога. Внимателно, без да вдигат шум, започнаха да претър­сват помещенията.
   -Това е невъзможно! - възкликна Ка­рамилев откъм спалнята.
София го завари седнал върху широко­то легло. Беше се вторачил в гардероба, чии­то врати зееха.
   -Погледни! - рече й дрезгаво. - Нейни­те дрехи ги няма, а моите са разместени та­ка, че да не личи дали нещо е вземано. Няма й и вещите от тоалетката, от нощното шкаф­че. от банята и въобще отвсякъде. И така е подредено отново, сякаш винаги съм живял сам. Като че ли е била само сън или се е из­парила.
София не знаеше какво да му каже, за да го успокои, нито какво да направи.
    -Сякаш се е изпарила... - повтори ма­шинално тя. - А снимки?! Нямаш ли сним­ки? Не че те с нещо ще помогнат, на..
   -Все казваше, че моментът не бил под­ходящ. Сега това ми се вижда странно, но нали знаеш, че има хора, които не обичат да се снимат.
Светеца обхвана лицето си длани
София приседна до него и сложи ръка на рамото му.
   -Обещавам ти, че ще я намерим. За да изчезне така, навярно се е случило нещо, в щом е прикрила следите си. значи е мислела за твоята безопасност. Имай вяра. ще тър­сиш жена, която още те обича! А това е най-важното.
Думите й като че ли подействаха. Той вдигна очи към нея и избърса сълзите си.
   -Всичко е толкова необяснимо. Нима жената, с която съм живял цяла година, е била плод на фантазията ми?! Трябва да я намерим!
   -Вече ти обещах.
   -Никога не би ме напуснала добро­волно .Нямаш представа колко смела жена е тя. Ако имаше нещо против мен, щеше да ми го каже направо, а аз знам колко много ме обичаше.
София го остави в спалнята а се зае с щателен оглед на апартамента. Ако наисти­на тази жена го обичаше толкова, колкото той твърдеше, непременно би му оставила някакъв знак за успокоение. Но нямаше до­ри следа от насилие или влизане с взлом. Всичко беше толкова изрядно подредено, ся­каш само преди час е минала фирма за почистване.
Карамилев се оказа прав. В дома не откриха и косъм от богинята. Ако София не беше я виждала няколко пъти, би се усъмнила в психическото му състояние.
   -Какво знаеш за нея? - попита го,когато се върна с празни ръце от спалнята. - Ня­какви роднини? Къде работи? - И като видя как клати глава насреща й. възкликна обър­кана: — Ти за нищо ли не си я питал!
   -Знам много неща. Знам какво обича , какво - не. Знам, че беше щастлива с мен.Знам, че животът ми свърши днес!
   -Това. че ти обещах да я намерим, не означава, че ще стане без твоята помощ. А как ще ми помогнеш, като си се разхленчил?! Повече няма да говориш така!
   -Спокойно, няма да се самоубивам ня­ма и да мрънкам.
   -Това вече ми харесва. Уплаших се, че ти ставам бавачка.
Светеца се посъвзе от първоначалния шок. Свали един сак от горните рафтове на гардероба в нахвърля някакви дрехи в него.
   -Готов съм. Да тръгваме! Няма да се върна, докато не я намерим. Не мога нито миг повече да стоя тук.
И с широка крачка се отправи към входа. София го последва в тъкмо когато понечи да затвори вратата, зърна някаква хартийка, която се подаваше изпод шкафа за обувки. Нямаше начин да е боклук. Не и а това педантично подредено жилище. Грабна я бързо и без да я поглежда, я пъхна в джоба си. Трябваше да догонва Светеца, който бяга­ше от опустелия си дом като дявол от тамян.
   -Знам, че е живяла някъде край мо­рето - рече Карамилев, когато седнаха в ко­лата.
   -Нещо повече?
   -Не съм предвидил, че това ще се слу­чи. не съм й правил досие! - даде воля на яда си той
Без да обръща внимание на избухването му, София продължи да търси нишката, за която да се хванат:
   -Така доникъде няма да стигнем. И не ми казвай, че не знаеш номера на мобилния и телефон.
   -Как не се сетих! Дай ми твоя телефон! Не знам къде е моят. Какъв кретен съм.- мърмореше Светеца, докато набираше но­мера. - По дяволите! - изруга след малко. - Как така абонатът не отговаря?! Не може да се е изпарила!
Този път на София й писна. Съчувстви­ето й се изчерпа заедно с търпението и му се развика толкова силно, че хората, които минаваха по улицата, започнаха да се обръщат.
   -Престани да се жалваш! Може да са я заплашили, че ще те убият, може да са а от­влекли, може какво ли не да се е случило, но няма нищо да разберем, докато не си размърдаме задниците! А това пък няма да стане, докато не спреш да хленчиш и не за­палиш колата!
Крещенето й като че ли даде резултат.
   -Работеше на свободна практика за пресата .Вестници, списания. Използваше името си. а всички си мислеха, че е псевдо­ним. и това някак й се харесваше - занарежда Карамилев с интонация, подсказваща, че вече е дошъл на себе си. - Но не ме питай за кого точно е работила .Момичето ми е умно. Твърдеше, че се занимава с истинска жур­налистика.
Най-накрая потеглиха и София се оба­ди на Лео:
   -Имаме нужда от помощта ти .Пре­гледай, моля те, списанията и вестниците, ко­ито получаваме, подписани с името на на­шето момиче. Да, няма я. Не знаем къде е .Връщаме се. Обади ми се, ако откриеш .
Няколко километра пътуваха в мълча­ние. Излязоха от Бургас и трафикът стана по- спокоен.
   -Говорили сме си за много неща и как да преценя сега кое е от значение и кое не


е?! - малко гузно поде Карамилев - Неща­та, които ни интересуваха, бяха или нереал­ни като стари легенди и съвсем забравени предания, или никнещата напоследък нова информация за българите и историята ни.
   -Разказвал ли си й за Барадж?
   -Това - не. Сега, като се замисля, тя за нищо не ме разпитваше. Сигурен съм, че знае за мен много по-малко, отколкото аз за нея.
В този момент София се сети за листче­то, което беше намерила в коридора. Веднага го извади от джоба си и видя, че е неравно от­късната страница от тефтер, на която беше  написано: Аз ще те открия! Т.
   -Това почеркът на Тамирис ли е? - по­пита и му даде листчето.
   -Да! Къде го намери?!
Карамилев толкова се развълнува, че хартийката в ръката му затрептя и София побърза да я дръпне, за да хване отново во­лана с две ръце, иначе като нищо можеха да полетят в канавката.
-Подаваше се изпод шкафчето за обувки  в коридора. Вероятно течението от отворената врата я е духнало на пода.
София кимна.
-Сигурно е разбрала,че я търсят и се
е скрила някъде, а за да ме предпази. Сякаш никога не сме се познавали - продължи да се убеждава в правотата на твърденията си Светеца и за пръв път от толкова време в очите му проблесна надежда.
- Всичко това знаеш ли какво означава, драги? Означава, че твоята богиня е жената, която уж трябва да заведем в онази къща. Ако ни следяха и приятелката ти беше в апартамента, сега можеше да сме изложили живота й на опасност. Тя по някакъв начин го е предвидила и е изчезнала веднага. При­ятелката ти наистина е умно момиче, както твърдиш.
   -Не мислиш, че ни следят, нали?
   -Напротив! Би било доста глупаво, ако не го правеха. Лека-полека всичко започва да ми се изяснява Дай газ към офиса. Трябва да свирим сбор. Дано момчетата научат не­що повече във Враца.
Няколко километра преда да стигнат до централата, мобилният телефон на Со­фия иззвъня. Беше Лео. Намерил статия, под­писана от Там ирис, и беше нетърпелив да й съобщи новината.
   -Няма да повярваш! - каза София, ко­гато разговорът и приключи .- Твоята богиня е отразявала смъртта на дърводелеца. Не ми казвай, че е просто съвпадение.
В същото време Борис,Боян и Мак пресичаха Балкана през Шипченския про­ход. Минаха оттам не защото им беше по на пряко или че са любители на трудните из­качвания и завоите, а защото единодушно решиха, че щом им се е наложило да пъту­ват в тази посока, ще е кощунство да не от­дадат почит на истинските българи
Когато пристигнаха във Враца, парки­раха в малка уличка на няколко метра от централния площад.
- На писмото има адреса на някакъв нотариус - каза детективът, след като го разгледа. - Трябва да хванем такси, инак не се знае дали ще се оправим сами.
Оказа се, че кантората на юриста е на някакви си двеста-триста метра, и шофьорът на таксито, вместо да ги забаламоса и да им спретне едно панорамно кръгче из града, уч­тиво ги упъти как да стигнат пеша Ако този негов непрофесионализъм станеше достоя­ние на другите таксиджии, би трябвало с пълно право да линч у ват изменника
Срещата с нотариуса беше кратка бла­годарение на пълномощното» което даваше право на Борис да представлява София по всякакъв повод без ограничения. Възраст­ният нотариус само им връчи ключовете от къщата. Колкото и да се опитваха да измъкнат някакви подробности, от спаружените му стиснати устни, наподобяващи цепка на стара глинена касичка, не излезе нито дума повече освен шаблонните любезности Съ­дейки по кръглите му изпъкнали оченца, фиксиращи посетителите, и по малките му бели ръчички, които не спираше да потрива една в друга, човек можеше да се досети как­во би го накарало да „снесе” някаква инфор­мация, но тримата мъже толкова рядко ос сблъскваха с канцеларски плъхове, че сигна­лите за подкуп не им бяха познати, по-точно не им обръщаха внимание, защото ги отвра­щаваха.
Върнаха се при услужливия таксиметров шофьор .Той се засмя, като ги видя, и ги отка­ра на посочения адрес Улицата минаваше толкова близо до реката, че на места тротоа­рът стигаше до ръба на каменната дига. Пре­ди години всички къщи в тази част на града били отнесени от страховито наводнение, причинено от човешката самонадеяност. Сега речното корито беше укрепено така, че да се предотвратят евентуални нови бедствия.
Къща като къща - каза Боян. когато отключиха портата и влязоха в двора. - Не е ли твърде изтупана, за да е обитаема?!
Не забравяй, че и е правен ремонт
наскоро - отвърна Борис
-Тази градина е поддържана. Виж,  няма бурени. Всичко е подредено, подрязано. Като по журнал е изпипано, сигурен съм, че за нея се грижи истински специалист.
   -Не си виждал градината на София, за­това приказваш така.
Максим мълчеше, но по всичко личеше, че е впечатлен.
   -Тук е прекрасно? - възкликна по едно време за изненада на баща си и на детектива.
Не знаеха, че има афинитет към малки провинциални имения.
   -Къщата е прекрасна. - продължи с хвалебствията си той - Вижте верандата, двора, самото н местоположение!
   -Тези скали ме потискат - намръщено рече Борис, загледан в отвесно спускащия се само на няколко метра Балкан.
   -Ако някога имам своя къща, искам всичко да й е като на тази - не преставаше да се възхищава младежът и тръгна да  ог­лежда отзад.
Детективът отключи вратата на двуе­тажната сграда и широко разтвори двете й крила. Очакваше да го лъхне миризма на ста­ро или на боя, но въздухът беше свеж като то­зи в двора. Боян пък започна да отваря капа­ците на всички прозорци за повече светлина.
   -Какво правиш? - рече му Борис .
   -Ако не си забелязал, има електричество .Пос­ле ще трябва да ги затваряш!
   -Не ме затруднява. Стига да е светло. На мен тази къща ми прилича на излязла от филм на Хич кок. Уж си е най-обикновено жилище, а кой знае защо очаквам от някой ъгъл да изскочи нещо и да ми изкълве очи­те Някак си странна е цялата тази подреденост и чистота! Изрядната градина и весели­те цветчета, които сякаш ни следят с поглед, приличат повече на декори. Видя ли съсед­ните къщи? Ами че те изглеждат съвсем раз­лично, по-човешки са
   -Чувал съм, че писателите били отка­чени. но ти надминаваш всичките ми очак­вания. Параноя ли долавям, или наистина твърдиш, че сме попаднали в злокобната къ­щичка на Баба Яга?
   -Присмивай ми се, колкото си искаш, но не можеш да отречеш, че всички се дър­жим неадекватно, Максим реши. че му е вре­ме да се задомява, и оглежда къщата като бъдеща невеста. Мен ме гонят някакви съм­нения, а ти обратното - чувстваш се толкова невероятно спокоен, както аз, преди да пре­крача прага.
   -Защо ли ти обръщам внимание?! - избоботи Боян и го остави сам в дневната.
Детективът разгледа всичките помеще­ния на първия етаж. Нищо освен чистотата не му направи особено впечатление. Мебели­ровката беше от лакираната мания на седемдесетте, но нито по шкафовете с витринките, нито по останалите мебели имаше следи, че са използвани. Интериорът приличаше на не­що като музей, залазил духа на миналото.
Борис тъкмо се бе отправил към горния етаж по застланите с раирана пътека стъпа­ла, когато в коридора се появи Максим.
Дали капаците са залазили къщата от грабежи? Ключалката ми се видя твърде еле­ментарна - рече замислено той.
Детективът прокара пръст по перилата
   -Не това е най-странното. Чисто е За­белязваш ли? Из цялата къща няма нито пра­шинка. Ако дават сливи за смет, безсмисле­но е да се редим на опашката.
   -Чистено е най-късно вчера - стресна ги басът на Боян. - Иначе не знам какво да си мисля. Горе е същото. Ако тази къща е обитавана, защо няма никакви лични вещи? Като в хотел ... Възможно е да идва платена чистачка.
- Платена от кого? Липсва логиката - отвърна Борис.



-Може пък просто да си няма прах. - изказа най-абсурдното твърдение Максим.
-И градината може да е вълшебна -добави баща му и с това престанаха да ко­ментират необичайната обстановка.
Престоят им в древния храм на Барадж беше ги научил да гледат по-разкрепостено на околния видим и невидим свят.
Настаниха се в дневната. Постепенно започнаха да свикват с рустикалното обза­веждане. Старите мебели, сервизите зад витринките и многобройните натюрморти в рам­ки по стените напомняха на Боян и Борис за детските им години. Липсваха само миризма­та на мухъл и кутиите със сладки в кухнята.
По разбираеми причини Максим прос­то нямаше никакви асоциации.
-Какво има горе? - попита Борис.
-Нищо особено - отвърна Боян. - Ко­ридор с три спални и баня с тоалетна. Всич­ките чистички и изтупани като току-що при­готвени за трите мечки.
-Откакто си дошъл, само детски при­казки са ти в главата - подметна Борис.
-Те са класика на ужасите. Само е нуж­но въображение на възрастен.
-Не подценявайте децата. Спомнете си! Сигурен съм, че сте вярвали в какво ли не - обади се Мак.
-Ще се качим ли на тавана? - без вся­какъв ентусиазъм попита Борис.
-Вече се качвах - за негово облекчение отвърна Боян. - Няма нищо. Като казвам нищо, сещате ли се? Абсолютно нищо! Дори и прах, което за таван е още по-необичайно.
-Не съм виждал такова нещо. Ако имаше чистачка, в което се съмнявам, не ми се вярва да се престарава чак толкова. Всич­ко наоколо е стерилно като в операционна - Борис ядно тупна с длан по облегалката на дивана. - Това е нелепо!
-Да, така е - кимна Боян.
Двамата се спогледаха и избухнаха в
смях за най-голямо учудване на Мак, който ги заподозря, че са започнали да от­качат.
-Аз отивам да спя - обяви той и по­бърза да избяга от тях.
-Искаш ли и ние да го последваме? - попита Борис. - Уморен съм, а и наближава десет. Ще заключа и се качвам.
Последните му думи предизвикаха ус­мивка у великана.
-Тази къща сама се пази, сигурен съм - опита се да обясни реакцията си той.
-От параноя премина на мазохистично Удоволствие от ужасите. Аз все пак ще зак­люча -каза Борис и излезе от дневната.
Детективът заключи и портата. Когато отиваше към нея, стори му се, че колкото повече се отдалечава от къщата, толкова по-леко и по-приповдигнато става настрое­нието му. Реши, че е следствие от умората, и се прибра вътре. За да заспи по-бързо, се опита да намери някакво обяснение на не­естествените си изживявания, които не му даваха мира, откакто бе срещнал София. Се­ти се, че е забравил да й се обади, когато пристигнаха, но установи, че телефонът му няма обхват. Беше малко странно. Намира­ха се в сравнително голям град, където ко­муникациите би трябвало да са на добро ни­во. Преди да затвори очи, реши да пробва отново, като се събуди.
Сутринта Боян излезе от стаята си и ви­дя, че вратата към мазата е отворена и ос­ветлението на стълбището е включено. Спус­на се долу и завари сина си и Борис да опип­ват стените. Нямаше прозорци и единстве­ната светлина идваше от крушка, която ви­сеше от тавана.
Без да се набива много на очи, все пак се забелязваше, че мазата е по-тясна от гор­ната част на къщата, сякаш една от стените й е тръгнала да се измества навътре. Това беше накарало детектива и Максим да на­правят извод, че някъде под къщата може да
има скрито помещение или да е зазидана ня­каква страшна тайна.
-Странно - озадачи се Боян. - Защо ли е по-малка?
-Има поне още едно помещение - убе­дено заяви Борис.
-Ако твърдението ти е вярно, трябва да търсим към западната част. Доколкото мога да преценя, стената на изток е продъл­жение от горния етаж. Другите две - само до­някъде - бързо се ориентира Боян. - Тази е добавена по-късно - тупна с юмрук по сте­ната от дясната си страна.
-Може да е била част от ремонта - предположи Максим.
-Доста здрава изглежда - рече Борис. - Но защо някой би си направил толкова труд, ако не крие нещо ценно? Ще трябва да раз­берем какво е.
За опипваха сантиметър по сантиметър каменната зидария на стената, която им из­глеждаше най-подозрителна. Изведнъж до­чуха отгоре някакъв звук. Беше най-обикновено хлопване, но като се имаше предвид, че в къщата освен тях не би трябвало да има никой друг, това им се стори доста зловещо и ги накара да настръхнат.


Борис пръв се окопити и внимателно се за изкачва по стъпалата. Боян и Мак без­шумно го последваха. Претърсиха всички стаи на партера, а след това и горния етаж със спалните, но не откриха нищо.
-Вратата е заключена - установи Бо­рис.
-Аз ще отида да огледам отвън - каза Мак, но вместо да излезе, започна да вър­ти очи към двора като малоумник.
Баща му се втренчи в него, питайки се дали няма да е негова вината, ако момчето му вземе, че изперка, но детективът се ори­ентира в ситуацията и побърза да отключи.
-По-добре ще е да не се разделяме - разпореди се той. - Хайде заедно да огле­даме!
-Ако има някого в къщата, знам къде би могъл да се скрие - заяви Максим, когато стигнаха до портата.
-Къде?! - изненада се баща му.
-Може да ни гледат. Прави се, че раз­говаряме за нещо съвсем тривиално - тихо го предупреди той.
-Казвай какво си открил?! - изчерпа се търпението на Борис.
-Стените, видяхте ли стените? Отна­чало и на мен не ми направиха никакво впе­чатление, освен че бях виждал такива с по­добна ламперия във филмите със замъци. А какво има в старите замъци?
-Не си играй! - предупреди го баща му, смръщил вежди.
-Има тайници, разбира се! - бързо се предаде Максим. - Когато се подпрях на сте­ната в коридора, веднага разбрах, че не е тухлена. Това ми се видя странно. Ние, бъл­гарите, не строим домовете си от картон ка­то американците. Къщата е стара, а това бе­ше още една причина да не се съмнявам, че е строена масивно, както всички останали навремето.
-Е, и? - все още не разбираше Боян.
-От едната страна си е тухла. Защо то­гава от другата да не е? Ами цялата тази тежка ламперия, а касите на вратите? Ви­дяхте ли колко са масивни? - разгорещи се Максим. - Добре де, стените не ви ли се виждат доста дебели?Гарантирам, че вътре в тях се крие нещо!
-Може и да излезеш прав... - все още не много убеден, каза баща му.
-Момчето ти е доста наблюдателно - отбеляза Борис. - Проверихме цялата къща, ако има някой скрит, може да е само там. Така че, слушайте ме!Връщаме се в мазата само ние двамата - кимна на Мак. -Бояне, ти оставаш в коридора и се правиш, че те няма. Ако птиченцето натрапник се пока­же отнякъде, знаеш какво да правиш.
След тези инструкции Борис отново се опита да се свърже със София, но пак без­успешно. Надяваше се по-скоро да разберат какво толкова се крие в тази къща и да се приберат в централата. Само че загадките следваха една след друга и вместо рутинна проверка идването им се превърна в прес­ледване на духове.
Слязоха с Максим в мазата, но мисъл­та, че Боян е сам горе, не му даваше мира. Това, което бяха сторили на дърводелеца, беше показателно за нравите на хората, с които си имаха работа, затова детективът реши, че ще е най-добре поне засега да не се разделят повече. Нямаше да си прости, ако някого от приятелите му го сполетеше нещо подобно. Притесняваше се и за София. Не знаеше какво са открили със Светеца, а фак­тът, че не е сама, изобщо не го успокояваше.
Затова реши да ускори събитията и про­шепна на Максим:
- Тази къща е наша, нали? Хайде тога­ва като истински стопани да се справим с вредителите! - и тръгна нагоре по стъпалата с изваден пистолет.
Момчето го последва с блеснали очи. Боян седеше на един стол в коридора и много се изненада, когато ги видя да се връ­щат толкова бързо.
-Да намерим къртицата! - изрече гръмко. - Ако трябва, ще изкъртим цялата ламперия!
Заеха се да оглеждат стените и касите на вратите за тайни входове. Някъде отвът­ре отново се чу шум и разбраха, че са на прав път - в стената наистина съществуваше скри­валище и в него имаше някой. Обходиха ко­ридора отвсякъде, но нищо не можаха да от­крият.
-Писна ми! - извика Мак и в яда си ритна с всичка сила ламперията до вратата на кухнята. Тя се разтресе и кракът му по­тъна в нея. - Дайте ми нещо тежко и ще се оправя с тази стена! - извика и привлече вни­манието на Борис и баща си, които проти­чаха от съседните стаи.
Изведнъж нещо изщрака и в стената се отвори вратичка. Очевидно грубата сила се бе оказала полезна. Отворът беше около ме­тър и петдесет на височина и широк към се­демдесет сантиметра. Все още не знаеха къде се намира механизмът, който отвори вратич­ката, но вече нямаше значение, защото това, което търсеха, се намираше пред очите им.
- Борисе, ти си най-нисък - кимна Боян към тъмния отвор.
Детективът съблече сакото си, извади пистолета и със запалено фенерче понечи да влезе. В този момент самообладанието им беше подложено на изпитание. От дупката бавно се подаде бяла мършава ръка, след нея още една и собственикът им помаха, за да покаже, че не е въоръжен. Боян рязко бръкна зад ламперията с голямата си лапа, сграбчи, каквото се изпречи насреща му, и го извади на светло в коридора.
-Сам ли си? - попита „плячката" си, като силно я разтърси.
Последва утвърдителен отговор, съпро­воден с енергични кимания.
Бяха безкрайно озадачени - натрапни­кът, който висеше като парцалена кукла в ръчицата му и едва докосваше с върховете на обувките си пода, беше същият онзи спаружен нотариус, който вчера им бе дал ключа.
Боян го завлече в дневната и го тръсна на фотьойла. Тримата се спогледаха. Няма­ха никакъв план за действие и трябваше да импровизират.
-Да го вържа ли? - избоботи Голямата мечка и без да дочака отговор, започна да рови в чекмеджетата на скрина зад вратата. Намери ролка скоч, ловко овърза ръцете и краката на нотариуса за фотьойла, взе си ед­на табуретка и седна пред него. -Сега гово­ри! -каза му с най-зловещия си глас, който можа да издокара.
Огромното туловище и страшните му юмруци ужасиха нотариуса. На Борис и Максим, които наблюдаваха сцената, им се стори, че всеки момент може да се напикае.
-А-аз... н-н-нищо не знам... - изпелтечи старчето и се сви още повече.
-Значи минавал си насам и си се изгубил в стената. А?! — иронизира го Боян. — Казвай кой те изпрати!
Борис застана зад гърба на нотариуса, за да го изнерви още повече. По всичко ли­чеше, че не е толкова корав, на какъвто се правеше в кантората си.
-Никой, никой... - заповтаря той, опитвайки се да прояви кураж, но гласът му беше съвсем изтънял.
Боян не си падаше по психологията и нямаше намерение да го чака да се пречупи чрез пост и размисъл, затова приложи ме­тод, който смяташе най-подходящ за случая - атаката.
-Как разбра за стената? - викна му толкова рязко, че ако не беше вързан, би из­хвърчал от мястото си. - Говори, човече! На­ли не си мислиш, че ще те предам на поли­цията. Намираш се в нашия дом, а тук ние сме законът. Жив ще те зазидаме в мазата, ако не пропееш!
-Аз вече съм мъртъв! Те ще ме убият, ако разберат, че съм говорил с вас - зах­ленчи нотариусът, блед като платно и тре­сящ се от ужас. - Моля ви, пуснете ме! Моля ви! Аз не съм ви враг!
-Щом е така, защо не ни кажеш какво правиш тук и кой те изпраща?! - изръмжа зад гърба му Борис.
Той започна да се вие като змиорка и да се криви в отвратителни гримаси, сякаш се опитваше да се изхлузи от тялото си.
Това ядоса още повече Боян. Сграбчи нещастника за раменете, разтресе го заедно с фотьойла и се развика в лицето му с ме­чешкия си глас:
-Ти на маймуни ли ще ни правиш?! Го­вори, иначе ще те потроша от бой!
Отново неговият подход се оказа по- продуктивен и нотариусът записка с тънък гласец:
- Добре, добре, само не ме докосвайте! Страдам от хемофилия...
-На кого му пука от какво си болен! - изрева Боян, демонстрирайки липса дори на капка хуманност.
Натрупаното майсторство да прави ко­лоритни описания на героите си в книгите му помогна да изиграе убедително ролята на гадняра по всичко личеше, че пленникът му се е пречупил.
-Пусни го! - прекъсна разпита Борис и го дръпна настрана.
-Само да посмееш да ме излъжеш! - закани се великанът.
Нотариусът най-сетне имаше възмож­ност да си поеме глътка въздух, но колкото да извърташе глава, не можеше да излезе от полезрението на мъчителя си, който не от­късваше страшните си присвити очи от него.
-Няма друг. Сам е - каза Максим, който в този момент влезе в дневната
Докато траеше разпитът, беше успял да огледа тунела между стените.
-Ще ви съдя за отвличане! - осмели се да извика нотариусът, но веднага млъкна и се сви от страх, защото Боян скочи срещу не­го и се наложи Борис отново да го вразу­мява.
Когато Голямата мечка най-сетне сед­на на мястото си, детективът се приближи до стареца, приклекна и със съвсем норма­лен и сериозен тон го попита:
-Как смяташ да ни съдиш, след като не си тук и никога не си бил?
Думите му, макар изречени без никак­ва емоция, имаха толкова красноречив подтекст, че ефектът им се оказа почти толкова значим, колкото и от заплахите на Боян.
-Пошегувах се - измрънка овързаният дядка и демонстрира на Борис някаква кри­ва усмивка, която не подлежеше на тълку­ване. - Нали казах, че всичко ще ви обясня.
-Говори, че нямам нерви повече да ти дишам въздуха! - стресна го викът на Голя­мата мечка, който беше застанал в другия край на стаята и поглеждаше през прозореца.
Максим се настани на дивана срещу но­тариуса и пружините изстенаха под масив­ното му тяло. Приликата му с Боян накара пленника да потръпне конвулсивно.
-Не мога да ви съобщя името на чове­ка, който ми плаща, за да дебна в тази къща - най-сетне заговори той. - Не че не искам... Разберете ме. И на мен не го каза. Дори не съм го виждал, повярвайте ми!
Боян удари с юмрук лакирания шкаф до него и няколко чаши зад витринките се ка­турнаха с дрънчене.
-Какви ги плещиш, глупако?! - не се сдържа той. - Да не мислиш, че ще те тър­пим да шикалкавиш безкрайно?! Не си го виждал! Не знаеш името му! Какво знаеш тогава?! Говори!
-Знам, че е грубиян. Непрекъснато ме плюеше, докато ми говореше. Нареди ми да си извадя дубликат на ключа, защото някой щял да дойде за него. Трябваше да стоя тук и да ви запиша.
-Какво да запишеш?! С какво?! - зас­трашително пристъпи Боян.
-С камерите... - отвърна нотариусът и погледна към единия от шкафовете.
-Така е - кимна Мак. - Видях тех­никата и компютъра, когато влизах вътре.Изключих ги. Не е толкова тясно, колкото изглежда.
-Само това ли можеш да ни кажеш?! - надвеси се над стареца Голямата мечка.
-Да - смънка той, надявайки се, че раз­питът е приключил.
Целият настръхна, когато Борис заста­на пред него и се втренчи в лицето му.
-Бояне, - процеди детективът, без да откъсва поглед от пленника, - мисля, че той продължава да ни лъже. Щом няма да ни съ­действа, прави с него, каквото искаш.
-Мисля, че му е време да се нанесе във вечния си дом - с готовност се отзова Боян.
Старецът се сви още повече на мястото си, сякаш се опитваше да стане невидим. Ко­гато Боян извади туристическия си нож и посегна да разреже лентата, с която го бе за­вързал, при вида на блестящото острие той по своему изтълкува намерението му и из­врещя пискливо:
-Ако ви разкажа всичко, ще ме пус­нете ли?!
-А ние как ще разберем, че не ни пър­заляш и че си казал всичко, което знаеш? i контрира Борис и нервно се заразхожда из дневната.
-Аз не съм само нотариус....
-Това вече го разбрахме! - намеси се Максим.
-Остави го! Няма цял ден да се зани­маваме с него! - скастри го баща му.
-Получавам заплата и като пазач на тази къща. Имам документи, които ще ви разкрият всичко за нея. Бях набавил за себе си тази информация. Трябваше да се подси­гуря. Ще разберете, че къщата има предназ­начение да пази тайната на камъка.
-Пак камък! - отново не се сдържа Максим и предизвика у баща си предупреди­телно ръмжене, означаващо: „Затваряй си устата!"
-Един от работниците, дето работеха тук,дърводелецът, го открадна. Разбрах, че не му е донесъл нищо добро. Невежеството и алчността го убиха. Тази, която може да задейства силата на камъка, е Тамирис. Без нея той си е просто един малко по-различен минерал.
Макар че споменаването на това име ги развълнува силно, приятелите не показа­ха, не им говори нещо.
Сега вече бяха сигурни, че са попаднали в епицентъра на някаква злокобна афера.
-Ако някой успее да събере камъка и Тамирис, ще се сдобие с титаничната сила да променя хода на съдбата. Това ще рече, че ще може да нагажда бъдещето според же­ланията си. Разбирате ли? - отвратително пискливият глас на нотариуса изцвърча в ня­каква пилешка гама. - С намирането на же­ната - продължи той, като презрително из­гледа похитителите си, които според него не бяха в състояние да оценят колко безценна е информацията, която им даваше, - се бе за­ел господин Сотос. Той беше собственикът на тази къща. Камъкът беше донесен и сло­жен на мястото си в пещерата от съдружни­ците на гърка. Докато онзи кретен не го от­крадна. Вече споменах, че е мъртъв. Това оз­начава, че са си взели камъка. Но не са идва­ли да го върнат на мястото му, каквато е уго­ворката. Може да се страхуват, че пак ще из­чезне.
-Кои са тези съдружници на Сотос? - попита Борис.
-Казах ви, не съм ги виждал! Знам, че са някаква организация, защото действат ма­щабно. Имат и пари, щом са били в една иг­ра със Сотос. Ще ви предам всичко, което съм събрал по този случай, само ме пуснете!
-Това ми се вижда шантаво. Да не сме във филм за мафията?! - обади се Максим.
-Какво ще стане, ако камъкът не е на мястото си? - продължи Борис, без да му об­ръща внимание.
-Той е с огромна сила, която не може да бъде контролирана. В най-скоро време трябва да се прибере на мястото му в пеще­рата, защото може да предизвика сериозни катаклизми. Ако щете ми вярвайте, но на­водненията миналата година започнаха с из­важдането му от нея.
-Заведи ни в тази пещера! - заповяда детективът и преряза скоча.
Нотариусът едва успя да се изправи на крака. Беше се схванал, а на всичко отгоре не спираше да трепери от страх. Знаеше как­ви методи се използват от организацията при предателство и предполагаше, че и тези не падат по-долу по безцеремонност и жес­токост. В жалкия, сбръчкан старец с побе­ляло от напрежение лице едва ли някой би разпознал високомерния чиновник, самовнушил си, че светът се върти около него.
Слязоха в мазата. Нотариусът натисна един камък в горния десен ъгъл на зида, който личеше, че е издигнат по-късно и не си пасваше със стената на първия етаж. Чу се глухо изхлопване, част от зида с размери на обикновена врата хлътна навътре и при­движвайки се по релси, достигна истинските основи на къщата. Запалиха фенерчетата, Боян блъсна нотариуса в отвора и влязоха след него в нещо като тесен сляп коридор. В помещението имаше врата, от чиято ключалка стърчеше ключ. Борис го превър­тя и бавно отвори с насочен напред писто­лет. Не вярваше па нотариуса, че долу ня­мало никого.
От другата страна на вратата започва­ше тунел, изкопан направо в скалата. Из­глежда доста труд и време бе коствало про­биването му - двама души спокойно можеха да вървят в него един до друг изправени. В началото на тунела имаше старинни метал­ни стойки със забодени в тях факли. Нито една от тях не бе използвана. По всичко ли­чеше, че хората, които са влизали, са били екипирани с много по-модерни средства за осветление.
Подтиквайки нотариуса, Боян застана начело на колоната. След петдесетина метра пред тях се изпречи масивна дървена врата, обкована с железни ленти, прихванати от метални нитове с големи кръгли глави. Вра­тата беше залостена с две огромни резета, сякаш донесени от ковачницата на митичен великан. Странното бе, че тя се заключваше откъм вътрешността на тунела, като че ли имаше нещо, което би могло да избяга. Тази мисъл мина през главите и на тримата мъ­же, но нямаше връщане назад. Само станаха още по-предпазливи. Трябваше да разберат какво се крие зад вратата. Нали затова биха толкова път.
Максим издърпа резетата и с усилие от­вори тежката врата. Лъхна ги невероятно свежа миризма, нямаща нищо общо с гни- лоча и влагата, както обикновено вонят пе­щерите и заземените мазета.
Боян пак блъсна нотариуса да влезе пръв. Той не оказа съпротива. Това очевид­но означаваше, че няма никаква опасност, и тримата го последваха. Доколкото можаха, осветиха помещението и веднага забелязаха, че светлината от фенерчетата им се отразя­ва в стените като в огледала. Дори подът и таванът също бяха съвършено полирани и човек би предположил, че не в скала е из­дълбано, а в стъкло. Изненадващо пред очи­те им се разкри пещера, подобна на стая с идеални правоъгълни форми. От ясно по-яс­но бе, че не природата е създала тези гладки стени, и трябваше да разберат какво е пред­назначението на помещението.
Площта му беше около двадесетина квадратни метра и би могло да се каже, че е съвсем празно, ако не се броеше големият каменен саркофаг, намиращ се точно по сре­дата. Капакът му беше открехнат и се виж­даше, че и да е имало нещо вътре, вече го няма.
Борис го освети отблизо и блесна бога­тата му украса. От всички страни беше деко­риран с релефни изображения на величест­вени букови и дъбови дървета. Стволовете им бяха широки и възлести, а корените се впиваха в земята с такава мощ, сякаш ис­каха да изтръгнат сърцето й. Короните на дърветата нежно се докосваха и преплитаха клони. Така около целия саркофаг се редува­ха бук и дъб, а долните и горните ръбове, ко­ито представляваха рамката на тази без­крайна гора, бяха изображения на гроздове жълъди и шикалки с прецизно изработени листенца, на които личаха дори тънките жилчици. Капакът беше толкова тежък, че въп­реки усилията, които Максим положи, за да го отмести, не помръдна нито милиметър.
-Само един човек може да го повдигне - обади се нотариусът.
-Кой? - попита Борис.
-Този, който го е направил. Или този, който притежава камъка. Това не е обикно­вен древен погребален ковчег, а машина. Живата сила на жената, положена вътре в него, и на космическия камък ще дадат власт на този, който ги събере. - Нотариу­сът посочи празното гнездо върху горната част на капака, откъдето дърводелецът бе­ше взел камъка. - Казах ви, че го няма. Не ви излъгах, а сега ме пуснете! - започна от­ново да мрънка все по-досадно той и при­нуди Боян, който не го изпускаше нито за миг, да го поразтърси.
-Отгоре също има такива дървета - за­беляза Борис. - Каква е тая мания към букове и дъбове?
-Няма нищо друго. Да си ходим. Вече разбрахме какво се крие тук - каза Максим, след като огледа, светейки си с фенерчето, цялата пещера и вътрешността на саркофага.
Мнението му за къщата коренно се бе променило. Все още я харесваше, но усеща­ше, че нещо злокобно витае в нея - някакъв призрак от древността, който като паяк при­мамва жертвите си, за да ги оплете в смър­тоносна хватка. Примамката му беше обе­щанието за власт.
При тази асоциация Максим усети мравки да полазват по гърба му и настръхна целият. Не обвиняваше природата на паяка, отвращаваше го и го плашеше упадъкът на човешкия морал.
-Още не разбирам защо е толкова чисто! Има нещо, което се излъчва от това място. Не само като напрежение във възду­ха, а нещо повече, невидимо за нашите очи. Нещо, което пази този саркофаг и всичко наоколо... - размишляваше гласно Борис, докато още веднъж осветяваше с лъча на фе­нерчето си стените, тавана и пода на по­мещението. - Хайде, момчета, да си вървим!
Затвориха след себе си всички врати и се върнаха в къщата. Решиха, че нотариусът повече не им е нужен, и за най-голямо него­во облекчение го пуснаха да си върви. Гле­даха го в гръб, докато излезе от двора и из­чезна нагоре по улицата. И за тях беше об­лекчение, че се отърваха от него - нормален човек трудно би търпял дълго до себе си такова двулично нищожество.
-Имам предчувствието, че този тип ще ни навлече неприятности - каза замислено Борис. - Трябва да се подсигурим.
Къщата сама се пази, а ние ще се из­насяме. Вземаме записите, компютъра и пап­ката, която Максим откри между стените. Трябва да се приберем и да намерим Тамирис, ако Светеца и София още не са успели - прибави Боян и даде знак на сина си да за­почне да събира багажа.
-Важното е, че в общи линии разбрахме за какво става въпрос - отвърна Борис. -Ня­ма да се дадем толкова лесно. Ама и теб си те бива! Така изплаши дъртия писарушка, че бе­ше готов на всичко, за да отърве кожата.
-Не беше трудно - избоботи Боян и се засмя. - Само трябваше да си спомня за един мой стар герой...
-Готов съм - прекъсна ги Максим и им показа черния чувал за отпадъци, в който бе напъхал всичко от тайника.
-Приятели, мисля, че тази къща ще ос­тане дълги години необитаема - рече Борис и с насмешка подхвърли на Мак: - Още ли искаш да се нанесеш? Мога да те уредя.
Той се подсмихна, поклати глава и по­несе чувала към джипа, паркиран на тротоа­ра. След като заключиха, Боян и Борис го по­следваха. Беше късен следобед и ако сега си тръгнеха, щяха да пристигнат в централата чак през нощта, но не искаха да останат тук нито миг повече. Когато излязоха от града, Борис се сети, че би трябвало да има обхват, и се обади на София. Обясни й накратко как­во им се бе случило и от това, което и тя му разказа, стигна до заключението, че наистина Тамирис, приятелката на Светеца, е жената, която непременно трябваше да открият.
Беше изтекла цяла година, откакто бя­ха излезли от тайнствения подземен храм, и тъкмо когато вече си мислеха, че животът им с навлязъл в нормалното си русло, всич­ко отново се беше завъртяло и бяха попад­нали във вихрушка от приключения. Оче­видно такава беше кармата и на седмината, но всяко зло - за добро, изпитанията, на които бяха подложени, ги нравеха по-силни и по-здраво спояваха приятелството им.



Глава VI

 Сглобяване на пъзела


-Дано не ни се налага повече да се връщаме в онази къща - приключи разказа си Борис за случилото им се във Враца.
-Най-накрая всичко ми се изясни - по­чеса се по тила Лео.
-Предлагам да си лягаме, а утре ще прегледаме записите и другата бумащина -обяви края на събранието София и се надиг­на от мястото си.
Последни в дневната останаха професо­рът и Светеца.
-Утре трябва да отидеш до полицията и да им кажеш за откраднатото оръжие - ре­че Беев.
-Вече ходих - отвърна Светеца.
-Няма да се учудя, ако пречукат няко­го и после започнат да те изнудват. Или още по-зле, ако го подхвърлят и полицаите те погнат.
-Не е толкова лесно.
-Те не знаят, че Тамирис се е скрила и от теб. Могат да поискат да им я предадеш.
-Прав си - кимна Светеца, пожела му „лека нощ" и се отправи към апартамента си.
Чувстваше се изнемощял, откакто при­ятелката му бе изчезнала. Мислите му бяха блокирани за целия останал свят и се нужда­еше не само от почивка, но и от подкрепата на другарите си.
Виждайки колко е обезверен, София за пореден път му бе обещала, че няма да се от­кажат да я търсят и че двамата много скоро пак ще са заедно. А след това, което им бе­ше разказал Борис, вече беше убедена, че то­ва ще е главната им задача.
Сутринта, след като закусиха, всички на бистра глава се събраха в дневната и из­сипаха чувала с вещите от врачанската къща на голямата маса пред библиотечните раф­тове, която обикновено използваха за писа­лище. Подредиха видеокасетите на купчини по датите, отбелязани върху тях.
С компютъра се зае Светеца, отнесе го в кабинета и се затвориха там с професора.
-Какво ще правим с тези камери и дру­гите джаджи? - кимна към масата Максим.
-Ще си ги инсталираме, нали ги наме­рихте в моята къща - бързо реши проблема София.
-Дай ни касетите - предложи Боян и двамата с Максим ги понесоха към другия кабинет, където имаше видеотехника.
-Аз ще проверя нещо в моя компютър - оповести Лео и излезе.
Борис и София останаха насаме.
-Как си? - попита детекти­вът, когато седнаха на дивана и той сложи папката на масичката пред тях.
-Преди си мислех, че е вълнуващо да се занимаваш с благотворителност. Но чест­но да ти кажа, излиза, че преди всичко това е бумащина, напрежение и принудителни в повечето случаи запознанства. Да не гово­рим за бюрокрацията и всичките досадни спънки, които ни правят властите. Но те не са виновни.Парен каша духа.
-Великодушие ли долавям?!
-Момент на слабост. Прав си. Тази го­дина доста се уморих. Но не ми пука колко опасно може да бъде това издирване. Чувст­вам се преродена. Сякаш най-накрая съм по­ела глътка чист въздух.
-Или си родена за приключения!
-Не ме четкай, а отваряй тази папка, че умирам от любопитство - смъмри го ше­говито София и придърпа малката масичка.
Борис се зае да прелиства страниците.
-Това са записки. Нотариусът е препис­вал всичко, имащо отношение към къщата! Дали онези, които са го наели, знаят колко е навътре в нещата?
-Ако разберат, спукана му е работата. Освен ако и той не е в организацията, но ви е спестил тази подробност, за да не го раз­питвате повече.
-Може и да си права. Важното е, че разбрахме доста неща от него. Искаш ли да ти чета на глас?
На София не й се ровеше в изписаните с почти нечетлив почерк листове и прие с готовност предложението.
-Боже, сякаш е драскал с краката си! - възмути се детективът. - Най-отпред е пла­нът на къщата. Разгледай го, ще добиеш по- ясна представа за нея. Следват копия от сметки за строителни материали, които ве­роятно са използвани за ремонта.
-За какво са му?! И още сметки.- не­доумяваше София. - Списъци, списък на ра­ботниците. Виж, правил им е досиета. Това на дърводелеца е задраскано. Значи е знаел, че е мъртъв? Колкото повече се замислям, толкова съм по-убедена, че сте изпуснали ис­тински член на организацията. Знаел е много повече. Няма да се учудя, ако се окаже, че са го изпратили нарочно, за да се опитат да на­правляват действията ни. Сега знаят, че ще търсим Тамирис, и само ще ни следят, ще ни наблюдават отстрани и ще чакат тя да им падне в капана.
-Тогава защо онзи спареняк ще оставя тези компрометиращи го записки?
-Надявам се да греша. Няма да ми е приятно да знам, че винаги ще имам опашка зад гърба си. Каквито и да са плановете им, нашата задача ще е да ги провалим.
-Виж, нещо друго! „Салмидесос", тире, „Странджа".
-Чувала съм, че това е старото име на планината. Ама какво общо има с всичко ос­танало?! Къде е Враца в Балкана, къде е Странджа?
-Нямам представа. Не виждам връзка­та. Тук има подробно описание на географ­ските особености на планината - отвърна Борис и отново зачете: - „Местоположение: между Черно море и реките Тунджа, Мочурица, Айтоска и Ергене." Следват подроб­ности, географски ширини и дължини. Ня­колко дълги рида - Бакаджиците, Меден рид,Дервенските възвишения, Босна и други. Дрън-дрън... Умерен пояс Най-голяма площ заемат дъбовите и буковите гори.
-Чакай, чакай! - прекъсна София съ­кратената му версия на записките- - Ти каза бук и дъб, нали? Същите дървета като на он­зи саркофаг! "
-Права си. Тук - и Борис чукна с пръст по листовете - са подчертани. Надолу има режим на реките. Описание на видове земе­делски площи. Нали не искаш да ти чета де­тайлите?
-Давай накратко. Само че не мога да разбера за какво са му били всичките тези данни? Нали има компютър? С едно натискане на бутона и след миг ще разполага цялата тази информация.
-Може просто да е от старата школа или да е взел папката от друг .Някой, който е отговарял за строежа може 6и. Това обясня­ва разписките и досиетата в началото.
-Не може да се разбере. Пликът от но­тариуса беше надписан с пишеща машина. Нямаме образец от почерка му .Чети ната­тък! Спирай само на неща, които смяташ, че имат нещо общо с нашия случай.

София се облегна назад и разтърка сле­поочията си. Всичко беше толкова обърква­що, че имаше опасност да насочат в грешна посока търсенето си. А време за губене нямаха. Животът на една жена беше застра­шен и трябваше да я намерят на всяка цена.
-Има описание на залежите. Споме­нава се, че находищата са обработвани още в античността. А тук са описани промените в поселищния живот...
Това не е работа на ръководителя на строежа или на някого от работниците - за­мислено рече София. - Твърде сложно е, раз­бираш ли?
-Колкото по-подробно разглеждам ма­териалите, толкова повече споделям твърде­нието ти - кимна Борис. - Продължавам. До­къде бях стигнал? А-а, да! Има подробности за числеността и гъстотата на населението, за етническата му принадлежност... Следват названията на всички хълмове и тяхната ви­сочина, а това са колонки с имената на се­лищата и характерни подробности за всяко едно от тях. Има няколко предположения от­къде произлиза името на планината, а също така на други други древни имена и обоснов­ка за тях. Бо-о-же! - с въздишка изстена той. - Имам чувството, че зубря за училище! Тази мисъл ми е достатъчна да заспя моментално.
-Казах ти, давай по-накратко!
-Добре. Пише: „Населението и исто­рическата съдба на Странджа." Нали не искаш пълен отчет за астите, кипсеите, завла­дяването от българите и цитирам „борбите срещу османските потисници"?
-Това ли е всичко? - разочаровано по­пита София. - Дотук не разбрах нищо. Ни­що, което да ни е полезно. - Тя се наведе над масата и посочи един изпаднал лист върху килима. - Това какво е?
Борис го взе и на устните му разцъфна обещаваща усмивка.
-Това не сме го чели: „Тамирис, древ­ната прокълната принцеса"...
-Прочети ми го! - заподскача от не­търпение София.
-Доста е дългичко.
-Правиш го нарочно. Как досега ми чете, без да се оплакваш от разните там глу­пости?! Ти ми обеща!
-Добре-е! - предаде се Борис: - „В един древен град държава, скрит между ридо­вете на днешна Странджа, живеела прекрас­ната принцеса Тамирис. Останала още от малка без родители, тя била принудена да се омъжи, за да осигури господар и наследници на царството, както повелявали законите. Обичаят бил да се определи бъдещият й съ­пруг чрез игри, на които да присъстват само състезаващите се и оценителите. Никой от участниците в игрите не бил виждал отблизо принцесата, но целта на всички бил тронът и не се интересували много от бъдещата си жена. Били чували за камъка, който тя при­тежавала, и нямали търпение да изпробват неземната му сила. Тамирис имала любим, но недоброжелателите й се били погрижили да го изпратят начело на войската далеч от ставащото в града. Споразумели се с едно от северните племена да направи няколко на­бега, за да имат основание да изпратят под­крепление на граничната стража. Така воена­чалникът на царската конница нямало как да участва в игрите, които били обявени вед­нага след заминаването му. До този момент той бил смятан от населението за бъдещ цар, но не такива били плановете на част от царедворците. Принцесата побързала да из­прати вестоносец, който да предупреди лю­бимия й за измяната и да го върне в града, но заговорниците предвидили този неин ход, заловили го под крепостните стени и го уби­ли. Само ден преди игрите изпратили при нея свой човек, който се представил за пра­теник на конницата, и й предал писмо, в ко­ето пишело, че любимият й геройски е за­гинал в битка с врага."
- Това е легенда - направи не много романтична забележка Борис и продължи да чете; - „Щом получила трагичната вест, прин­цеса Тамирис се облякла цялата в червено, както повелявала традицията по време на сватба. Сплела дългите си черни плитки с червен и бял конец, което било символична молба за закрила от страна на боговете. Сло­жила на гърдите си девет наниза жълтици и без да казва нищо на никого, взела камъка и излязла от двореца. Посред бял ден и така нагиздена, тя тръгнала с високо вдигната глава през града. Никой не се осмелил да я заговори или да се опита да я спре. Принце­сата излязла през главната порта на крепост­та, следвана от огромно множество любо­питни хора, и се отправила през полята към свещената гора, която се намирала край мо­рето. Никой смъртен не се осмелявал да на­влезе в нея. Преди стотици години на това място бил паднал метеоритът, който сега Тамирис държала в ръката си. Гората, израсла около кратера, била обявена от жре­ците за свещена. Загубело ли се натам жи­вотно, отписвали го и се прибирали с надеж­дата, че боговете ще им върнат нещо в от­плата.
След принцесата тръгнали и момците, които трябвало да се състезават, за да по­лучат ръката й. Всички били запленени от божествената й хубост. Ако били чували, сега виждали с очите си и не им се вярвало, че като всички тях тя е обикновено човешко същество. Тамирис без никакъв страх навляз­ла в омагьосаната гора. Пред протегнатата й ръка с камъка буковете и дъбовете със стенание и пращене се отдръпвали, за да й сто­рят път, и отново заемали местата си, след като тя отминела. Виждайки това чудо, хо­рата се вкаменили."
Букове и дъбове ли каза? - пак го прекъсна София.
-Престани! - сопна й се Борис и отново зачете: - „Когато принцесата стигнала до мястото, където нейните предци открили не­обикновения камък, коленичила и го поста­вила на земята. Взела две съчки, разтъркала ги и лумнал пламък. Тамирис нахвърляла су­хи клонки и постепенно оградила цялото място с огнена стена. Когато видяла, че го­рата се е запалила и смъртта й вече набли­жава, завикала с всички сили към затъмне­ното от пушека небе: „О-о, татко Болгар, син на Тагарма, син на Гомер, син на Яфет, син на Ной, вземи бедната си дъщеря, защо­то животът й тук на земята свърши. Подпа­лих Свещената гора на Тангра. Нека той ме накаже и ми отнеме жалкия живот, защото го няма моя любим и мъртво е сърцето ми!"
Толкова мъка се била насъбрала в ду­шата й, че поданиците, които чули воплите на принцесата, завикали към гората: „Твоят любим е жив!" Но тя не можела да ги чуе, защото огънят вече я бил погълнал.
Молбата й била изпълнена.
Никой не посмял да влезе в овъглената гора, за да потърси трупа й. Военачалникът на царската конница се завърнал и като раз­брал какво се е случило, избил заговорниците със собствения си меч. Целият народ го подкрепил и щял да го избере за цар, ако не бил изчезнал веднага, след като издялал пре­красен каменен саркофаг, в който сипал прах от свещената гора, а върху капака му турил камъка, единствен оцелял от пожара.
Хората не повярвали в смъртта на Та­мирис и тръгнало поверие, че който я открие и я положи в саркофага, ще придобие божест­вена дарба и сила. Заради унищожението на Свещената гора боговете проклели принце­сата да се скита във вечността и никога да не намери покой. Но все пак милостиво й дали шанс, ако в някой живот намери любимия си и ако той по любов се ожени за нея, силата на проклятието да падне, а камъкът да се завър­не в небесата, откъдето е дошъл."
-Беше доста дълго - каза той.
Коментарът му я засегна.
-Не ми казвай, че поне малко не се трогна!
-Как са повярвали на това?! И защо си мислят, че тази Тамирис наистина все се преражда?
-Не мога да ти отговоря. Надявам се тя да го направи, когато я открием.
-Ето ме и мен! - изненада ги гласът на Лео откъм вратата. - Намерих нещо за дър­ветата. При вас как е?
-Първо ти - подкани го Борис.
Той се настани при тях на дивана.
-Слушайте! - и зачете от листа, който бе донесъл: - „Дъбът и букът са на почит в Странджа. Отсичането или унищожаването им носи нещастие. Край по-старите дървета от векове се извършват обреди. Обредното хоро около тях е ритуален акт за защита на пространството, за запазване целостта на Все­лената и за периодичното възраждане на ней­ните сили. В коренищата им са правени жер­твоприношения. Двете дървета са началото на огъня " Ще рече, че чрез триене те създа­ват огън - поясни Лео. - А сега вие ми раз­кажете какво открихте, но преди легендата!
-Не в долнопробния смисъл, Не исках да ви прекъсвам. Беше невероятно! - заоправдава се той, докато не видя усмивки вър­ху лицата им. - Не ми се сърдите вече, нали? Иначе щях да се почувствам като истински махленски клюкар.
-Спестил си си четене, а! - закани му се шеговито с пръст Борис.
В този момент влязоха Светеца и про­фесорът с нацупени физиономии и също се разположиха на огромния диван. Беше от ясно по-ясно, че нищо съществено не са мог­ли да открият. Професорът беше таткова разрошен, че на София й идеше да грабне ножиците и да го „цивилизова".
-Този компютър му е служил само за да следи камерите - поде Светеца. - Не на­мерихме никаква друга информация. Всич­ко, което е на видеокасетите, го има и в ком­пютъра. Не разбирам кому е било нужно то­ва безсмислено дублиране?!
-Не успяхме да прегледаме записите - добави Беев. - Боян и Максим ще свършат тази работа. Те са само за две седмици, и то непълни!
-Какви седмици? - не разбра Лео.
-Преди две седмици някой е започнал от време на време да записва.
-Имате ли нещо против да обядваме навън? - предложи София. - Вече огладнях.
-Къде? - отзова се веднага Лео, който винаги беше на линия, щом се отвореше ду­ма за ядене.
-На кея.
-Бива - веднага се съгласи той, а след него и останалите.
-Не забравяте ли някого? - избоботи сърдито Боян, нахълтвайки в дневната заед­но със сина си. - Не сме ги прегледали всич­ките, но не помислихте ли, че може и ние да сме гладни?
-Държиш се като капризна госпожичка! Не сме си и помисляли нито за миг да тръгнем без вас - изрепчи се Лео, който сти­гаше едва до рамото му.
После се обърна рязко кръгом и тръгна към апартамента си да се преоблече.
-Не ми е ясно защо камерите са запис­вали, щом като никой не е влизал в къщата? Струва ми се, че нотариусът не е дебнел са­мо нас. Няма да се учудя, ако играе някаква двойна игра - каза Боян и тежко се отпусна на единия от фотьойлите, който протяжно изстена от тежестта на огромното му тяло.
-Моето мнение е, че даже и да е член на тази организация, старчето се труди пре­димно за себе си. Не го ли видяхте?! Та той прилича на Скруч! -изказа мнението си Максим и всички без изключение, макар по различни начини, дадоха да се разбере, че са напълно съгласни с него.
- Алчността на този лисугер е по-силна от чувството му за самосъхранение - обоб­щи Борис и тръгнаха към двора.
Там изчакаха няколко минути Лео, кой­то твърдо държеше да разграничава домаш­ните си дрехи от тези, с които излизаше в об­ществото.
„Грешно възпитание" - иронично ко­ментираше навика на брат си професорът, но в действителност си беше самокритика, защото предимно той се бе грижил за него.
Останалите от седморката не възразя­ваха Лео да си сменя „доспехите", защото си представяха как ще го зяпат, ако се понесе по улиците с лъскавата копринена пижама и шарения халат.
На професора му бе по-лесно - когато му се наложеше да излезе, само трябваше да изхлузи от гърба си старата яркочервена ро­ба с виещите се дракони - и отдолу беше съвсем готов.


Лео не се забави много и тръгнаха пе­ша към ресторанта на кея. Не бяха го избра­ли случайно. От витрините му се разкрива­ше страхотна гледка към морето, а и кухня­та му беше не по-малко забележителна. Вероятно готвачът или още не беше оценил по­тенциала си, или не бяха го надушили от елитните заведения в големите курортни комплекси.
По пътя София забеляза, че Светеца е толкова унил, та дори не гледа къде стъпва, и непрекъснато трябваше някой да го побутва или да го подхваща, за да не падне. Боги­нята се беше оказала негова жизненоважна неделима половинка.
Ако продължаваше с такова отчаяние да гледа на околния свят, нямаше да е спо­собен да им помогне с.нещо в издирването на Тамирис.
-Щом не намираш сили да се бориш, ще я загубиш завинаги - не издържа и му ка­за, когато влизаха в ресторанта. - Но ти не си сам. Не виждам какво още искаш!
Той се спря и я погледна. В сините му очи имаше толкова много тъга, че София дъл­боко се трогна.
-Така нищо няма да стане - добави, преди да се присъединят към останалите от групата, които вече се бяха настанили около една от големите маси до прозореца.
-Какво си говорехте? - тихо я попитата Борис, когато седна до него.
- Само аз говорех - прошепна му тя, а на висок глас оповести: - Момчета, смятам да се заемем с издирването на принцесата.Какво ще кажете?
-Каква принцеса? - попита Боян, тъй като не схвана за какво става дума, а Лео са­мо това чакаше и без предисловия разказа с всички подробности легендата, която Борис бе прочел на София.
-А аз дори бях забравил за папката - рече професорът, когато брат му замлъкна. - Какво още имаше в нея?
-Само сведения за Странджа. Всичко, за което можеш да се сетиш: география, ис­тория... - отвърна Борис.
-Вие май сте сигурни, че богинята е онази Тамирис от легендата - най-сетне про­дума Светеца.
-Всичко се връзва - потвърди София. - Тя изчезна тъкмо навреме. Онези я търсят от нас. Нали не мислиш, че наистина Сотос е бил ангажиран с това? Ако е участвал в иг­рата, значи в ръцете му е бил камъкът и не би се лутал да търси момичето. Някой ни играе номера от негово име. Помисли си? А, още нещо! Защо точно теб нападнаха в цен­тралата? Впрочем смятам, че цялата тази история, в която сме нагазили сега, дължим изцяло на теб. Ако богинята ти се отърве от проклятието и се омъжи, единствено на теб ще трябва да е благодарна, че те е намерила.Ти промени много съдби с желанието си в храма на Барадж - продължи да нарежда София, без да му даде възможност да й про­тиворечи. - Освен това мисля, че точно ти си онзи неин любим, заради който се е при­несла в жертва. Сега, когато най-сетне се намерихте, ще трябва да ви помогнем да осъ­ществите сватбата, с която да прогоните про­клятието.
-Я стига, бе! - възкликна Максим.
-Вярно е - подкрепи я професорът. - Не само тя те е търсила, но и ти нея. Удаде ти се възможност да поискаш помощ и ти бе дадена. Тогава не знаеше, че точно тя е това, което винаги ти е липсвало. Празнината в душата и ума ти бързо изчезна с нейното по­явяване. Помниш ли?     
- Така е, Макси.
-Пъзелът започва да се нарежда - от­беляза Борис. - Знаех си, че сбъдването на желанията ни ще има и не много приятни последствия.
За известно време изоставиха темата, защото дойде келнерът и взе поръчката им. Никой не продума, докато се хранеха. Мис­лите им бяха заети с анализ на известните досега факти. Всеки виждаше картината през собствената си призма, която по инди­видуален начин пречупваше цветовете на дъ­гата. Дори и хора, за които психологията бе­ше мъгла, безсмислени дрънканици, които изобщо не се вълнуваха от емоциите на дру­гите около себе си, ако погледнеха лицето на Карамилев, веднага би им станало ясно, не любовна мъка терзае душата му. Но вмес­то да се жалва, той трескаво търсеше начин да си върне Тамирис. Думите на София не бяха отишли напразно. Най-сетне мозъкът на Светеца работеше в правилната посока. Опитваше се да си спомни всичко, за което бяха говорили с богинята през изминалата година.
- Яж! - сепна го гласът на София. — Или спри да ровиш в рибата, моля те!
Той не й отговори и машинално започ­на да дъвче скумрията, която си бе поръчал. За да не мисли поне миг за Тамирис, се заг­леда в морските вълни, които, набрали сила, се разбиваха някъде под ресторанта. Явно не бе възможно да я прогони от съзнанието си, защото, гледайки морето, си спомни как меч­таеха да си вземат дървена яхта, непременно с две мачти, и да обиколят света.
Мислите на Боян бяха отлетели в Со­фия и кръжаха около жена му и дъщеря му, които бяха в пълно неведение кога ще се завърне.В техните очи той се виждаше като герой и би сторил всичко, за да не ги разочарова. Вече знаеше какво е да си влюбен в жената до себе си и беше готов да помогне на своя приятел да си върне любимата. Не можеше да го гледа как страда. Беше му ня­как гузно, че точно Светеца и неговото мо­миче ги бе връхлетяла бедата. Голямото му сърце винаги беше готово да сподели ра­достта и щастието си с другите.
За сина му Максим това приключение беше поредната възможност да се самодокаже. Ако в този момент приятелите му имаха възможност да надзърнат какво се мъти и неговата глава, непременно щяха ве­че да обсъждат дали да го вържат в призем­ния етаж или да го заключат на тавана, от­където ще му е трудно да избяга. Една идея все по-упорито се оформяше в ума му и той се опитваше да си повярва, че решението, ко­ето бе взел, е правилно и рискът си струва.
В плана си Борис бе включил цялата седморка. Беше убеден, че за да успеят, тряб­ва здраво да се държат един за друг. Откакто ония типове бяха нахлули в централата, ня­маше нито минута покой. Искаше колкото се може по-скоро да приключат с издирва­нето на Тамирис и когато се заемат с прес­тъпната организация, приятелите му да са здрави и читави.
-Мисля, че знам откъде можем да за­почнем - поде той и всички вдигнаха глави от чиниите пред себе си. - Известно ни е, че древният град, където е живяла Тамирис, се е намирал в близост до морето.
-Ако се вярва на легенди! – вметна София.
-Ще приемем, че е истина. Защо му е инак на онзи тип детайлно проучване на Странджа?!
-Добре, и какво от това?
-Щом е край море и е в Странджа, това стеснява периметъра до южното ни Черномо­рие. Не ме гледайте така! Според мен тя е ня­къде в този район. Човек винаги се връща към корените си. Там ще я търсим!
-Знаете ли, че има научно обяснение за това - поде професорът и съдейки по ококо­рените му очи и високо вдигнатите рошави вежди, всички се досетиха, че им предстои да чуят поредната лекция. Можеха само да се молят тя да не е свързана по някакъв на­чин с комунистите. - Предполага се, че чо­вешкият организъм винаги се чувства по- комфортно на мястото, където е заченат. Носталгията от промяната е естествена би­охимична реакция вследствие на изменени­ята на магнитното поле, което пък на свой ред въздейства на определена жлеза.
- Всеки километър ли ще изследваме? - попита Боян, като се възползва от факта, че професорът си поема дъх.
-Само, където знаем, че има останки от древността. Ще ги отбележим с Макси на картата и още утре сутринта тръгваме - от­върна Борис. - Съгласни ли сте?
-Това е по-добре от нищо - измърмори Лео, но останалите приеха по-оптимистично предложението на детектива.
-Не всички, разбира се. Максим имаше съвсем различни планове, които държеше в тайна, и привидно прие идеята, за да не заподозрат, че нещо му се върти в главата.
-Искам да ви кажа една неприятност - обади се Светеца и думите му никак не зарад­ваха групата. Само нови неприятности липс­ваха в този момент. - Чак Сега се сетих. По­точно, сетих се още онзи ден, но бях забравил.
-Говори де! Какво го увърташ?! - пръв не издържа Лео.
-През онази нощ крадецът наистина е идвал заради Тамирис. Ровено е в докумен­тите ми, но нищо не е взето, защото в тях ня­ма нищо, свързано с нея.
-Ще кажеш ли най-накрая все пак взе­ли ли са нещо и какво е то?! - отново го при­шпори Лео, който от мрънкач се бе превър­нал в досаден нетърпеливец и си навлече гневни погледи и шъткания.
-Защо ставаш толкова противен, кога­то се заемем с решението на някакъв проб­лем? - процеди Светеца. - А аз си мислех, че ти е дошъл акълът!
-Това може и да се случи, но някъде в далечното бъдеще - отвърна Лео, имитирай­ки гадателка в транс.
-Предлагам да продължите, като оста­нете насаме - прекрати Борис словесния им дуел. - Светец, ти май искаше да ни казваш нещо?
-Откраднали са ми и мобилния теле­фон. Само в него имах снимки на богинята.
-Значи не пистолетът е бил целта им? - констатира професорът и закима, доволен от този факт. - Не са искали да те натопят, а са търсели някаква следа за местонахождени­ето й. Изглежда ми по-достоверно. А че ще убият някого и ще подхвърлят на местопрес­тъплението пистолета ти, за да те уличат, ми звучеше по холивудски. Макар че направи добре, като го обяви за откраднат.
-Аз имам малко работа и се прибирам И надигна се от стола си Мак,- и трябва да взема нещо. Ще се видим довечера.
Когато излезе от ресторанта, Лео намиг­на на баща му и не пропусна да го клъвне:
-Да не те изненада с булка?
- Напоследък не ми харесва –съвсем  сериозно отвърна Боян. - Много мисли и ни­що не казва. Не вярвам да е заради момиче.
София имаше доста развит нюх за хора­та, с които споделяше живота си през пос­ледните месеци. Беше забелязала, че Мак­сим е по-замислен и по-завеян от обикнове­но, но не смяташе, че това се дължи на пре­хода във възрастта му, макар че й се щеше да е така. Виждаше стремежа му да докаже на баща си и на целия екип, че може да се разчита на него, и бе решила този път да му даде шанс да се уповава на здравите си юмру­ци и на двадесетгодишния си разум.
                                                  кабинета на Професора
                                                   антрето на Фондацията



Глава VII



 Който рискува, печели... камък



Когато напускаше ресторанта, Мак забеляза с какъв поглед го изпрати София до вратата и разбра, че някак си се е сетила, че нещо е намислил, но това не го спря. Бе­ше взел окончателно решение и макар че, ако беше го споделил, имаше вероятност остана­лите да го подкрепят, реши да действа сам и без тяхното знание. Така щеше да рискува са­мо собствения си живот. А ако отхвърлеха идеята, действията му щяха да са още по-осъ­дителни, защото въпреки всичко щеше да на­прави това, което си бе наумил.
Още когато Лео каза, че е открил статия от Тамирис, беше се заинтересувал от нея. Приятелката на Светеца беше отразила жес­токото убийство на дърводелеца. До статията й имаше снимка на къщата, където е бил на­мерен трупът, а за късмет под нея беше изпи­сан адресът на жертвата. Варна не беше тол­кова далеч и ако всичко там минеше „по но­ти", до довечера щеше да се е върнал.
Отби се в централата и взе колата си. Като се качи на магистралата, започна да му става съвестно, че се измъква като крадец, но бързо прогони тези мисли и си представи как ще го посрещнат като герой при завръ­щането му с камъка.
Всичко беше започнало от една на пръв поглед нелепа идея. Постепенно тя се бе заг­нездила в ума му, започнала бе да го спохожда все по-често и накрая окончателно го беше обсебила. Когато разбра, че Тамирис е отразявала убийството, се бе запитал защо й е трябвало да си пъха носа в толкова ужасна история. Нямаше логика да е била подтик­вана от обикновено женско любопитство. И изведнъж му бе просветнало, че е ходила там, за да търси камъка. Вероятно бе пред­положила, че онези типове от организацията може да не са го намерили. Използвала е ре­портерските си права и е успяла да се добере до къщата на дърводелеца. „Щом Тамирис е допускала, че камъкът би могъл все още да е там, защо и аз да не претърся къщата - бе си казал Мак. - Може би тя също не го е открила и затова е избягала." Ако го беше намерила и всичките тези приказки бяха ис­тина, щеше да притежава нужната сила, за да се защити от всеки, който я заплашва. Стига в цялата тази легенда да имаше капка истина. А малката мечка вярваше в това, както не се бе усъмнил и в съществуването на храма.
След малко повече от два часа пристиг­на във Варна. Никога не бе харесвал този град. Когато си помислеше или чуеше за не­го, винаги имаше асоциации за мафията и за квартали, населени с хора от всякакъв друг, само не и български произход. Дразнеше го акцентът па говора им, повече типичен за бивша съветска република. Някой беше ка­зал, че истинският български изговор се раз­познава по твърдата псувня, от която не ти става смешно, като я чуеш, и че когато варненец гневно спори с някого, най-добре е да му се изключи звукът, за да е по-убедителен.
„Няма да е зле - мислеше си Мак, В да изселят бургаските цигани във Варна. Варненци няма и да усетят, а Бургас ще се отърве от единствения си недостатък, който му пре­чи да стане най-красивият и най-съвършени­ят за живеене нашенски град."
Остави колата си на първия платен паркинг, който видя, хвана такси, даде на шо­фьора адреса и пътьом започна да премисля действията си.
За два лева стигна до къщата и реши, преди да направи каквото и да било, да огле­да мястото и да се увери, че в момента само той проявява интерес към дома на дърводе­леца. Един гараж в отсрещния блок, превър­нат в кафене, беше най-удобното място за наблюдение. Седна на маса с идеален обзор към къщата и погледна часовника си - беше едва три и половина. Имаше достатъчно вре­ме да я претърси и до вечерта да се върне в централата.
Тя изглеждаше необитаема. Вероятно роднините не бяха посмели да променят как­вото и да било в нея. Целият двор беше зат­рупан с ламарини, строителни материали, кой знае откъде домъкнати негодни за нищо дървени дограми и всякакви други боклуци, които не са се побрали вътре в къщата. Зад вестниците, свлекли се на някои места по прозорците също се виждаха купищата не­потребни вещи.
Както се казва, какъвто екстериорът, такъв и интериорът.
На цялата улица тази бе единствената къща с двор. В съседство и срещу нея се из­дигаха огромни жилищни сгради. Ако някой проявеше интерес, нямаше да е никакъв про­блем да си намери в тях удобно място, откъ­дето да наблюдава какво става наоколо. Мак нямаше намерение, когато влезе вътре, да го изненадат и да го накълцат на парчета. Опита се да си представи къде дър­воделецът би могъл да скрие камъка. Беше гледал по филмите и беше чел как профайлъри и детективи се вживяват в ролята на крадеца или убиеца, за да разгадаят мислите му. Уж беше елементарно, а всъщност в то­зи момент му се стори тъпо и невъзможно. Колкото повече напрягаше мислите си в та­зи насока, толкова по-безнадеждна му из­глеждаше ситуацията, затова реши вместо да разсъждава, да действа на място. Даваше си сметка, че скривалището би трябвало да е много надеждно, ако, разбира се, предпо­ложението му, че камъкът не е намерен, из­лезеше вярно. От това, което знаеше за мър­твеца, заключи, че му липсва възпитание и култура, че е мърляч и без всякакъв морал, след като не се е посвенил да краде. Очевид­но не беше и много умен, но пък хора като него, саможиви и вехтошари, компенсираха липсата на интелект с придобита през живо­та хитрост - качество от голяма важност за оцеляването им. Възможно бе камъкът да е скрит на такова място, където никой не би се сетил да го търси.
„Дали, преди да умре, е успял да раз­бере с какво се е захванал?" - мина през ума на Максим. През цялото време, докато допиваше бирата, която си бе поръчал, не бе­ше забелязал нищо съмнително наоколо и макар да се бе убедил, че най-доброто скри­валище за още някого, който търси камъка, да е вътре в къщата, стана и решително се за­пъти към нея.
Бравата на портата беше най-обикновена, от седемдесетте години, когато с един ключ и малко повече сила човек е можел да отключи всички врати в дома си. Само че по онова време малко хора са заключвали вра­тите си.
За да не привлича нечие внимание и да предизвика подозрение, като се суети и дво­уми, Максим изимитира отключване. Изва­ди един от своите ключове, мушна го в про­цепа до бравата и натисна езика, който без много усилие се върна в гнездото си. Отст­рани нямаше нищо подозрително дори и за най-зорките съседи, чиито способности за следене обикновено са изключително добре развити и понякога съперничат на професи­оналистите. Толкова костюмари бяха влиза­ли в този дом след инцидента, че биха взели Мак - изтупан с черния си костюм като манекен - за следовател, за агент по недви­жими имоти или за наследник. Версията, ко­ято щеше да представи, ако му се наложеше, бе, че е изпратен от някоя агенция за оценка на жилището. За повече достоверност изва­ди тефтер и химикалка и се престори, че пра­ви някакви записки по имота. Нямаше ни най-малка представа от тази професия, но вродената находчивост му помагаше да им­провизира.
За по-голяма достоверност записа пре­ценените на око размери на застроената и незастроената площ. Дори взе да му харесва да се прави на клоун. След като сметна, че нахвърляните данни са достатъчно алиби за това, с което се правеше, че се е заел, прибра тефтера във вътрешния джоб на сакото си и се приближи към вратата на къщата. Беше сигурен, че ако камъкът все още е тук, дър­воделецът би го скрил някъде вътре, защото в двора всеки можеше да влезе, когато си поиска. Катинарите висяха само на едната си халка. Вратата беше заключена единст­вено със секретната брава и когато Максим натисна дръжката, тя се пооткрехна някол­ко милиметра, колкото да му покаже, че е изгнила и не е нужна много сила, за да бъде отворена. Езикът бе превъртян само веднъж и едва влизаше в леглото си на касата. За ат­летичния Мак това не беше особено пре­дизвикателство, дори трябваше да контро­лира силата си, за да не изкърти пантите. Напъна я леко и вратата подаде. Зад нея имаше малко, тънещо в полумрак коридор- че с врати. Изчака очите му да свикнат с тъм­ното и влезе в едно от помещенията. Пред­положението му, че вътрешната наредба по нищо не отстъпва на хаоса в двора, излезе вярно. Приличаше на кръстоска от кварта­лен пункт за вторични суровини и сергия за вещи втора употреба от всякакъв произход. Съдейки по мивката и готварската печка, то­ва беше кухнята. Но имаше също легло и стар очукан гардероб, което подсказваше, че е пригодена и за спалня. Малката мечка беше оза­дачен за какво ли пък се използва другата стая и реши да провери. За негова изненада се оказа, че е превърната в нещо като рабо­тилница. Имаше рафт с инструменти и мате­риали, дърводелски тезгях и разни преноси­ми машинарии, които, макар и да бяха пок­рити с дебел слой прах, личеше, не са съвсем
Мнението на момчето за дърводелеца претърпя известна промяна. Очевидно той бе имал мечта, изродила се в мания. Тряб­вали са му пари и най-вероятно беше те да са станали причина да открадне камъка.
Изпитвал е респект към професията си, затова нямаше никакви ненужни вещи и боклуци.
..Не би скрил краденото тук - каза си Мак. - Това е неговият рай, където не е крадец, а дърводелец. Скривалището трябва да е в другата стая, тя въплъщава света, кой­то той ненавижда и който го е създал."
Беше започнал да се вживява в рошла на детектив психолог. Върна се обратно в кухнята спалня и започна внимателно да я оглежда. Погледът му бавно преминаваше от вещ на вещ и изведнъж го осени мисъл, която го срази като гръм от ясно небе. Не знаеше какво търси! Толкова бе потънал в детективски разсъждения, че не беше му минавало през ума как изглежда камъкът. Знаеше само, че е метеорит, но нямаше никаква представа за размерите, формата или пък за цвета му. Спомни си, че гнездото върху ка­пака на саркофага, откъдето бе изтръгнат, е с големина, колкото да побере кокоше яйце.  Неизвестен оставаше цветът му, но като за начало все пак беше достатъчно. Трябваше да реагира предимно на размерите, защото и формата не се бе очертала съвсем ясно в представите му.
Не беше толкова убеден, че ще успее да го намери, но бе стигнал твърде далеч, щ да се отказва. Спомни си какво бе изпитал на влизане и излизане от къщата във Враца. Знаеше, че промяната в напрежението и те­жестта на въздуха се е дължало на странно­то излъчване от скрития под земята сарко­фаг. Това означаваше, че и камъкът би мо­гъл да им подобно излъчване. Беше убеден, че разликата, която долови в атмосферни на двете стаи, се дължи на противоположните  страни от характера на дърводелеца Веро­ятно тягостното чувство, което бе изпитал в кухнята, не беше причинено само от струпа­ните боклуци и от вонята за чийто произход не искаше да се замисля.
Бавно запристъпва покрай отрупаните с изгорели и потрошени електроуреди шка­фове. До кревата видя ръждивите петна от кръвта на дърводелеца. По железните табли висяха въжетата, които полицаите са сряза­ли, като са го открили. Усети, че му се пов­дига, и бързо подмина към мивката а печ­ката под прозореца. Личеше си че в поме­щението бе тършувано - а без това неподре­дените вещи бяха нахвърляни безразборно във всички посоки. Някой се беше престарал и бе развил дори тръбите под мивката. Мес­тото, където се бе концентрирало цялото на­прежение, беше леглото, но Мак реши, че е заради кръвта и защото там е бил измъч­ван и е издъхнал нещастникът.
Направи няколко крачки напред-назад и отново се върна до леглото. В този момент чу гласове на хора. конто се приближаваха към къщата. Не можеше да рискува да го за­варят, защото имаше вероятност, ако не са полицаите, да го сполети участта на дърводелеца. Стъпи върху готварската печка и пре­крачи през прозореца към задната част на двора. Дори и за миг не помисли да избяга. Клекна прилепен до стената и се притаи.
Изглежда, че мъжете, които влязоха в стаята, бяха двама.
-Какъв ли е тоя, дето е идвал? - рече единият.
-Отишъл си е - отвърна басово вто­рият - Онзи вчера каза, че ще прати човек да оцени имота и да опише всичко, преди да дойдат булдозерите.
Максим разбра, че съдбата го закриля и този път - непознатите само огледаха по­мещенията и си тръгнаха бързо, прогонени от смрадта. Отвори прозореца и се върна в кухнята спалня. Застана отново до леглото,което толкова го бе привлякло преди минути , и нещо му подсказа, че не кръвта по мръсните завивки и по отвратителната захабена възглавница го е замаяла толкова силно. Тук някъде, в този периметър, се намираше камъкът. Усещаното беше същото,както във врачанската къща, а щом и горилите още обикаляха, може би не бяха намерили метео­рита, Той беше скрит за очите, но не и за тестото чувство, на което реши да се довери  Мак. Професорът често казваше, че то все ни тласка към истината, но трудно може да се пребори с нашия егоцентризъм.
Мак го беше гнус да докосва чар­шафите с голи ръце. Взе от пода някаква ви­лица и започна предпазливо да ги повдига, като не изключваше възможността плъх да изскочи насреща му. Разтърси във въздуха горния чаршаф и го сложи на близ­кия стол. Премести възглавницата и долния чаршаф и леглото остана по дюшек, покрит с петна от неясен произход и излъчваш воня, която не се отличаваше от тази в стаята.По дупките отстрани можеше да се разбере, Я не само хора са спали в това легло. Ще, неще трябваше да го опипа, но пръстите му не срещнаха нищо  твърдо от горната страна, затова го обърна и направи същият оглед и отдолу. Дюшекът беше доста сплъстен, изтънял и ако имаше нещо скрито него, непременно щеше да го от­крие. Не намери абсолютно нищо и покрай пружината, а под леглото се стелеше само прахоляк. Очевидно някой много прели него бе извадил всичко, което се е намирало там. Отново му мина през ума, че вероятно камъ­кът изобщо вече не  е тук .Нали единият от онези типове бе споменал, че щели да събарят къщата .Значи или са се отказали да търсят, или вече са го намерили. Второто предположение ни­как не му допадаше .За да не оставя следи, сложа чаршафите ма леглото, както ся бяха , и тъкмо понечи да си тръгне, когато се спъ­на в нещо и за да не падне, се хвана за таб­лата ма кревата .В този момент получи някакво просветление.Баба му имаше креват като този,разбира се,доста по-чист и по- запазен .Мак обичаше да се излежава в него и се чувстваше много уютно.Веднъж,когато се правеше ма заспал, през притворе­ните си клепки видя как тя отви една от че­тирите месингови топки, украсяващи ъглите на таблите, и скри в нея перлените си обеци, които особено ценеше. Имате много скъпи бижута, а държеше толкова на тези съвсем обикновени обеци и си ги слагаше само на празници. Чак когато порасна, малката мечка разбра, че някои неща не се оценяват по стойността им в пари,а по критериите на сърнето.

Същите месингови топки имаше този креват и той трескаво започна да ги развива една след друга. Във вътрешността на чет­въртата намери това, което търсеше - черен минерал с големината на кокоше яйце. При­личаше на най-обикновен камък, който на улицата само ще го подритнеш, без да му обърнеш внимание. Имаше обаче нещо, кое­то го нравеше доста по-различен - когато Максим го разтърсеше в ръцете си, за части от секундата проблясваше като малка зла­тиста звездица. „Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам!" - рече си мислено той, уви го в носната си кърпа и побърза да го прибере във вътрешния джоб на сакото си.
Не забеляза някой да го следи нито до­като пътуваше с таксито, пито докато се при­бираше към централата със собствената си кола. Пътьом в мозъка му се блъскаха без­брой въпроси: „Кога животът изглежда по- лесен? - питаше се. - Когато си казваш, че трудното е зад гърба ти, и започнеш по-ведро да гледаш па нещата, или когато приемеш всяка трудност като изпитание за следваща­та, когато разбереш колко си силен, щом вглеждайки се в очите на приятелите си,


е дадена свише, за да търсим трудностите и чрез тях да доказваме кои сме и колко стру­ваме?..."
Фондацията „Албуга-Булгар" вече при­тежаваше древния метеорит от легендата.
Предстоеше да бъде открита Тамирис, за да се сложи край на проклятието, което си бе навлякла с безпределната си обич.







Част II



НЕ ЛЕГЕНДА, А ИСТИНСКА ИСТОРИЯ


Глава I

Перлените обеци

Когато късно вечерта Максим влезе в дневната, всички бяха връхлетени от мощна вълна напрежение.
-Господи, какво беше това?! - извика уплашено Лео и се хвана за главата. Имаше усещането, че мозъкът му ще експлодира от внезапната остра болка. За щастие тя трая само миг.
-Успокои се, от камъка е! - ухилен до уши, оповести Мак.
Беше прекалено възбуден от новината, която носеше, и не забеляза, че екипът на фон­дацията не е в пълен състав. Извади увития в кърпата камък от джоба си и го сложи на ма­сата. Чувстваше се като герой, но беше и мал­ко гузен заради тайнственото си изчезване.
-Добре ли си? - попита брат си про­фесорът, обръщайки демонстративно гръб на Мак.
-Да -отвърна Лео. - Беше като мотор­на резачка, но ми няма нищо, добре съм!
Беев изгледа изпод вежди младежа и личеше, че едва сдържа нервите си. Очевидно съвсем не бе настроен снизходително. Смяташе, че той все още не се е доказал ка­то равностоен член на групата, и не му харес­ваше начинът, по който се беше присъединил към тях. Оттогава го наблюдаваше и все се надяваше да опровергае недоверието му, но днешната постъпка беше поредното доказателство за неговото вироглавство.Опасно качество.
-Ако това се повтори, лично аз ще те изгоня от екипа. А ако не успея, сам ще на­пусна. Искаш да знаеш защо ли?
-Изпъчи се пред него и се взря в очите му. Приличаха на Голиат и Давид в силно на­преднала възраст. Младият великан отбягва­ше погледа на опонента си и изглеждаше гу­бещ, макар да се бе завърнал като побе­дител.
-Защото - продължи професорът - най- сетне трябва да пораснеш и да разбереш на какво се гради приятелството. Забрави ге­ройствата от филмите. В живота тези хора стъпват върху главите на. другите. Ти това направи, като самоволно отиде във Варна. А ако не знаеш или си забравил какво озна­чава приятелството, ще ти обясня. Приятел­ството е съпричастност, доверие. В него ня­ма тайни, няма място за егоцентризъм и ви­наги знаеш, че още преди да си извикал за помощ, приятелят ще е до теб, без да ти за­дава въпроси, ще ти помогне и ще поеме част от последиците на кашата, която си за­бъркал. Това, че мисията ти е успешна, си е чист късмет. Помисли си, ако не беше успял и те бяха хванали, какво щеше да стане!
-Съжалявам! Но така само аз риску­вах... - опита да се оправдае момъкът.
-Мислиш ли, че щяхме да го допус­нем?! - чу зад гърба си гласа на току-що влезлия Борис.
Максим се обърна и се взря в него, пос­ле погледна към София и по усмивката й разбра, че през цялото пътуване не е бил ни­що за миг сам.
 - Нямах избор! - каза тя, като видя уко­ра в очите му.
-София искаше да те остави да си тро­шиш главата! - подвикна баща му.
-Не е честно, аз донесох камъка! - про­стена Максим и се пльосна намусен в един фотьойл.
Професорът не смяташе толкова лесно да му се размине и седна на дивана до него.
-Всички тези хора, които са около теб, също имат идеи, но се събираме и ги обсъж­даме. Разбираш ли? - поде малко по-кротко.
-Разбрах! Престани с конското! - умо­рено отвърна той и чак сега осъзна на какво огромно напрежение е бил подложен.
-Синко, чист късмет е, че намери ка­мъка, а можеше и да те убият - рече му Лео, като за пръв път се обръщаше към някого по този начин. Беше някак тъжен и очевид­но много е бил притеснен, преди Максим да се появи здрав и читав.
-Добре, казах ви, че съжалявам! Ня­мах намерение да се правя на герой, исках да ви покажа, че ме бива не само в прегледа на печата.
-Ти да не си в някаква психо дупка?! Реагираш понякога като Лео. Но той има оправдание, нали е в критическата - обади се Светеца, който като заклет авантюрист беше подкрепил София и също беше на мне­ние, че трябва да оставят младежа да се оп­равя сам.
Лео понечи да възроптае срещу нане­сената му обида, но само примирено махна с ръка. При разгарялата се след това диску­сия, която трая няколко минути, презумп­цията на професора, че щом са заедно, тряб­ва да си пазят гърба, победи и вотът на Карамилев за самоинициатива бе разбит.
-Видях онези двамата .- каза Борис и всички се умълчаха. - Видях и колата им. Това е техният номер - сложи на масата бе­лежката, която извади от вътрешния джоб на сакото си.
-Аз не забелязах някой да ме следи... - заоправдава се Максим.
-А аз къде бях и какво правих според теб? - не можа да сдържи ироничната си ус­мивка детективът.
-Хей, вижте! - извика София, която не проявяваше особен интерес към това нравоучение.
Беше развила камъка, поклащаше го на дланта си и се наслаждаваше на проблясванията му.
-Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита я Лео и без да изчака някаква реак­ция от нейна страна, грабна го от ръката й очевидно с намерение да го върне на масата.
В момента, в който го докосна, се зат­ресе като епилептик, изхлузи се от дивана с обърнати очи и изпадна в безсъзнание.
Ужасени, всички скочиха да му пома­гат. Сложиха го да легне на дивана. София уви камъка в носната си кърпичка и го приб­ра в сейфа, скрит в библиотеката зад фалши­ва полица с книги. Професорът се зае да ме­ри пулса на брат си, който изглеждаше като заспал. Тъкмо когато Мак се надвеси да провери дали диша, Лео отвори очи и се втренчи в него. Младежът отскочи ужасен, сякаш беше видял призрак, а Беев-младши седна на дивана, като че ли нищо не бе се


случило и заоглежда приятелите си с недо­умение.
-Какво сте ме зяпнали?! - сом ма им се накрая, тъй като те само мълчаха като риби и го гледаха угрижено.
-Ами ти се разрита и припадна! - ска­ра му се професорът, сякаш го обвиняваше, че ги бе изплашил така. - Помислих, че си ум­рял! Само да посмееш да го направиш пак! - закани му се той и с облекчение се отпусна до него на дивана.
-Макси, не го плаши! - подвикна му Борис.
Изглежда Лео нямаше никаква пред­става, че случилото се е изглеждало толкова драматично.
-Чакайте, спомних си! - радостно из­вика той. - Взех камъка, нали? Когато го до­коснах, видях всичко. Видях как принцесата се принесе в жертва. Гората беше същата ка­то онази от видението ми. Видях и младия во­еначалник на конницата. Отнасяше саркофа­га, който сам бе измайсторил. Видях лицето му. Заклевам се, че беше ти - посочи с пръст Светеца. - Само че откъде имаше тази не­човешка сила, не ми стана ясно. Ти ще свалиш проклятието. Само трябва да се съберете с Тамирис.
-Мисли му, ако си решил да ми го връщаш за одеве! - закани се Карамилев и му размаха юмрук.
-Не се шегувам! - отвърна малко оби­дено Беев-младши.
-Аз също мисля, че това е истина - под­крепи го София. - Ти, Светец, си онзи воин, заради който принцесата е умряла. И ти ще я избавиш. Това, че си я желал, без да съз­наваш, че точно тя ти е липсвала винаги, е показателно. Защо най-накрая не се съгла­сиш, че сме прави?
-Защото, разберете, не ми пука нито какви са причините за нашата връзка, нито преди да се срещнем какво е било! Единственото, което искам, е да я намеря отново -едва сдържайки вълнението си, произнесе Светеца.
-Нали с това сме се заели. Не се без­покой, ще я намерим! - пръв започна да го успокоява Лео, което прозвуча доста стран­но, като се имаше предвид, че само преди секунди двамата взаимно се заяждаха.
-Добре, момчета, утре сутринта тръг­ваме на излет. По-точно на дълга екскурзия за опознаване крайбрежните части на Стран­джа - обяви София. - Надявам се, нямате нищо против, че ще се движим с двата джи­па. Тръгваме в осем. Лека нощ.
-Лео, добре ли си? - попита Борис и
след като получи утвърдителен отговор, из­лезе след София от дневната.
Професорът тъкмо се канеше да ги по­следва, когато Мак ни в клин, ни в ръкав изтърси:
-Това за Ной истина ли е?
-Какъв Ной ти е влязъл в главата?! - ядоса се баща му, който чакаше да останат насаме, за да го възнагради с родителското си конско заради „геройството" му.
-Принцесата, преди да се запали, като призовава предците си, стига чак до Ной. Не съм чувал да ни е роднина - сви рамене мла­дежът.
Професорът се поколеба за миг, питай­ки се дали са му останали достатъчно сили, за да отговори. После си пое дъх, което оз­начаваше, че речта щеше да продължи дъл­го, и поде:
-Чувал ли си за народа, донесъл по египетските земи винопроизводството? Пи­тал ли си се как по различно време са про­цъфтявали различни царства, които преди и след възхода си - толкова внезапен и необяс­ним - са били жалки първобитни племена? Как така за няколко години са се научили да строят с огромни квадри, а след това извед­нъж са забравили това свое умение и са познавали само калта и дупките, изкопани от природните сили в скалите? Дори част от траките по нашите краища са древни бъл­гарски племена, отказали да напуснат земи­те на предците си. М запомни, не евреите са тези, които Господ е наказал да се скитат немил и-недраги с обещанието един ден да се завърнат - това е най-голямата световна за­блуда - а българите! Не потоп е затрил част от човешкия род, а генетична чума, която по някакъв начин е погубила можещите и зна­ещите, защото, както е казано, са започнали да се мерят с боговете. Оставила е безобид­ните и глупавите, за да се затрие паметта и да се забрави миналият възход, който някои заблудени учени отдават на намеса от Кос­моса. Днес глупостта е доста разпространена : дори и в научните среди! - Беев се позасмя, отново си пое дъх и продължи: - Българите са били единствените, които "по някакъв не­обясним начин са успели да се съхранят след тази пандемия. Опитали са се да върнат ня­когашния облик на човечеството, но знаете добре какво представлява сегашният ни мир. Най-добре го е казал някой в древния Рим: „Човек за човека е вълк". С това свое желание само са застрашили собственото си оцеляване, защото глупостта не вижда по- далеч от паницата и от кревата си. Скитайки по белия свят, те дават ново, макар и трудно,


начало на архитектурата, земеделието, жи­вотновъдството и не на последно място - на изкуствата. Забележете, без да търсят отпла­та или слава. Много са оставили вместо тях лъжовните си имена в историята. Като гър­ците например. Понякога се чудя Херодот най-обикновен лъжец ли е бил, или самият той е бил заблуден, което ще рече глупав. Други пък вместо да си дават труда да пре­иначават в своя полза миналото, са се опи­тали, и то доста успешно, да го разрушат, като християните. Те изопачили делото на Исус, омърсили саможертвата му и извър­шили най-отвратителния акт на насилие сре­щу историята ни - откраднали я! Да, не ев­реите са бродили десетилетия от Египет до подножието на Хималаите, за да запазят рода си от вече настигащите ги цивилизации, а на­шите предци - българите. Именно те са тези, които начело с кана си Аспарух се завръщат след стотици години победоносно в земите, които са владеели много преди траките, много преди потопа, и тук са създали зави­наги преродена България. Човечеството дъл­жи на нашия род писменост, основи на ма­тематиката, медицината, методи за измер­ване на времето и кой знае още какво! Ни­кога не сме искали отплата. Никога не сме се рекламирали и не сме парадирали пред останалия свят за заслугите си, защото ум­ните знаят, че не силата на парите и оръжията побеждава, а единствено търпението. Бавно и полека нашият триумф приближава и той ще настъпи тогава, когато крадците на истори­ята бъдат уличени и когато всеки от нас раз­бере, че единствената гордост на тази земя е да се наричаш българин! А сега, млади мом­ко, ще ти отговоря и на въпроса. Не синът на Ной е дал началото на българите. Ной е един от чедата на България! - и след тези си думи Беев излезе, последван от брат си, който вече бе чувал тази теория.
- Така сигурно е започнал и Хитлер! - измърмори Боян, който, макар да се считаше за истински патриот, беше изненадан от това тълкуване на историята.
Във всекидневната останаха Светеца и двамата Христови. Чувстваха се позамаяни от информацията, която им бе поднесъл про­фесор Беев, и няколко минути мълчаливо слушаха как той и брат му се спускат с асан­сьора към приземния етаж.
Когато звуците заглъхнаха, без всякак­во предисловие Боян се приближи до сина си и силно го шляпна с огромната си лапа зад врата. Той прие този акт като част от на­пълно заслуженото си наказание, а по погле­да на баща си разбра, че не само гняв е пре­дизвикала постъпката му, но и гордост.
-Сега разказвай! - каза му Светеца, из­вади от старинния дървен шкаф три изпоте­ни бири, сложи ги на масата и се зае да ги отваря.
-Как разбра, че е замаскиран хладил­ник! - изненада се Боян. - А аз още не знам къде какво има.
-Като се върнем от „екскурзията" ще те поразведа. Пълно е с тайници. Онзи Сотос освен че е имал хаптофобия, бил е и параноик.
-Хайде сега да ни кажеш къде точно откри камъка - обърна се Боян към сина си. - Къде беше скрит?
-Първо трябва да се уверя, че си при­ключил с шамарите! - посочи му зачервения си врат Максим.
Започна от момента, в който беше от­ключил портата и бе влязъл в двора на дър­воделеца. Измъчваше баща си и разсмиваше Светеца с дълги описания и коментари, а ко­гато стигна до леглото с месинговите топки на таблите, подцени съобразителността на своя родител.
-Бил е в някоя от топките! - извика победоносно Боян.
- Вярно ли е? - попита Светеца, защото Максим замълча и нищо не му отговори.
-Така е... - разочаровано отвърна мла­дежът.
-Знам даже как си го открил! - не спи­раше да се заяжда с него Боян. - Сетил си се за перлените обеци на майка ми. Мястото, където ги криеше, беше обществена тайна.
-Защо толкова държеше на тях? Ви­наги съм си задавал този въпрос.
-Преди да стане посланик и да се из­дигне, дядо ти бил най-обикновен студент във Виена. Учил там благодарение на из­дръжката, която му отпуснал неговият вуй­чо. Той не бил много щедър, но имал стар дълг към баща му, който вече бил починал. Няма да изпадам в подробности... Та баща ми още преди да замине, бил влюбен в баба ти и през годините, докато учел в чужбина, горещо се молел тя да не пристане на друг. Тогава комуникациите не били като сегаш­ните. Той спестил пари и когато вече дър­жал в ръце дипломата си, преди да се завър­не в родината, купил тези златни обеци с перли. Когато й ги подарил, казал, че пер­лите ще я пазят от уроки и болести. Това се сторило на майка ми много романтично и бързо се съгласила да се омъжи за него. Ма­кар че и без това би го направила, защото докато бил далеч от нея, тя копнеела за ми­га, в който ще застанат пред свещеника.
-Боже-е, защо не ми го е казала?! -възкликна Максим. - Това е прекрасно!
-Би трябвало да си я опознал. Тя е с друг манталитет. Смирена и сдържана.
-А бе хубави са тези спомени, ама утре отиваме на война - усмихна се Светеца. - Време е за сън.
Можеха така сладко да си говорят цяла нощ, но сутринта в осем трябваше да са „на линия", както бе наредила София.




Глава II



 Обратен завой и отвличане

Членовете на експедиционната група ве­че имаха опит с лагеруването в лоното на природата и макар да не бяха много очаро­вани от перспективата това да се повтори, единодушно го предпочетоха. Решиха, че по този начин ще бъдат независими от рецепции, камериерки и прочие персонал, който в един момент дори би могъл да се превърне в допълнителна заплаха.


Така, както смятаха да проведат акци­ята, на никого нямаше да му направи особе­но впечатление, че някакви туристи обика­лят околностите. Бяха натъпкали в раниците си всички необходими дрехи, а в багажниците на двата джипа нахвърляха палатките, спал­ните чували и другите необходими за преби­ваването им на открито вещи и инструменти. С храна щяха да се запасяват в селищата, през които предвиждаха да преминават.
Рано сутринта, докато в трапезарията търсеха какво да сложат в стомаха си преди тръгване, професорът беше разпънал на го­лямата маса карта на Странджа. С червен маркер очерта кръг и като установи, че вече всички са се струпали около него, започна да разяснява:
-Тук са развалините на крепостта Русокастро. Намират се на един не много висок хълм. Преимуществото му е, че склоновете от изток, север и юг са стръмни, почти отвесни. Оттам живеещите в крепостта са добива­ли камъни, за да съграждат домовете си. Кре­постната стена е обгръщала платото отвся­къде. Днес почти нищо не е останало. Най- старата датировка на керамиката е от пети век. Възможно е крепостта да е и по-древна.
-Не е ли много навътре и твърде далеч от морето? - вметна Максим.
-Близо е до езерата. Може легендата да е претърпяла някаква промяна.-почеса се по тила Беев.


-Това е много на север. Не си го пред­ставях така - обади се и Лео.
-Щом искаш да отидем дотам, ще го направим - намеси се София. - Но нека кре­постта я оставим за после. Мисля, че в нача­лото трябва да се придържаме към край­брежната зона.
-Съгласен съм - измърмори професо­рът. - Но ще видите, че може като нищо да се окаже, че този град държава е бил някъде из вътрешността, а морето е добавено за по- романтично.
-По течението на Факийска река има доста крепости - каза Максим. - Чувал съм, че край Голямо Буково крепостта била вну­шителна.
-Ти пък къде отиде?! - сряза го баща му. - Според теб колко висок трябва да е върхът, за да се вижда морето?
И Светеца не се сдържа да даде мнение за маршрута:
-Защо не тръгнем първо да огледаме по-известните крепости? Край село Българи също има крепост.
-Името на селото ли те привлече, или знаеш нещо за крепостта? - подхвърли про­фесорът, но не получи отговор и продължи с апломб: - Там се намират развалините на градището Ургури или Ургари. Няма данни


да е толкова старо, колкото града, които ние търсим, но затова пък със сигурност е осно­ван от българи. Може би сте чували, че от­там са нестинарските обичаи. Предполага се, че Ургури го с изградило едно от прабългар­ските племена, дошли от Причерноморието през осми-девети век. Твърде подробна и точна история, за да претендираме, че има нещо общо с нашата легенда, чието дейст­вие се развива много преди това.
-Важното е, че си имаме специалист и не пи е необходим компютър - изкоментира София. - Надявам се уважаваният експерт да ни каже откъде ще е най-добре да тръгнем. Но, моля ви, придържайте се към бреговата ивица!
-Най-близо сме и ни е на път Вълча­мовото кале. - веднага отговори Беев, оче­видно подготвен за този въпрос.
-Това пък къде е?! - зарови нос в кар­тата Максим.
-Тук! - професорът заби пръст в ус­тието на река Ропотамо. - Крепостта е има­ла изключително важно стратегическо раз­положение. Изградена е от ломен камък без спойка, което може да се отнесе към пред- римско време. Хронологически съответства на нашата легенда и е близо, много близо до морето. Името Ропотамо крепостта получа­ва по-късно, казвала се е Ранули. Намира се на осемнайсет километра от Созопол и на два от устието на реката.
-Може това да е нашият град държава! - зарадва се малко прибързано Максим.
-Аз пък имам чувството, че няма да е тази крепост - обади се Борис.
-Всичко отговаря, не виждаш ли? -не се предаваше лесно младежът.
Професорът си премълча. Той също има­ше съмнения, но искаше да чуе първо пред­положенията на останалите.
-Ропотамо е голяма река - опита да се обоснове Борис. - В онази легенда, като се вгледа човек, има доста подробности. Защо тогава не се споменава за река? Не мислите ли, че ако наистина Ропотамо е минавала покрай града, няма да се спомене по няка­къв начин?
-Съгласен съм - подкрепи го профе­сорът. - Имам и други аргументи, които са против, но също трябва да вземем предвид, че все пак това е легенда. Кой знае още как­во е променено!
-Добре. Предлагам да тръгнем от тази крепост - прекъсна дискусията София и пог­ледна часовника си: -Мисля, че вече доста­тъчно говорихме. Време е!
След десетина минути се събраха в двоpa пред джиповете. Въпреки че сред природа­та ме се чувстваха особено комфортно, личе­ше, че горят от нетърпение да се впуснат в нови приключения. В предишното разследва­не ги водеше предимно любопитството, но сега им предстоеше важна мисия — безопас­ността на Тамирис.
Беше слънчево и доста топло още от ут­рото, а какво ли щеше да стане, като се из­дигнеше слънцето високо в небето, синнало се между клоните на дърветата в парка, къ­дето птичките отдавна се бяха събудили и се надпяваха в захлас.
В първия джип се настаниха Борис, Со­фия, Лео и разбира се, професорът, за да дър­жи изкъсо брат си. Другият беше предназначен за Светеца и Двете мечки, които, преди да се качат, си спретнаха крамола кой да шофира.
Карамилев разреши спора, като седна зад волана и запали двигателя. Това им по­действа отрезвяващо, защото добре го поз­наваха и не се съмняваха, че като нищо ще ги накара да тичат след автомобила, ако продължават да се държат като деца.
Вече бяха потеглили към Созопол, ко­гато професорът сякаш на себе си рече:


- Всеки историк и археолог знае къде по тези места е имало градежи, но е въз­можно точно този град държава да не е на­миран досега.
Лео, който зяпаше през стъклото об­раслите с гори хълмове покрай шосето, се извърна и го погледна учудено:
-Какво искаш да кажеш?
-Нищо.
-Ако го няма, ще го открием!
-Откога си станал оптимист!
Това не беше въпрос, а по-скоро кон­статация, над която Лео веднага се замисли.
-Значи първата ни спирка е след Дю­ни? - уточни Борис. - Другите знаят ли къде е мястото?
-Оградих им го на картата. Така че ка­рай спокойно. Няма да се изгубят - отвърна София.
В този момент Лео започна да се върти насам-натам.
-Какво има?! - не се сдържа Беев.
-Можете да ме сметнете за глупак, но мисля, че бъркаме - отвърна той.
Каквото и друго да бе казал, едва ли би било толкова неочаквано.
-Обясни! - процеди през зъби брат му.
-Не ми е ясно защо всички си внуших­ме, че Тамирис ще се връща там. Още по­вече, щом липсват следи от този град дър­жава. Според мен няма никаква логика. По- склонен съм да приема, че тя ще тръгне да търси камъка. Вече е открила любимия си. Единственото, което й остава, е да свали про­клятието, но й е нужен камъкът...
-Не си разбрал - прекъсна го Борис. - За да развали проклятието, трябва да наме­ри и Светеца. Той е издялал саркофага и са­мо той може да се справи с него. Предпо­лагам, че дори е в състояние да го разбие, за да престанат да се опитват да съберат в него момичето и камъка. Ако го унищожи, въз­можно е всичко да свърши или онези типове да се откажат.
-Който го е направил, предполагам, че може и да го разруши - вметна София.
-Смятам, че трябва да опитаме! - раз­клали се Лео. - За да успее мисията ни, са не­обходими три неща: принцесата, саркофагът и камъкът. Аз мисля, че дори богинята на Светеца да не е тръгнала натам, ние трябва да отидем и да се опитаме да напра­вим нещо. Всичко е свързано с онзи сарко­фаг. Може и момичето да е помислило така, да се е надявало, че ще отидем там. И това да е причината да се върти около него!


-Ако ни е търсила, знае къде е центра­лата. Това не е причина. Напротив, тя ни от­бягва, защото е разбрала, че я търсят, и не иска да ни застраши. Момичето не знае, че вече сме затънали до уши в тази игра - вед­нага го обори София. - Просто кажи, че спо­ред теб най-добре ще е да отидем в къщата.
-Лео, ти като ясновидец ли говориш, или като дърдорко? - клъвна го и брат му.
-Когато казвам нещо, знам дали е ис­тина, или лъжа - защити се Беев-младши. --Така преценявам и чуждите твърдения. От­както се върнах от храма, не съм бъркал. И сега знам, че съм прав. Трябва ли да изпадна в транс, за да съм по-убедителен?
-Аз ти вярвам - каза София. - Но мо­жеше и да не го увърташ толкова.
-Отиваме в къщата! - отсече Борис, който внимателно бе наблюдавал Лео в ог­ледалото за задно виждане.
Спря встрани на банкета, изчака да от минат колите в двете платна и направи обра­тен завой, без да получи някакво възражение от спътниците си. После набра мобилния на Боян и му съобщи какво са предприели.
-Във Враца?! - възклицанието на ве­ликана едва не го проглуши.
- Знаеш къде се намира, карайте натам. Ние вземаме камъка и ключовете и идваме. Ще се обясняваме, като се видим.
След петнадесетина минути влязоха с джипа в двора на централата и паркираха на площадката. Борис слезе и тръгна за камъка
и ключовете от врачанската къща. София се сети, че ключът от касата е на ключодържа­теля в джоба й, и хукна към входа да го нас­тигне. В този момент установи, че не се виж­дат никакви кучетата, които всеки път ги посрещаха с радостен лай. Досега такова не­що не беше се случвало. Обикновено или обикаляха наоколо, или се излежаваха на слънце на площадката между входовете.
София забави крачка и погледна към джипа. По лицата на Лео и професора раз­бра, че те също са обезпокоени от липсата на овчарките. В този момент изтрещя изст­рел от пистолет. Братя Бееви изскочиха ка­то ужилени от колата и тримата нахлуха в сградата, без изобщо да помислят за собствената си безопасност. В дневната нямаше никого. София побягна към коридора, чудейки се дали да слезе към приземния етаж, или да продължи към трапезарията. Изведнъж вни­манието й бе привлечено от някакво движе­ние в двора.

Приближи се към високия прозорец и видя как двама мъже блъснаха Борис върху задната седалка на голям черен джип, шмуг­наха се вътре след него и потеглиха по але­ята към отворената порта.
София отчаяно заблъска по стъклото с юмруци и закрещя:


-Мръсници-и! Стойте! Върнете се!
Двамата Бееви дотърчаха, но от колата
вече нямаше и помен.
-Откъде знаят кода на портата?! - продума София, когато дойде на себе си в дневната.
Приятелите й едва я бяха придумали да не се впуска в безсмислено преследване на натрапниците.
-Касата не е отваряна - установи про­фесорът. - Борис е влязъл и сигурно се е се­тил, че няма ключ. Бандюгите са нахлули от другата врата, ударили са го с нещо или са го заплашили.
-А изстрелът? - попита Лео.
-Може да се е опитал да се защити или онези да са стреляли във въздуха, за да му докажат, че не се шегуват - отвърна брат му и залази на четири крака по килима като де­тектив от криминален сериал.
Усилието му се увенча с успех. След малко се изправи с пистолета на Борис в ръ­ката си. Беше го открил между големия ъг­лов диван и канапето.
-Ето го! Сборили са се и той го е из­пуснал. Дано да не е ранил някого!
-Не е - каза София, загледана в тавана, където се виждаше следата от куршума.
Лео взе пистолета, повъртя го в ръцете
и без никаква връзка с оръжието оповести заключението си:
-Ще искат и размяна. Камъка срещу него.
-Без да си ясновидец, ще се сетиш - заяде се брат му. - Откъде знаят, че камъкът е у нас? Това е въпросът.
-Това не мога да ти кажа, но знам къде отиват - заяви предизвикателно Лео и наду гърди като пуяк.
-Сигурен ли си?!
Изявлението на Лео дойде като слън­чев лъч в потискащо тягостна мъгла.
-Стига приказки тогава! - отсече Со­фия и стана от дивана с такова решително изражение, че ги зарази с ентусиазма си.
Отиде до замаскираната в библиотеката каса, взе увития в кърпа камък и го пусна в джоба на елека си, който бе облякла спе­циално за несъстоялото се „екскурзионно ле­туване".
-Води ни! - нареди професорът на Лео, като видя, че вече нямат работа в централата.
-Изчакайте ме в колата - рече им Со­фия. - Ще позвъня да информирам момче­тата. Ще им кажа да ни чакат в къщата. Ние ще се справим сами.
Тя разговаря с Боян няколко минути. Разбраха се, ако стане напечено, веднага да се обади. Преди да се качи в джипа, отиде зад сградата.Знаеше какво ще види. но все пак таеше надежда да не се е случило най- лошото .Кучетата бяха проснати мъртви на тревата под дърветата. Бяха застреляни с по един куршум, което говореше за добър  стре­лец с безсърдечна душа. Не е шега работа да уцелиш тичащо на­среща ти животно с такава точност, при то­ва три овчарки така  добре дресирани.
Беше съвсем ясно. че са се опълчили срещу организация, която вече бе убила дърводелеца и нямаше да се поколебае да ги от­страни, ако се наложеше.
За пръв път София се сблъскваше с хо­ра. конто се чувстват толкова недосегаема, че да разчистват пътя си с убийства. Бяха или луди, или имаха всемогъщи приятели нейде "нависоко".
Най-много я доядя, че не беше се сети­ла да сменят кода на портата. Това бе едно от нещата за вписване в органайзера., който все забравяше да си купи. Мобилният й те­лефон също би влязъл в работа, но и за него все не й стигаше времето.
-Някои от хората на Сотос явно са отишли при друг господар с още по-мръсна дейност - обади се Лео, когато потеглиха.
-А сега накъде? - попита София, която шофираше.
-Завии по стария път за Созопол. Ка­рай само по главното шосе .Като усетя про­мяна,ще ти кажа - отвърна той.
-Най-накрая и ти да свършиш нещо полезно - измърмори под носа си брат му .
-Яд те е, че не можа аз приложиш ис­торическите си познания и ла ни поведеш на онази ужасна екскурзия из пущинаците - контрира Лео, но беше безкрайно доволен, че способностите му ще послужат за добро дело.
Професорът предпочете да не му отго­вори и да го накаже с мълчанието си. Пъту­ваха в тягостна тишина доста време- София гледаше толкова смръщено пътното платно пред себе си, че мернали физиономията й  нейните двама спътници не се наемаха да я утешават или да разсейват лошите и мисли.
-Ако продължаваме така, след поло­вин час ще сме в Турция - първа наруши ти­шината тя.
Тези думи бяха намек към Лео, който не проронваше нито дума за посоката. Ще­ше й се по-скоро да даде някаква информа­ция, макар добре да знаеше, че за тези неща няма магическо копче. Търпението й беше на изчерпване и безпокойството растеше с всяка изминала минута. Неведението къде е Борис и какво точно му се случва в момент буквално я убиваше. Идваше й да нареже на парчета всеки който се докосне до него
- Довери ми се! - долетя сякаш от мно­го далеч гласът на Лео.
Тя кимна и с това успокои донякъде братята на задната седалка.
Беев-младши бе вложил в думите си най-убедителната интонация, на която бе способен, но боне истинска лудост точно е този момент да вземе да й обяснява. че видение­то. което бе имал за посоката, можеше повече да не се повтори. Всички знаеха каква е близостта й с Борис. Освен чисто физичес­кото привличане бяха и като душа, поделена между двама души. Вероятно  след години, когато единият си отидеше от този свят. дру­гият няма да се забави да го последва. В таки­ва случаи Господ не се гневи, че някой желае смъртта си без да е дошъл краят, който му е отредил, и дори изпълнява неговото пос­ледно желание...
-Спри! — изпищя Лео.
София рязко наби спирачки и беше цяло щастие,че отзад не идваше кола.
-Няма отбивка.— констатира профе­сорът, оглеждайки двете страни на пътя. - Не виждам дори населено място наблизо.
Покрай шосето се редяха само голи хълмове с туфи храсти откъм морето.
-Как ще видиш, като сме оградени и без видимост - сопна му се Лео. - Казвам ви, че тук някъде са се отклонили!
-Има черен път - информира ги Со­фия. за да престанат с коланите си.
Настъпи газта, прекоси асфалта и пое между ридовете към морския бряг. Още след първия завой видяха, че пътят води към не­голям полуостров, обрасъл с широколистни дървета.
Отминаха възвишенията, закриващи мо­рето от магистралата, и навлязоха в обрас­лите с остри трева дюни, по които се тър­каляха отпадъци с най-различен произход. За малко да изгубят коловоза, но следите от гуми ги изведоха отново на черния път,кой­то в този участък криволичеше на петнадесетина метра от пясъчната ивица и навлизаше в гората, обградила целия полуостров.  По протежение на крайните дървета се бе проточила телена ограда, която на места се беше свлякла на земята . Личеше, че от години е така, защото беше затрупана с ланска шума и през нея бяха избуяли младя фиданки .Някои от циментовите колци бяха толкова изгризани от времето, че арматура­та им се беше оголила и ръждясала.
-Някога тук е имало резерват - поясни Лео. Усещаше. че се приближават към целта и тъй като беше крайно изнервен, започна дa бърбори като смахнат екскурзовод на Гор­ското стопанство: - Както сами се уверихте най-разпространените дървесни видове и тук, както в легендата ни, са дъбът и букът. Виж­дате ли онези и онези дървета? - Не беше удостоен с внимание, но това не го обезкуражи: - Срещат се и други широколистни както и сами забелязвате, като ясен. бряст, клен, габър .Има и дива мушмула, ако досе­га не сте чували, вече знаете. Жалко, че ня­ма странджанска зеленика, иначе щях да вя я покажа
Спътниците му все пак не бяха глуха. София реши поне да промени посоката на мислите му .Чувстваше се като в училище, а това още повече я изнервяше.
-Защо вече не е резерват? - попита го.
-По закон- е, но ако законите наистина работеха, щеше доста да ни оредее парламен­тът. Няма да е зле някои депутатчета да се оттеглят на заслужена почивка в затворите, където някога те и приятелчетата им изпра­щаха свободомислещите хора - отгърна той.
Друсането и завоите не можаха да по­пречат на брат му. щом чу тези думи. да изкаже мнението си за властимащите.Вероят­но за всеки на неговата възраст, загубил свободата на мисленето си и живял токова дъл­го с тази болка, бе нещо обичайно, когато чуе да се говори за комунистите, непрекъс­нато да изразява своето възмущение.
Оказа се, че се случват и изключения.
- Ще ми се смеете - поде Беев, - но аз съм обективен и ви казвам, че комунистите имаха един плюс. Резерватите бяха резерва­ти. Това, че „червенушките" ги използваха за лов и строяха в тях вили, си беше малка злина в сравнение със сегашните издевател­ства на богаташи и цигани. Едните толкова хотели построиха, толкова природа похаби­ха, че земята няма възможност да им поеме лайната. Другите пък решиха, че щом дър­жавата им плаща тока за отопление, трябва да я облекчат от тази грижа и започнаха по­головна сеч на дървета. Окрадоха домовете на хората, сега са решили да откраднат каквото могат и от земята ни. Знаете ли, че в Япония и Исландия няма цигани?! Можем да им ги дадем всичките - редеше ли, реде­ше професорът, сякаш заразен от нервност­та на брат си, и добре че мернаха иззад дър­ветата покрива на някаква постройка, иначе скоро нямаше да млъкне.
Спряха джипа зад гъсти шипкови храс­ти, които напълно го закриваха откъм къ­щата. Беше изключително важно да са пред­пазливи. Едно невнимание можеше да им


коства цялата мисия, дори много повече - живота на Борис.
Слязоха от колата и в индийска нишка, водени от София, се промъкнаха към сляпата стена на постройката. Прилепени до нея, се придвижиха към ъгъла и София надникна оттатък. Не видя никого. Не се чуваше и ни­какъв шум отвътре. Единственото, което им подсказваше, че са на прав път, беше големи­ят черен джип, паркиран на няколко крачки от тях. Беше празен.
Къщурката се намираше откъм стръмната и неприветлива част на хълм, чието нащърбено било го разделяше на две полови­ни. фасадата й гледаше към морето, а от­към другите три страни беше обградена от стара гора. Имаше правоъгълна форма и се състоеше от един етаж на нивото на земята. Личеше, че някога в съседство е имало други по-малки постройки, които по всяка вероят­ност са били използвани за отглеждане на домашни животни или за складове. Сега от тях бяха останали само грозно стърчащи раз­валини, купчини натрошени тухли и изгнили дъски, потънали в избуялата трева. Всичко това никак не подхождаше на мощна и бо­гата организация.
- На южния бряг има голяма резиден­ция. Виждал съм я .- прошепна професорът. -Тук преди са живели пазачите на резервата.
-Откъде знаеш? - заяде се Лео.
-Престанете! - сряза ги София.
Но Беев се почувства задължен да от­говори на брат си и нищо не можеше да го спре:
-Аз, за разлика от теб, живях в родния си град. Познавам цялото южно крайбрежие.
-Стойте тук - нареди им София. - Ще отида да надникна през онзи прозорец. И пре­станете да дрънкате!
Тя не тръгна веднага, а ги загледа на­мръщено. Трябваше им по-малко от секунда да се сетят, че се колебае дали да им се до­вери. Започнаха мълчешком да й кимат с фи­зиономии на разкаяници и се снишиха в тре­вата, обсебила целия двор. От нея плочите, с които беше покрит, не се виждаха и само можеха да се усетят с крак. Братя Бееви бяха облечени  със старите си зелени анораци - на­ли бяха тръгнали на палатка преди този неп­редвиден обрат на нещата  сега това беше в техен плюс, защото почти се сливаха с околната среда. Единственото, което ги демаскираше, беше рошавата рижа коса на Лео.
София се добра без проблеми до про­зореца. Приклекна под него, ослуша се и бав­но надзърна над перваза. За късмет собстве­ниците очевидно бяха решили, че след като нямат съседи, не се нуждаят от пердета, и въпреки мръсотията но стъклата, тя успя да огледа добре цялото помещение. Вътре ня­маше никого. Мебелировката беше оскъдна - състоеше се само от креват с пружина, върху която беше метнат захабен дюшек на райета.
София безшумно заобиколи къщата от­към входа, където беше прозорецът на дру­гата стая. Очакваше в нея да открие Борис и похитителите му, но когато внимателно по­даде глава иззад рамката, остана разочаро­вана - и тук нямаше никого. В отсрещния ъгъл бе поставено същото мърляво легло, но „мебелировката" се допълваше от голяма дървена маса, около която се търкаляха три олющени стари стола.
Реши, ако се наложи, да претърси целия полуостров, но без Борис да не си тръгва. Върна се при колата и без да обръща вни­мание на двамата си партньори, които все още клечаха до къщата и учудено я гледаха, взе пистолета на Борис и свали предпазителя му. Преди да тръгне да претърсва околност­та, трябваше да се убеди, че къщата наисти­на е празна.
- Срежете гумите на джипа им! - на­реди на Бееви, минавайки покрай тях.
Нямаше нужда да им повтаря. Те енту­сиазирано се заеха със задачата си.
Както бе гледала по филмите, ритна полуизгнилата врата и влетя в антрето е на­сочено напред оръжие. В същия дух претър­си и стаите, които вече бе огледала отвън, но те си бяха все толкова празни, колкото и преди - нямаше и следа тук да са влизали скоро хора. Но София не се предаваше тол­кова лесно. Сложи предпазителя на писто­лета, затъкна го отзад в колана на дънките си и започна да преглежда щателно всяко ъгълче. Не познаваше противниците си, но знаеше, че имат слабост към подземия и ту­нели. Вероятно бяха решили, че щом в древ­ността са пазели по този начин тайните си, и сега ще могат по покрият мръсните си дела.
Никъде нямаше белези, които да й под­скажат за скрита врата. Изведнъж се сети за способностите на Беев-младши.
-Лe-e-o! - извика силно.
Той се появи мигновено. Рижата грива, увенчаваща плешивото му теме, беше разрошена като на клоун, а в ръката си държеше ловния нож, с който допреди малко усърдно беше рязал гумите на джипа. При нормални обстоятелства подобна гледка би предизви­кала някакъв коментар, но в този момент на София не й беше до външния му вид.
-Сигурна съм, че тук някъде има про­ход или скривалище. Иначе защо ще спират колата си тук! Опитай се да го откриеш.
Лео вдигна рамене и влезе в по-малката стая, в която имаше само едно легло.
Ми­на бавно покрай стените, като ги докосваше с връхчетата на пръстите си, но нищо не се получаваше. В коридора имаше същия ус­пех. Скоро се присъедини и професорът, кой­то беше довършил последната гума.
Лео влезе в другата стая и първо про­вери стените й. Смяташе, че те поемат енер­гията, излъчвана в помещението, и я запаз­ват за дълго време.
-Наистина тук е имало хора - оповести той. - Но тук са и изчезнали. Някъде тук! - и застана в центъра на стаята, където се на­мираше голямата маса с трите стола.
Подът представляваше дюшеме с раз­лични по дължина дъски.
Когато се вгледаха по-внимателно, забе­лязаха, че около краката на масата ръбовете в краищата на дъските образуват правоъгъл­ник. Самите крака на масата пък стъпваха в ъглите н.а тази фигура:
-Не ми изглежда да е случайно съвпа­дение - озадачи се София.
Понечи да отмести масата, но не можа дори да я помръдне.
Тримата опитаха заедно и резултатът
беше същият.
-Че кой заковава маса за пода? - поче­са се по тила Лео.
-Да виждаш някъде пирони? Винтове? - отвърна брат му.
-Тогава са заковани отдолу - пошегува се той.
-Може и да си прав. Не виждам друг начин - съвсем сериозно му рече София.
Искаш да кажеш, че това е капак? Ако е така, не ми се вярва да се отваря с ня­какъв механизъм. Я да опитаме тримата да повдигнем само едната страна на масата.
Наредиха се и дружно като в „Дядо и ряпа" се напънаха да вдигнат масата. Не бяxa кой знае каква мощ, но една маса и един вдървен капак би трябвало да повдигнат. Не  успяха, но не се отказаха, а минаха от другата дълга страна и отново напънаха с всичка  сила. Едва не пропаднаха в дупката, която зейна отдолу. Тътнаха масата заедно със за­кования за краката й капак. Лео изтича до джипа и донесе фенерчета. Слязоха по ка­менните стъпала и се озоваха в тунел с дъго­образен свод, чиито стени бяха облицовани с каменни плочи.
Отначало тунелът се спускаше леко на­долу, но след стотина метра следваше на­пълно хоризонтална нивелация. Подът беше застлан с чакъл, който да поема стичащата се но стените дъждовна вода, когато вали.
-Движим се на юг - констатира Лео.
-Към старата резиденция на комунис­тическата върхушка - допълни професорът и гласът му така прокънтя, че София му изшътка.
След около двеста метра стигнаха до желязна стълба, водеща до капак на тавана. След нея тунелът продължаваше, но решиха да проверят първо какво има горе.
-Качвам се - заяви София и пое по стълбата. - Внимавайте, пречките са влажни!
-И студени - не си спести коментара Лео, който я следваше.
София напъна с гръб и без особено уси­лие надигна капака. Видя, че от вътрешната страна има резе с катинар. За късмет не се бяха сетили да го заключат. Помещението, в което излезе, беше тъмно, колкото и туне­лът. София освети наоколо с фенерчето си и установи, че са попаднали в голяма изба. Капандурата се намираше в дъното й зад рафтове с бутилки вино. Покрай стените има­ше бъчви в два реда. София тъкмо ги бе ос­ветила, когато и тримата дочуха стонове и яростно блъскане. Втурнаха се и зад една бъчва откриха Борис, проснат върху пръсте­ния под. Целият беше омотан със скоч. На няколко стъпки от него имаше врата. Лео извади ножа и разряза скоча. Борис сам от­лепи лентата от устата си, изправи се с по­мощта на приятелите си и бързо тръгнаха към входа на тунела.
София беше ужасно развълнувана, кра­ката й трепереха и едва пристъпваше. Така здраво стискаше ръката на Борис, сякаш ще­ше да й избяга.
Спуснаха се долу и след десетина мину­ти вече палеха джипа, за да се махнат кол­кото се може по-скоро от това зловещо мяс­то. Сега вече знаеха къде се намира свър­талището на противниците им и когато му дойдеше времето, щяха да си разчистят  сметките.
София бе съсредоточена в шофирането и Бо­рис, който седеше до нея, не преставаше да се подсмихва. По принцип тя категорично отказваше да кара кола, но сега беше забра­вила за фобиите си към воланите на мотор­ните превозни средства.
-Не се хили така! - скара му се тя. - Нали те боли глава? Кротувай!
-Да беше я видял как размахва пищо­ва! - въодушевен от победата, се надигна от задната седалка Лео. - Борисе, такава не си я виждал!
-Хей, внимавай! - подвикна София и секна възхвалите му.
-Застреля ли някого? - подхвърли иро­нично Борис. Очевидно перипетиите, които бе преживял, не бяха се отразили на чувст­вото му за хумор.
-Не - отвърна София толкова сериоз­но, че изтри усмивката от лицето му. - Но можех. Вземи го, че ми убива - извади пис­толета от колана си и му го подаде.
-Борисе, научи ли нещо от онези? - попита професорът.
-Почти нищо. Разбрах само, че искат да ме заменят за камъка. Поне така щяло да изглежда. Познайте с кой пистолет щяха да ме застрелят?
-На Светеца, разбира се! — изпревари всички Лео.
-Защо да не го използват, щом го имат? - каза професорът. - Но това оръжие е законно притежавано и Светеца вече се е обадил за кражбата.
-Съдят за другите по себе си. Те не знаят, че не сме като приятелчето им Сотос. Щом не им сътрудничим, вероятно за тях това означава, че сме им съперници и целта ни е като тяхната - опита се да изясни ситуа­цията София.
-Така е - съгласи се Борис. Й И аз с такова впечатление останах. Всъщност къде е камъкът? - сети се изведнъж той.


-У мен - потупа се по джоба тя. - Оти­ваме направо във Враца, нали?
-Виж я ти! - възкликна професорът и от ухилената му физиономия личеше колко е щастлив, че отново са заедно. - Досега ни командваше като кашици, а сега пита: „На­ли?" - из имитира гласа й той и Лео се закикоти с досадния си фалцет.
Разсмяха се всички. Стана още по-весело, когато Лео разказа на Борис как са пос­тъпили с джипа на похитителите му.
В този момент неприятностите бяха забравени. Безпроблемното освобождаване на Борис беше ги окуражило да повярват, че и без да прилагат сила, могат да се преборят , с тайнствената групировка.



Глава III



Изненада в мазата на къщата



На излизане от Бургас София се сети, че не са информирали тримата във Враца за благополучното откриване на Борис, и вед­нага им се обади. Разбраха се горе-долу в колко часа да ги очакват и се уговориха, че няма да ходят в хотел, а ще пренощуват в къщата. Трите спални бяха с по едно легло,


но диванът в хола беше разтегателен, така че имаше място за всички.
Към десет вечерта цялата група се съб­ра в хола. Лео разказа историята на Борисовото освобождение по изключително цве­тущ и драматичен начин. Толкова се увлича­ше в доукрасяването, че на няколко пъти се наложи професорът и София да го свалят от облаците на фантазиите му. Най-хубавото в промяната, настъпила с него след пребива­ването му в подземния храм, бе, че вече не се жалваше за всяко нещо. И освен способнос­тите, които бе придобил, беше станал и по- артистичен - закономерно следствие от пре­комерно развитата му чувствителност.
-Искате ли да видите пещерата? - пред­ложи Боян на новопристигналите. - Ако ня­кой желае, да слезем.
-По-късно - отвърна Беев, а и остана­лите не бързаха точно сега, през нощта, да посетят злокобното място, където беше из­ворът на проблемите им.
-Какво правихте, докато ни чакахте? - попита Борис.
-Обиколихме околността покрай река­та. Много е хубаво, само този вятър да спи­раше от време на време! - отвърна Светеца.
-Ако бях милиардер - въодушевено взе да обяснява Максим, - щях да купя цялата земя нагоре след прохода!
-Там има село - обади се баща му.
-Нали казах, ако съм милиардер! Оти­дете ли там, няма начин да не се влюбите в мястото. Прилича на оазис посред огражда­щите го високи склонове на планината. Има си и река. Само трябва време, за да се зали­чи всичко създадено до този момент от чо­века. Някои местности, като ги видя, започ­вам да мечтая за купища пари.
-Само тогава ли? - подхвърли много­значително София, защото бе чувала от него подобна реч, която, доколкото си спомняше, не се отнасяше за природни красоти.
- Човек пораства...
-Или порастват мераците му - вметна Боян. - Какво ли биха правили децата, ако не бяха родителите да убиват мечтите им?!
-Утре някой трябва да провери мест­ните хотели за принцесата - премина на по- сериозна тема София.
-Аз ще отида! - отзова се Светеца.
-Не е разумно. Ония те познават. Пос­ле ще трябва и теб да спасяваме, само че те ще са доста по-предпазливи.
- Познават всички ни. Лошото е, че ние не ги знаем кои са.
Освен тези тримата, дето ме повозиха - уточни Борис.
- Ще отида! - настоя Светеца и никой повече не се опита да го спре.
Преди да си пожелаят „лека нощ", се разбраха, че още на сутринта ще слязат заедно в подземието. Борис и София останаха да спят долу, а другите се качиха в спалните. На Светеца му се падна да е сам в стая, което на­кара София да мисли, че ще е добре, да ста­нат осмина в групата. Ако се беше сетила по- рано да приобщи богинята, може би сега ня­маше да търсят. Или поне да бе дала да се разбере, че няма нищо против нейното при­съствие в централата.


В шкафовете Борис и София намериха чаршафи и възглавници. В къщата имаше всичко необходимо за живеене. Някой се бе погрижил да я оборудва като вилите край морето и в някои планински курорти, които се даваха под наем. Само бе прибавен малко домашен „аромат" със сервизите и старо­модната мебелировка, чиято цел очевидно не е била да поражда носталгия, а просто об­завеждането така е било заварено. Но беше постигнат невероятен резултат - с това из­лъчване на топлина и сигурност къщата из­глеждаше като декор за филм на ужасите. Би било съвсем друго, ако някоя бабичка съ­седка се грижеше от време на време за гра­дината и за чистотата в стаите, но по всичко личеше, че къщата сама се грижи за себе си. Можеше да се предположи също, че е зам­ръзнала някъде в пространството и затова нямаше прах, увехнали цветя и нито една хлебарчица, която да се шири в това царство на хигиената.
Преди да си легнат, Борис показа на Со­фия тайните вратички в ламперията и праз­ното пространство между стените, където бя­ха намерили нотариуса.
-Тази къща би била мечта на всеки, ако го нямаше саркофага отдолу. Колко много заблуда има в съвършените неща! - въздъх­на София.
-Значи за теб аз съм като разтворена книга - пошегува се Борис и я прегърна.
Затвори очи и се замечта как ще я за­веде на пикник в един каменист залив, който според него беше сред най-красивите кът­чета на земята.
Сутринта седмината се настаниха в тра­пезарията и започнаха да си наливат от ка­фето, което София току-що беше сварила.
-Аз искам сок! Има ли? - попита Лео и отвори хладилника. - Боже! - възкликна. -Поглеждали ли сте тук?! Кой го е заредил така?


Хладилникът беше препълнен с всевъз­можни хранителни продукти, подредени тол­кова старателно, сякаш за да поеме колкото се може повече от тях.
-Така беше и предния път - небрежно каза Боян. - Но като знам как всичко тук е като препарирано, не бих се докоснал до ни­каква храна.
-Сигурно оня се е бил запасил - пред­положи Максим. - Нотариусът де!
-Запасил за какво? За Трета световна? - сряза го баща му.
-Нищо не пипайте! - предупреди ги София и се показа на кухненската врата с един полиетиленов чувал за боклук. - Ще из­хвърля всичко, за да не ви изкушава. А ако някой толкова рано е огладнял, в този град има и магазини.
-Спри, какво правиш?! - извика Лео и се опита да се изпречи на пътя й,
Схватката обещаваше да е епическа и останалите дори спряха да дишат. Никой до­сега не бе заставал между Лео и храната му. Знаеха какво уважение изпитваше към нея. Но София очевидно не възнамеряваше да го остави да се отрови. Нямаше доверие на ни­що в тази къща.
-Я не пипай! - подвикна му и го плесна през ръката.
-Тези храни дори не са разпечатвани! - продължи да се възмущава Лео, но изобщо не я впечатли и тя започна да пълни чувала.
Лео успя да бръкне над рамото й в хла­дилника и грабна една кутия портокалов сок.
-Вижте, срокът му на годност дори още не е изтекъл... - поде патетично, но из­веднъж млъкна и се втренчи сепнато в кути­ята. - Господи, от този сок е пито! - смотолеви той.
-Видя ли?! – невъзмутимо без да се впечатлява, каза София и понечи да вземе сока от ръката му, но той се дръпна и за учудване на всички сложи кутията по сре­дата на масата.
Изражението му също стана плашещо - приличаше на слънчасал. Силите му изведнъж се бяха изчерпали и Борис побърза да му подложи стол, за да не се строполи на по­да. Той му благодари и сочейки кутията, из­вика:
-Не я пипайте! В този сок има отрова. И той е пил от тази кутия, но не той я е сло­жил. Ами ако някой от вас беше пил?!
-Какви ги дрънкаш? Видение ли полу­чи? - подразни се от недомлъвките брат му.
-Сигурен съм, че нотариусът е вече мъртъв. Той е пил. Видях го. Но не е умрял веднага. Тази отрова не действа толкова бър­зо... - започна да обяснява Лео.
- Говори бавно, ясно и отначало - спря дърдоренето му Светеца и го потупа по ра­мото. - Успокои се и говори!
- Видях нотариуса - тежко си пое въздух Лео. - Не той е заредил хладилника. Човек, кого не познавам, отсипа от сока и го до­пълни с етилен гликол. Той има сладникав вкус. На цвят е зеленикав и в портокаловия сок е незабележим. Дори и ако се пие в проз­рачна чаша. Разбрах каква е отровата, защо­то видях шишето в ръката на онзи, а знаете, че съм учил и химия като студент. Казвам ви, нотариусът е мъртъв. Видях го да пие.
-Чакай, ти не го познаваш! Може този, дето е пил, да е някой друг - обади се Мак.
-Видях го да излиза от една ниска вра­тичка в ламперията и реших, че това е чо­векът, когото сте хванали да се крие там.
-А какво е етилен гликол? - попита София.
-Антифриз - отговори й Борис.
-Това отровно ли е?
-Сто милилитра неразреден антифриз е двеста някакъв сок е достатъчен да те ув­реди дотолкова, че да умреш - обясни Лео,
-Но като го намерят, ще разберат, че е отровен. Няма ли по-лесен начин да се отър­веш от някого? Чувала съм, че с рицин...
-Смъртта от отравяне с антифриз ими­тира сърдечен удар - прекъсна я той, стра­хувайки се, че брат му ще се сети за просло­вутото убийство с топчето в чадъра, пълно с такава отрова, и ще им проглуши ушите.
Но професорът се беше замислил за други неща.
-Да не решат, че ние сме го отровили? - предположи той.
Останалите го зяпнаха стреснато - са­мо това им липсваше - да ги заподозрат в убийство. Ами ако ги погнеше и полицията, докъде щяха да стигнат!
-Остави този песимизъм, Макси. Ня­ма как да го свържат с нас - каза Светеца, опитвайки се да възпре мислите на прияте­лите си, които се бяха насочили в негативна посока. Смяташе, че добрите мисли правят доброто бъдеще.
Но не на това мнение беше Борис, чи­ято философия за живота бе реалността, а тя винаги беше двойствена. Схващанията му за добро и зло вървяха ръка за ръка и беше нужно чувство за хумор и голямо толерант­но сърце, за да забърка от тях приемлив кок­тейл и да продължи напред.
-Това го кажи на цицината ми - посо­чи темето си той. - И аз преди си мислех, че подобно нещо не може да ми се случи. - Взе кутията сок от масата и я пусна в чувала за боклук- Ще ти помогна - каза на София.
Двамата вдигнаха чувала и отидоха да го изхвърлят в контейнера. След малко се върнаха и всички най-сетне се решиха да сля­зат в подземието. Въпреки че напрежението, витаещо във въздуха, ги отблъскваше от това място, не можеха повече отлагат. Време бе­ше да влязат в пещерата със саркофага.
Когато започнаха да се спускат по стъл­бите към мазата, София поизостана с Лео и тихичко го попита:
-Сигурен ли си, че отровителят е мъж?
-Да - отвърна той и остана доста оза­дачен, тъй като нямаше никаква представа защо й бе хрумнал точно този въпрос.
Борис, който вървеше начело на група­та, запали лампата и се закова на мястото си, без да издаде никакъв звук. Чак когато всички се струпаха зад гърба му, можаха да видят с очите си какво толкова го е впечат­лило. На каменния под като парцалена кук­ла беше проснат трупът на нотариуса.
Личеше си, че е мъртъв отдавна. Беше със същия раиран костюм, с който вече го бяха виждали, но вероятността той да му е единствен, беше малка. Изглежда бе наме­рил смъртта си непосредствено след като Бо­ян и синът му бяха побързали да се махнат от къщата, без да предположат, че е имал дуб­ликат на ключа.
-Или е бит, или се е търкалял дотук по стъпалата - заключи професорът, след като приклекна и огледа трупа.
-Няма да се учудя, ако е било второто - подкрепи едната от хипотезите му Лео. - От­ровата е подействала и се е свлякъл безжиз­нен надолу.
-Нашите криминалисти ще кажат ли какво ще правим с тялото? - попита Светеца.
-Ами, саркофагът е празен... - уж меж­ду другото изтърси Мак. Главата му беше пълна с всевъзможни идеи, коя от коя по- налудничави, но понякога уцелваше десетка.
-Може да ви изглежда светотатствено, но тъй като и без това сме тук, защо да не го сложим в саркофага?! - неочаквано го под­крепи Борис. - Признайте, че предложението на Малката мечка е най-добрият вариант да се отървем от трупа, без да си навлечем не­приятности. Който не е съгласен, нека да се заеме с преместването и укриването му!
Последните думи бяха достатъчно убе­дителни всички да дадат съгласието си. След­ващият проблем бе, че никой не се наемаше да докосне тялото на мъртвеца.


-Ти го мъкна, като беше жив. Каква разлика има!? - опита се Борис да пробута тази грижа на Боян, но Голямата мечка са­мо напъха ръцете си още по-дълбоко в джо­бовете и го изгледа намръщен.
Отново Максим се оказа най-изобретателен. Върна се горе и донесе един голям чаршаф. С Лео го постлаха на земята и ка­турнаха върху него трупа. После го прихва­наха в краищата и ги завързаха, за да бъде по-лесно носенето. Борис отвори скритата в стената врата, като натисна камъка, който нотариусът бе им показал при предишното „посещение". Прескочиха релсите, отвориха следващата врата и тръгнаха по тунела.
-Пак тунел - измърмори Лео.
-Поне не е под водата - обади се Све­теца и на София изведнъж й стана трудно да диша.
Мълчаливо продължиха към тежката дървена порта с металните резета. Борис, който водеше колоната, я отвори и един след друг влязоха в необикновената пещера. И въпреки че някои вече бяха идвали, обста­новката беше толкова невероятна и впечат­ляваща, че всички стояха замаяни в огледал­ното помещение с каменния саркофаг  по средата му.
Светеца пръв се приближи до саркофа­га, прокара длан по релефните изображения и го обиколи от всички страни. Лицето му бе намръщено и със съсредоточено изражение. Опитваше се да си спомни какво толкова
близко и познато виждаше в тази безкрайна редица от дървета. Подобно чувство бе из­питал, когато за пръв път беше видял боги­нята, и бе осъзнал какво толкова много му е липсвало до този момент.
Максим и Лео оставиха увития в чар­шаф труп на гладкия под. Всички бяха впе­рили очи в Карамилев. Очакваха, че като ви­ди това място и саркофага, който може би самият той е сътворил, би могъл да си спом­ни нещо. Вероятността беше малка, но какво удивително нещо е вярата на човека в чудеса!
-Усещам го, но това не значи, че съм можал да си спомня нещо! - отчая се Свете­ца. - Възможно ли е изобщо да имам спо­мени от толкова далечен живот?
-Да, но нещо или някой трябва да ги отключи. Мислех си, че това ще свърши ра­бота - кимна Лео към саркофага.
-Той живя цяла година с принцесата и нищо, а ти говориш за някакъв си камък - подхвърли Боян, но веднага разбра, че не се е изразил много тактично: - Извинявай, брат­ле, нервите ми не са дебели като главата ми!
-Не ти се връзвам - отвърна му Све­теца, който не откъсваше очи от каменния саркофаг.
-Предлагам да приберем покойника в ковчега и да се махаме оттук -каза Мак,


който, откакто бяха влезли, беше пребледнял като платно. Мисълта, че се намираха във вътрешността на планината, го изпълва­ше с някаква необяснима тежест. Сякаш усещаше всичките тези скали, които се из­дигаха над тях. - Имам чувството, че се на­мираме в устата на огромен звяр - продъл­жи той. - И всяка секунда капанът, в който сами се навряхме, ще щракне.
- Това се дължи на напрежението, кое­то се излъчва от това помещение. Не смя­там, че е добре някой да се нанесе да живее в къщата горе - обясни му професорът и се обърна към Светеца: - Има неща, които са­мо ти можеш да направиш. Според мен не си убеден, че си бил онзи военачалник на цар­ската конница, в когото е била влюбена принцесата. Сега ще можеш да се убедиш. Отмести капака на саркофага, за да можем да сложим вътре трупа!
-Сам ли?! Невъзможно! - възкликна Боян.
-Съгласен съм... - рече малко изнена­дан Карамилев. - Не съм немощен, но тази плоча сигурно тежи най-малко тон!
-Тук законите на физиката не са от значение - напомни му Беев. -В такива мес­та всичко е възможно. Ненапразно усещаме напрежението във въздуха, което ни оставя без сили. Ти си сътворил този саркофаг, ка­то си вградил в него цялата си любов и бол­ката, които в онзи момент са изгаряли ду­шата ти. Ако успееш да отместиш капака, това ще означава, че наистина си неговият създател.
Светеца докосна като на шега плочата и отстъпи изненадан от стържещия звук, който тя издаде при лекото си отместване. Не очакваше да е чак толкова лесно. Ентусиазира се и сграбчи капака с две ръце. Без дори да напряга цялата сила, на която бе способен, пред смаяните погледи на прияте­лите си го вдигна, отнесе го до стената и го подпря на нея. Обърна се, погледна ги с без­крайно щастлива и доволна усмивка и падна ш несвяст. Те се втурнаха към него и подложиха под главата му сакото на Борис. Но нямаше нужда чак от толкова суетене, защото силите му се възвърнаха бързо, Карамилев отвори очи и с помощта на приятелите си се изправи на крака.
Боян и Максим сграбчиха чаршафа с мъртвеца и го пуснаха в отворения сарко­фаг. Светеца върна капака на мястото му, като внимаваше да не остави никаква про­лука - прословутата му педантичност не го напускаше дори и в екстремни ситуации. Бе­ше взето единодушно решение, че повече ня­мат работа долу, и побързаха да се махнат от пещерата. Цял късмет бе, че нищо лошо не се беше случило, когато положиха в ковчега не този, за когото е бил предназначен.
Поне не в този момент.
Събраха се във всекидневната с леко угризение, че бяха постъпили нехуманно с но­тариуса, но имаха по-важни грижи и нелов­кото им мълчание не продължи дълго.
-Значи не е било само легенда! - обади се Карамилев. - А аз не бях много сигурен...
-Защо припадна? Да не би да си имал видение? - не сдържа любопитството си Лео.
-Не е като при теб. Не знам какво се е случило тогава. Искам да кажа, че не е така, както се помни нещо преживяно. По-скоро е като усещане, чувство или по-точно... като просветление... - опита се да налучка подхо­дящите думи Светеца.
-Сега остава да намерим Тамирис. И после какво?! - попита Максим.
-Онези няма да престанат да я преслед­ват, а ние не сме убийци като тях и няма да можем да ги стреснем по техния начин. Мис­лили ли сте как ще действаме? - угрижено рече Лео. - Какво можем да направим срещу хора, които не се спират и пред убийство.
-Нека първо я намерим - отвърна про­фесорът. - Всичко да върви по реда си.


Докато траеше тази размяна на репли­ки, Борис крачеше нервно из стаята с толко­ва напрегната физиономия, че всички за­млъкнаха и започнаха да го следят с поглед. Почти минута измина в пълна тишина.
-Мислите ли, че никой няма да се сети да го търси тук? В града трябва да знаят, че е имал нещо общо с тази къща - най-сетне продума той.
Отдъхнаха си, като узнаха причината за тревогите му. Очакваха да е нещо много по- лошо.
-Това е без значение. Дори и да дой­дат, нищо няма да намерят - пренебрежи­телно вдигна рамене Лео: - Не разбирам защо толкова се безпокоиш!
 - Не ти говоря за полиция, а за някои негови роднини или приятели.
Ако ги е имал - вметна Боян.
-Онези знаят за пещерата - продължи Борис, без да обръща внимание на комента­ра му. - Мъртвецът е техен човек и ще го търсят.
-Но всяко тяхно влизане тук ще е не­законно - каза София и думите й предизви­каха усмивки.
-Не мисля, че това ще ги спре. Ако толкова се интересуваха чия е собственост­та, нямаше да ни изпратят акта и никога ня­маше да разберем за тази къща.
-Прав е - подкрепи го професорът. В Тези не си поплюват. Спомнете си колко бързо го отвлякоха! Няма да се учудя, ако за тях работят наемници.
-Или полицаи - допълни Лео.
-Аз затворих саркофага - сложи край на този разговор Светеца. - Нали казахте, че никой друг не може да го помръдне?
-Да, бе! Не можа ли да го кажеш по- рано? - на шега му се скара Беев.
-Извинявайте, просто не ви слушах - заоправдава се Карамилев.
Лео стана от фотьойла и се отправи към  вратата.
-Отивам да пообиколя хотелите в гра­да. Да взема ли храна на връщане?
-Ще ти покажа този в центъра - из­мърмори Мак и го последва.
-Той се вижда отдалеч - подхвърли баща му.
В коридора София им даде списък на продуктите, които трябваше купят.
-Чудно ми е защо момичето още не ни се е обадило! - рече сякаш на себе си про­фесорът и погледна към Светеца. - С теб по­не да се беше свързала, да ти каже къде е, дали е добре...
Той понечи да му отговори нещо, но точно в този момент София подскочи като ужилена.
-Момчета, май ни метнаха! - извика тя и приседна на фотьойла до стената. - Ча­кайте, ще ви обясня! Онези дойдоха в цен­тралата да търсят камъка и отвлякоха Бо­рис, за да го заменят за него. Това - едно, второ - откакто ни писаха, нямат повече ни­какви искания да намерим Тамирис, трето - откраднаха телефона на Светеца, а богинята беше написала на бележката, която наме­рих, че тя ще се обади. Ами правете си из­води! Според мен те вече не търсят Тами­рис. Единственото, което все още не прите­жават, е камъкът.
-Искаш да кажеш, че тя може да ме е потърсила по мобилния и някак си са я при- лъгали и са я хванали? - тихо попита Све­теца. Изглеждаше като оцелял по чудо от катастрофа с изражението на човек, загубил цялата надежда, която го е крепяла досега. Беше се свил на мястото си, сякаш бе полу­чил бъбречна криза.
-Не се шашкай! Й опита се да омекоти удара София. - Момичето ти е в безопас­ност. Нищо няма да й направят, докато не намерят камъка.
- Значи наистина си убедена, че искат от нас само камъка? Тогава би трябвало да са видели, че Максим го е намерил - рече Борис.
-Може и там да са сложили камери или да са ни подслушали!
-Това. че знаят къде сме и кон сме, ме кара да се чувствам като мишена, но няма да се отказваме да търсим Тамирис
Борис потупа Светеца по гърба, а той видимо имаше голяма нужда от подкрепа.
-Но не ни се обаждат и за камъка - отбеляза Боян.
Като по команда всички обърнаха гла­ви към професора, убедени, че както обик­новено, той има готов отговор.
-Смятам, че не искат да акцентират върху важността на камъка. Предполагат, че не сме наясно. Не знаят, че имаме записки­те на нотариуса, и дори не подозират за тях­ното съществуване. Ако знаеха, че сме ин­формирани колкото тях, може би вече щяха да са ни избили като алчния дърводелец. Ко­гато съберат камъка и момичето, сигурно ще дойде и нашият ред. Затова трябва кол­кото се може скоро да съберем Тамирис и Светеца и да ги оженим. Само така ще сложим край на всичко това.
-Моето скромно мнение е, че Тамирис е тяхна пленница - каза София. - Иначе до­сега щеше да е потърсила Светеца. поне за да го успокои. Няма да се изненадам, ако се окаже, че я държат в онази бивша резиденция край морето. Трябва само да я освободим.
-Само?! - повтори Максим и си пое дълбоко въздух.
-Може би похитителите са обрали ве­тите й - обади се Боян и тъй като дружно го погледнаха с очакване, простичко се аргу­ментира: - Ами щом знаят всичко за нас, значи знаят и за способностите на Лео и не са искали той да разбере какво са й сторили
-Ще им покажем, че не сме обикно­вени книжни плъхове? - ентусиазирано се провикна професорът, като ръкомахаше за­канително cpeщу невидимия си враг.
В този момент не само Борис се замис­ли дали още едно приключение ще е по силите  му. Все пак Беев минаваше шестдесет и петте и беше доста слабичък.
-Не ме зяпай така - веднага усети посоката на мислите му професорът. - На мен годините ми се делят на две и тогава се разбира истинската ми възраст.
-Това пък кога го измисли?! - въз­кликна София. - Не се муси. жестоко е! Зна­чи ли, че аз още нямам двадесет? Ако е така, иде приема твоя метод
-Надявам се, че няма да ни се наложи да се правим на герои - измърмори Светеца
София преглътна сарказма, дължащ се на раздразнението, което я бе обзело, че са­мо седяха и бъбреха, а онези типове m ра­зиграваха като марионетки.
Лео и Максим се завърнаха, без нищо да са открили по хотелите, но затова пък бяха напазарували успешно. Професорът и Со­фия се заеха с готвене, което ги отдалечи за няколко часа от лошите мисли за съдбата на Тамирис. Единствено безутешен си оставаше Светеца Колкото и ла се опитваха прия­телите му да го разсеят гюме за малко, не постигнаха никакъв резултат.
Разбраха се да потеглят сутринта към централата и там да обсъдят какво да пред­приемат по-нататък за освобождаването щ Тамирис. Привечер седнаха на масата в кух­нята и след като сервира, София се изкашля, за  да привлече вниманието им:
- Досега ние си правехме планове как да премахнем проклятието. Разбрахме, че начинът е само един. Сега искам тук прел всички да те политам – обърна се тя към Светеца, който изненадано се втренчи в нея, - ще се ожениш ли за Тамирис? Защото. ако си мислиш нещо друго, усилията пи отиват на вятъра. Някои хора смятат брака за  само­жертва. Ти готов ли си  да я направиш?

По всичко личеше, че й е неловко да             зададе този въпрос, но щом от брака му за­висеше развръзката на тази история, в които бяха замесени всички, се чувстваше длъжна да разбере неговите намерения.
-Не съм го казвал, защото си мислех, че е ясно. Разбира се, че ще се оженя за нея - отвърна той.
-Имам предвид дали ще се ожениш за нея, защото я обичаш, или заради прокляти­ето? Ако е само заради проклятието, сам раз­бираш, че ще е измама, и нищо няма да постигнеш.
-Щях да ти се обидя, ако не те позна­вах - тъжно поклати глава Светеца. - Вярно е, че не съм ви говорил за Тамирис, но зна­ете. че тя стана част от самия мен и отказвам да живея отново без нея.
Приятелите му ся спомниха какъв бе­ше, преди да я срещне, и как отчаяно търсе­ше себе си. За живот като неговия много мечтаеха, а той усещаше безкрайна празни­на в душата си.
-Извинявай. Това бе последното нещо, което трябваше да си изясня, преди да про­дължим - рече София.
-Ако не беше се размотавал толкова време, сега нямаше да сме на този хал! — успя да се вреди за реплика и Лео, който все успяваше да разсее напрегнатата атмосфера. -Но пък, Светец, от друга страна се чувствам доста добре. Този адреналин ми връща мла­достта!
- Да беше изпил портокаловото сокче! - върна му го Карамилев и най-накрая го ви­дяха да се усмихва.
По време на цялата вечеря двамата си подхвърляха саркастични забележки, които развеселяваха приятелите им. Тяхната друж­ба беше забележителна, а и малко странна, като се има предвид не само външността им, но и разликата в техните характери.
Само че в реалния живот невинаги две плюс две прави четири...



Глава IV


По следите на Тамирис


Към обед на другия ден двата джипа вече влизаха в двора на централата. Първата работа, с която се зае Борис, когато пристиг­наха, беше за погребе трите, убити похитите­лите му кучета. Изкопа им общ гроб под ед­но старо клонесто дърво, което му се стори достатъчно достолепно за честта да бди над верните пазачи. Спомни си какви непослуш­ни паленца бяха, когато ги купи, и какви


„войници" се завърнаха след едномесечното им обучение. Още нямаха две години, бяха почти деца. Стана му мъчно. Докато пола­гаше в гроба труповете им, изведнъж се сети за мъртвия нотариус. Там, в мазата, го беше гнус дори да го докосне, а по кучетата си из­питваше силна тъга. Вероятно загубата им дълго щеше да го натъжава и надали скоро щеше да се съгласи да си вземат други.
Започна да ги заравя с лопата и когато за миг вдигна глава, на прозореца в коридо­ра му се мярна и бързо изчезна София. Знае­ше за страха и от погребения, но беше из­тръгнал от нея обещание, че ако умре пръв, няма да го кремира или замрази, а ще пос­тъпи с тялото му така, като са правели древните - заравяли мъртъвците си с главата на  север. Бяха минали толкова много години от  смъртта на баба й, а тя още помнеше ней­ното восъчно жълто лице в ковчега. Беше му признала, че помни също миризмата и чув­ството за безпомощност, което бе изпитала в онзи момент. Най-големите страхове не бяха свързани със собствената й смърт, а с тази на нейните близки. Ужасяваше се от ми­сълта, че единственото нещо, което би мог­ла да направи, е безучастно да наблюдава и да се моли никой да не изпитва болка, оти­вайки си от този свят.


Когато Борис влезе в дневната, там ня­маше никого. Бяха се пръснали по апарта­ментите и сигурно разопаковаха багажа си. Чувстваше се малко потиснат и се качи до­горе с асансьора. Изпита желание да се излегне, да затвори очи и за половин-един час да си отпочине, като мисли само за хубави неща.
В спалнята завари София да изсипва са­ковете с дрехи на леглото.
Не го чу да влиза и продължи занима­нията си. Пръстенът се закачи в нещо и й напомни за себе си. Не беше го сваляла ни­кога и вече толкова бе свикнала с него, че беше станал неделима част от ръката й. Не носеше други пръстени. Не обичаше да се ки­чи, но наследяването и символиката на този бяха свързани със семейството, с нейния ли­чен живот и с фондацията. Седна на леглото и възстановявайки в съзнанието си важните неща от миналото, започна да го превърта на пръста си. Гравираният змиевиден люспест дракон й напомняше не само за храма на Барадж, но и я изпълваше с гордост, че принад­лежи на такъв славен народ.
Борис продължаваше да я наблюдава, облегнат върху касата на вратата, и не сме­еше да помръдне, за да не наруши нейното самовглъбяване. Лицето и  направо сияеше и


не му беше трудно да разбере, че си е спом­нила за нещо, което я прави щастлива. А ко­гато видя, че нежно докосна медальона на гърдите си, вече беше сигурен, че това е ня­какъв епизод от връзката им.
Понечи да се върне в дневната и да си почине на дивана, но тъкмо се обърна, и чу гласа й:
-Ти за невидим ли се имаш?
 Борис се върна и приседна на леглото до нея.
-Не мислиш ли, че е време да се омъ­жиш за мен? - прегърна я и я притегли.
-Предстои ни друга сватба преди това, а и подозирам, че ме искаш само заради парите ми.
-Той не обърна особено внимание на за­яжданията й и продължи съвсем сериозен:
-Обещай ми, че след това ще дойде и нашият ред!
 - Не знам. Не се ли боиш, че можем да развалим магията.
  - Не те обичам по магия, а от сърце и за цял живот, затова нека бъде, както искаш. Но няма да престана да те преследвам до момента, в който ще облечеш бяла рокля с воал.
-Хайде, донеси роклята и да свършва­ме - влезе в тона му София. - Но те предупреждава


-Значи все пак си мислила за това?! - зарадва се той.
-Детски мечти.
-Всичко, свързано с този ден, го ос­тавям на теб. Само кажи кога!
Борис толкова силно я притисна в пре­гръдката си, че й причини болка.
-Не си отмъщавай! - извика тя и го за­мери с някаква блуза.
София беше готова да се омъжи за Бо­рис още от мига, в който го видя за пръв път. Не спря да му вярва дори когато се кри­еше от него в Пловдив. Бъдещата им сватба стоеше на първо място в органайзера, който така и не си купи. Трябваше й само малко време, за да я осъществят.
Групата се събра в пълен състав във все­кидневната чак привечер. София беше подре­дила върху масичката между диваните, къ­дето обикновено сядаха, фруктиери с плодо­ве. Надяваше се да отучи мъжете, като се събират да гледат телевизия или по друг по­вод, да се тъпчат с чипс и сладки. Не само че правеха невъобразим боклук, но и после оти­ваха в кухнята да вечерят чак посред нощ.
Жестът й с плодовете не беше оценен по достойнство, дори на шега я обвиниха, че ще ги умори от глад, но им беше пределно ясно, че поне за няколко дни ще трябва да изтърпят фруктиерите. Тук въпросът бе кой е по-упорит.
-Защо мислите, че Тамирис е в рези­денцията? - пръв заговори Светеца.
-Не можем да сме сто процента сигур­ни, затова направих някои проверки - рече професорът и всички втренчиха погледи в него. - Вече казах на Лео, че Южното Чер­номорие е моят свят. И макар че ме позна­вате като отшелник, невинаги съм бил та­къв. А сега за проверките - продължи той, доволно усмихнат от ефекта, който предизвикаха думите му. - Преди години имах честта да се запозная с един от най-върлите еко­лози в района. Тогава членуваше в партията, която събратята му по убеждение създадоха, но бързо разбра, че политиката е по-мръсна и от петролен разлив.
-Само малко увод - оправда се Беев. - Та този господин в момента води война срещу предприемаческите и строителните фирми, които съсипват бреговете ни с грозни картонени хотели. Съгласи се да ми


помогне без много-много да му давам обяс­нения. Каза ми, че бившата комунистическа резиденция е купена от сегашните комунис­ти, макар да се носят слухове, че истинският й собственик бил някакъв руснак от пет­ролния бизнес.
-Тези няма да ги надвием - изкоментира Лео, но май не всички бяха съгласни с него и това си пролича от погледите, които му бяха хвърлени. .
-Значи не са никаква организация! По­не нямат регистрация или статут на такава. Така ли? - попита Борис.
-Да. Собственикът е и с български, и с руски паспорт - отвърна професорът. - Ако питаш мен, мирише ми на мафия.
-Не мисля. Мафиотите не биха се зани­мавали с подобно нещо. Не е в тяхната ком­петентност, нито в сферата им на действие.
-Друго какво научи? - прекъсна една бъдеща дискусия София.
Беев вдигна рамене и се позамисли.
-Ами това е в общи линии. Сега не се сещам за друго, но трябва да сме много вни­мателни.
-Като си върнем Тамирис и аз се оже­ня за нея, ще ги накараме да спрат.- каза Светеца -Тези типове не са много умни.Щом разчитат на сила,
значи не са имали


време да развият достатъчно мозъците си. Няма да повярват, че с края на проклятието свършва и действието на камъка.
- Ще им покажем, че не сме такива задръстеняци, за каквито ни мислят - обади се Борис и намигна на Карамилев: - Може пък да имам нещо наум, но нека да не изпревар­ваме събитията.
През следващите два часа обсъждаха плана, по който ще действат. Максим беше принтирал от интернет сателитна снимка на полуострова. Мащабът беше възможно най- адекватният и добре се виждаха покривите на къщичката и на резиденцията. На юг от вилата имаше закътан залив, чиито брегове се спускаха почти отвесно. В морето се вряз­ваше малък кей и логично бе до него да се стига по стъпала, които на снимката не ли­чаха. На изток, точно срещу сградата, имаше и друг, по-голям залив със собствен плаж.
-Не можем да проникнем по онзи ту­нел. Взели са предпазни мерки - угрижено рече професорът.
-Ще стигне дотам по вода - предложи София. - Най-сетне ни се удава сгода да използваме лодката на Сотос. Добре че не я продадохме.
-Съгласен съм - подкрепи я Боян. - Откъм морето няма да ни очакват. Сигурен съм, че само по суша резиденцията е добре охранявана.
.Ще тръгнем още тази нощ! - провик­на се Светеца.
От прословутия му педантизъм, който се базираше на търпение и логично селек­тивно премисляне, нямаше и помен.
-Не е необходимо да бързаме - пресече ентусиазма му София. - Ще атакуваме утре вечер, след като се стъмни. През деня имам малко работа. Само не ме питайте каква!
Не я попитаха. Всички, дори и Лео, кой­то непрекъснато и за всичко задаваше все­възможни въпроси, се надвесиха над карта­та и започнаха да коментират разположени­ето на резиденцията.
Към полунощ София и Борис тръгнаха към апартамента си. Не след дълго остана­лите последваха примера им. Напоследък все не успяваха да се наспят, а напрежението, на което бяха подложени, ги изтощаваше пове­че от физическо усилие.
-Какво си намислила? - попита Борис, когато се прибраха в жилището си.
София се престори, че не го чува. Стана й смешно, че се държи с нея като с дете. Мо­жеше да я попита с най-обикновен тон, а не с толкова неприкрита загриженост. Вече се познаваха доста добре и не беше разумно да използват заобиколни пътища, за да стигнат до това, което ги тревожи, интересува или предизвиква някакви чувства. Тактичността би могла да се изтълкува и погрешно.
-Не можеш да ме държиш в неведе­ние! Ами ако си в опасност? Защо трябва да си сама? - продължи да настоява Борис.
-А ти какво си намислил? И ти се пра­виш на загадъчен! - контрира София.
-За какво ми говориш?!
-Каза на Светеца, че имаш някаква идея и нищо повече не обясни.
-Още не съм я изпипал докрай. Но ти нарочно се заяждаш с мен, за да не те разпитвам! Така ли е?
Вместо отговор София започна да се смее. Борис се направи на сърдит и седна на леглото с намръщена физиономия. Тези „сърденки" не продължиха дълго. София ско­чи върху него, „тушира" го и притисна ръ­цете му. Това не й костваше особени усилия, защото Борис нямаше никакво намерение да се съпротивлява.
- Приемам любопитството ти за оскър­бително - заяви му тя. - Не ме карай да си мисля, че цял живот ще ми дишаш във врата. Затова ли искаш да се ожениш за мен, за да ме притежаваш и на хартия?


Борис не и отговори. Надигна се и я оттласна от себе си. Седнаха един срещу друг и като съперници в шахматен турнир се заопитваха да отгатнат тактиките си.
-Дрънкаш ми глупости, за да те оставя на мира, нали? - косо я изгледа Борис.
-Позна - отвърна София. Възнамеря­ваше с това откровение да сложи край на раз­говора, но зърна нещо в погледа му и съвсем сериозно побърза да го предупреди: - Само да си посмял да ме проследиш! Заявявам ти, че твоето присъствие, дори и скрито, ще ми навреди. Не ме обиждай, като се държиш с мен като с тъпа кокошка. Нямам кой знае каква работа, но ти ме караш да се инатя!
-Добре, добре, но как искаш да реаги­рам, когато се държиш така загадъчно? - най-накрая се съгласи той.
-Така поддържам любовта ти жива - шеговито изстреля клишето София и диа­логът им пое в по-безопасна посока.
На другия ден, когато лека-полека за­почнаха да се събират във всекидневната, за­белязаха, че София я няма, но отначало ни­кой нищо не каза.
Мина пладне, а тя все още не се поя­вяваше и професорът пръв изрази безпокой­ството си:
-Не мислите ли, че е време да й се обадим?
-Не! - веднага отвърна Борис.
Беше взел решение този път да я оста­ви сама, макар че много му се искаше да не я изпуска от поглед, за да е сигурен, че е в безопасност.
-Не ти ли каза какво ще прави? - нас­тоя Беев, необезкуражен от пределно лако­ничния му отговор.
-Не.
-Защо не отиде с нея?
Борис се усмихна и преди да излезе, му l върна въпроса:
-А ти защо не го направи?
Беев го пропусна покрай ушите си и продължи разпита с останалите:
-Някой знае ли дали е взела кола?
-Не е - отвърна Лео, който беше про­верил още сутринта.
-Значи е в града. Това е добре - гласно се самоуспокояваше професорът.


Само десетина минути след този раз­говор София се прибра и мина направо през всекидневната. Личеше, че каквото и да бе­ше вършила, бе имала успех, защото се усмихваше и беше много доволна. Тя веднага пресече опитите на Беев да разбере къде и защо е ходила, който от името на всички се
бе заел да узнае целта на тайнственото й из­лизане. Никой не разбра какво е казала на Борис, но той изглеждаше доста по-спокоен от предобед.
Вечерта на път към пристанището, къ­дето бе закотвена лодката, София се опита да успокои духовете:
- Приятелчетата ни ще бъдат твърде заети тази нощ, за да се сетят да погледнат към морето.
Не я разпитваха, но се надяваха, че най- накрая ще изплюе камъчето.
Мъжът, който бе докарал от закрития док лодката, отвърза въжетата и им ги под­хвърли, когато се качиха на борда. Моторни­цата беше с два двигателя и развиваше доста голяма скорост. Говореше се, че дори кате­рите на бреговата охрана не можели да се мерят с нея. Името й беше „Свети Никола". Още се чудеха за какво е служила на Сотос, предполагаха, че е организирал контрабанда през границата.
След по-малко от час стигнаха до юж­ния залив на полуострова, обявен за резер­ват. Борис се оказа добър не само в ориен­тирането по суша и безпроблемно рулираше. Не биваше да рискуват и когато влязоха в залива, загасиха светлините. От тяхната пред­пазливост може би зависеше животът на Тамирис. Акостираха до дървения кей, който бяха видели на картата. Дотук всичко вър­веше по план.
-Ще изчакаме още половин час - шепнешком се разпореди София.
-Тъмно е като в рог. Какво ще чака­ме? - попита професорът.
Останалите също искаха да знаят защо й трябва още време. София най-накрая бе принудена да им разкаже какво е правила през деня. Така щяха да запълнят и времето си преди началото на операцията.
Тази сутрин отидох в рибарската кръч­ма, дето всички я знаете. С мрежите отпред.
- Бях чувала, че там се навъртали иманяри и прекупвачи. Уж случайно се заприказвах с барманката. След втората чашка езикът ми се беше „поразвързал". Оплаках й се, че тези дни ни се е наложило да се завираме в ня­какви подземия, и сме се натъкнали на стар градеж. Носели се слухове, че зад него има­ло неотваряни гробници, по-стари и от вар­ненския некропол. Казах, че не сме ги пи­пали, защото още не сме си уредили разре­шителното, но като ни го дадат, веднага ще слезем пак долу. Разговаряхме също за дру­ги неща и като че ли станахме приятелки. Нали схващате? Барманката така, между другото, върна разговора на гробниците. Be- че бях забелязала, че някои от клиентите са се преместили по-близо до мен. Бях толкова усмихната и благоразположена, че жената направо ме попита къде се намира тунелът. Вече бях „пийнала порядъчно" и като на близка приятелка й доверих точното место­положение на входа.
-Казала си й за къщата на пазача?! - възкликна Лео, след което последва дружно изшъткване и той не ни се обади повече.
-Предупредих я, че винаги е пълно с въ­оръжена охрана. Все пак не искам заради мен да застрелят някого, пък бил той и иманяр. Сигурна съм, че вече са там. Същия слух пуснах в антиквариата и на пазара, докато се преструвах, че търся стар стенен часовник за подарък на приятел. Така че, момчета, врагът ни ще бъде атакуван тази нощ от безстраш­ни крадци на национално богатство. И охра­ната ще е заета с тях.
-Това ли било?! - възкликна Боян, ка­то се опитваше да укроти баса си.
-Можеше да ни кажеш! А вместо това ни остави да се притесняваме! - скара й се като на малко дете професорът.
-И аз това исках да кажа - шепнешком
го подкрепи Максим.
-Ти да мълчиш! - сряза го София. - Не съм забравила „разходката" ти до Варна!

- Да вървим! - прекрати всякакви по-­нататъшни пререкания Борис и пръв скочи на кея.
Групата го последва и светейки си с фе­нерчетата, стигнаха до стълбата, която зиг­загообразно водеше към високия бряг. От мястото, където излязоха, се виждаха свет­лините на голяма сграда. Наоколо имаше достатъчно гъсти храсти, за да прикрият при­движването си. Не забелязаха охрана и без повече да се бавят, потеглиха в индийска нишка към вилата. Тя беше в стила на ста­рите колониални имения на американския Юг. Имаше същия голям вход с широко стълбище и колони, които крепяха огром­ната тераса на втория етаж, надвиснала чак над минаващата пред стълбите алея за ав­томобили. Приличаше повече на дворец, от­колкото на обикновена тузарска вила, за как­вато я мислеха хората. От шосето нямаше как да се огледа, а от морето я виждаха само разхождащите се с яхти и рибарите, които и без това правеха от цацата кит.
Заобиколиха я. Беше самоубийствено да влязат през парадния вход - цялата й фасада беше осветена от мощни халогенни прожек­тори. Отзад имаше само две градински лам­пи. Те мъждукаха едва-едва и хвърляха бледа светлина към открит паркинг с два автомо­била. По средата на сградата имаше още една лампа, осветяваща черния вход. Не можеха да минат и през него, защото със сигурност беше наблюдаван, ако не от човек, то от ох­ранителна система.
Лео и професорът останаха в храстите близо до гората, която скриваше сградата от шосето и изпълваше целия полуостров с жи­вот и зеленина. Задачата им беше да кликнат по мобилния телефон, ако някой се появеше ненадейно. Останалите се промъкнаха пок­рай задната стена до един от прозорците на приземния етаж. Борис уви пистолета в яке­то си и счупи стъклото. Бръкна през дупката и отвори прозореца. Безшумно влязоха в по­мещение, което се оказа кухненски килер с размери, съответстващи на двореца. Рафто­вете бяха натъпкани с консерви, напитки, торби с брашно, захар, олио, сосове и всевъз­можни други хранителни продукти, сякаш се бяха подготвили да преживеят ядрена зима. Беше чисто като преди проверка на ХЕИ, ко­ето показваше, че сред персонала цари идеа­лен ред.
Килерът се оказа незаключен и това им спести шума от разбиването на вратата и риска да бъдат заловени. Дотук късметът ги съпътстваше. Излязоха в тъмен коридор и зашариха по стените с лъчите на фенерчета­та си, търсейки някакъв белег, по който да се ориентират къде е Тамирис. Коридорът вървеше само направо по дължината на сгра­дата, а вратите следваха шахматно от двете му страни. Започнаха да ги отварят една след друга. София следеше да не изникне някой по стълбите от първия етаж. В стаите имаше неупотребявани вещи, някои от кои­то все още си стояха в опаковките. Дори и да бяха контрабандна стока, това не беше тях­на работа, а на митническите власти, които вероятно са си получили своя дял, щом не са ги конфискували.
Преминаха покрай стълбите и асансьорната шахта, които разделяха коридора през средата, и продължиха нататък. Когато останаха само две стаи, нервите им едва из­държаха, но бяха решени да не си тръгнат, докато не намерят момичето - с цената дори и на по-крайни действия, ако се наложеше. София се движеше заднешком, без да от­късва поглед от коридора зад тях. Борис от­вори последната врата в дъното и едва не пропадна по стълбите, които водеха надолу.
- Това е избата - прошепна, -към коя­то води тунелът от къщата на пазача.


Когато се обърнаха, видяха, че Светеца стои като хипнотизиран пред другата врата.
Без да ги поглежда, той протегна ръка и натисна бравата. Усети, че сърцето ще из­хвръкне от гърдите му. В момента, в който отваряше, се молеше на всички богове и све­тии Тамирис да е жива и здрава и да е точно в тази стая.
Четири фенерчета осветиха помещени­ето и зашариха по купчините матраци.
-Тамирис! - извика отчаяно Светеца и изобщо не го интересуваше дали някой от охраната ще го чуе.
-Тук съм - чу се тих женски глас от­към дъното на стаята.
- Божичко! - възкликна радостно Со­фия. Беше се убедила, че това наистина е бо­гинята, като видя как Карамилев се втурна презглава към нея. - Бързо, момчета! Граб­вайте я и да се омитаме!
Тамирис сякаш беше останала без кап­чица сила. Не се знаеше дали напоследък изобщо са се сетили да я нахранят и да й да­дат вода. Бяха закачили едната й ръка с бе­лезници за тръбите на парното, но Борис ус­пя да ги отключи. Щом Карамилев я вдигна от дюшека, върху който се бе сгушила, тя обгърна шията му и затвори очи, намерила най-сетне покой и сигурност в обятията на своя любим. Сцената беше трогателна и в същото време предизвикваше желание за мъст.
Светеца понесе Тамирис на ръце. Почти тичешком групата стигна до дъното на ко­ридора, където се намираше килерът, през който бяха влезли. Пръв навън се измъкна Борис и пое богинята от прегръдката на Све­теца. Останалите ги последваха. От гората към тях се присъединиха професорът и Лео и всички хукнаха към отвесните скали, където започваше металната стълба. Въпреки че бе стръмна и хлъзгава, групата се придвижваше максимално бързо. Тамирис се бе приютила в силните ръце на Боян и той я носеше с та­кава лекота, сякаш беше безтегловна.
Откъм вилата се чуха викове и София, която се движеше последна, едва не попадна в светлината на шарещите наоколо прожек­тори.
- По-бързо! - прошепна тя.


Не биваше да се бавят нито секунда, защото всеки момент бандитите можеха да се досетят за кея и да дотичат. В една от по- големите пещери, с които бе пълен заливът, бяха видели моторна лодка, също толкова мощна колкото тяхната. Борис даде знак да се качват на „Свети Никола" и се втурна към скритата в пещерата моторница. Не се забави много, пристигна задъхан, запали дви­гателите и веднага потеглиха. Отгоре се чу­ха ядни викове, последвани от изстрели. Ня­колко куршума пропищяха съвсем наблизо, но успяха да се отдалечат навътре в морето без никакви поражения. На тяхна страна бя­ха тъмната нощ и безветрието - при едно по- силно вълнение или не дай боже буря с тях щеше да е свършено.
- Карай към старата щабквартира - каза професорът на Борис. - Ще ни трябва спокойствие, за да се съвземем и да подгот­вим наистина добър план.
Нямаше как да се върнат в централата. Там непременно щяха да ги потърсят онези типове. Щом не се спираха пред убийства, значи много сериозно се бяха заели да съ­берат камъка с момичето в пещерата. Гне­вът им щеше да е ужасен, когато разберяха, че и пленницата им е изчезнала.
Групата се нуждаеше от време, за да спре не само бандитите, а и проклятието. Не можеха да се обърнат към полицията, но пък София бе достатъчно богата, за да си позволи някои от екстрите на Сотос. Срещу прилична сума един човек щеше да й даде нужната информация. Когато наследяваше активите на фондацията, тя мъдро бе решила да запази някои от ненапълно законните си връзки.




Глава V


Човекът на Сотос


Всички освен София и Борис слязоха късно след полунощ на кея в родния град на братята Бееви. За половин час стигнаха до къщата в бившия лозарски район, където някога се бяха събрали, за да организират търсенето на храма на Барадж.
Най-сетне можеха да си поемат дъх и да се погрижат за Тамирис. Тя беше толкова изтощена, че след като на бавни глътки изпи един силен чай с много захар, заспа момен­тално в леглото на професора, което той джентълменски й предостави.
Мъжете се разположиха в дневната. Бяха превъзбудени от успешния завършек на мисията и дори през ум не им минаваше за сън. В този момент не мислеха какво би могъл да им донесе утрешният ден, а се рад­ваха, че успяха да спасят момичето. Най- щастлив беше Светеца. Той не стоя дълго при приятелите си. Не го свърташе, като знаеше, че Тамирис е в другата стая. Безшумно, на пръсти, отиде в спалнята при нея. Седна на ръба на леглото и дълго я гледа как спо­койно спи. Не искаше дори да си представи ужаса, който бе преживяла в онази маза.
Какви ли мисли бяха минали през главата й и колко ли пъти сърцето й се е свивало от страх при всеки шум. Трябваше да направи всичко възможно, за да й помогне по-скоро да забрави този кошмар.
Борис насочи моторницата на север и със София я зарязаха в един пуст залив пре­ди Бургас. Спуснаха котвата, за да не я от­несе течението, и изгазиха до пясъчния бряг.
На стоп им спря един микробус. Мъ­жът каза, че бил тръгнал към тържището за зеленчуци и плодове. Беше прекалено рано, но проблемът си беше негов и важното бе, че ги закара до железопътната гара, от коя­то нямаха много приятни спомени. Въобще целият град им напомняше за дните, когато бяха преследвани от горилите на гърка. И се­га положението не беше много розово, но се чувстваха по-силни, защото зад гърба си има­ха безценно приятелство.
Взеха си стая в големия хотел на цен­търа и безуспешно се опитваха да заспят. Не можаха да мигнат дори за половин час. Пър­вите лъчи на слънцето им подействаха като сигнал за действие. Изкъпаха се, облякоха се и зачакаха часа на срещата, която си бяха уго­ворили още през нощта. Затова бяха дошли в
Бургас. Трябваше им един човек, от когото София се бе надявала никога да не поиска помощ, но сега осъзна, че не е достатъчно само да си богат, за да си недосегаем. Че ако държиш да останеш с чисти ръце, трябва да имаш хора за мръсната работа или такива, които да те предпазят от вземането на край­ни мерки.
Преди да излязат от хотела, тя отново помоли Борис:
- Обещай, че няма да ме следиш. Ще те забележат и може да се усъмнят в намерени­ята ми. Искам всичко да стане, както трябва и без никакви усложнения.
Това беше онази София, която виждаха no-често служителите на фондацията и мноro рядко приятелите й. Беше толкова сери­озна и властна, че изобщо не приличаше на себе си. Миловидното й излъчване на русал­ка беше напълно заличено от вдигната й на кок коса и тъмния класически костюм, кой­то си беше купила тази сутрин. Борис вече я бе виждал такава, но пред деловата жена с милионите зад гърба си винаги се чувстваше като изправен отново на стартовата линия.
За няколко минути се беше преобрази­ла не само външно. Цялата омраза, негоду­ванието към нередностите и по-точно към несъвършенствата на този свят й бяха изопнали лицето и правеха погледа й режещ като бръснач.
Решението да се бори докрай за при­ятелите си беше концентрирало вниманието и енергията й в предстоящата среща.
Борис беше принуден да отстъпи. Досе­га винаги бе присъствал на деловите й сре­щи, но знаеше, че тази е различна.
Двамата слязоха заедно във фоайето на хотела. Борис се запъти към крайморския парк, където се разбраха да я чака, а София се отправи към мястото на срещата.
Тясното и смърдящо на тютюнев дим кафене съвсем не бе по вкуса й, но беше тол­кова безлично и непретенциозно, че се досе­щаше защо онзи тип го бе избрал.
Докато крачеше натам, тя с досада си спомни среднощния разговор с Борис. На  дълго и нашироко бяха обсъждали как да спрат преследването на Тамирис...
„Спомена, че имаш някакъв план" - бе го подсетила София за казаното от него пре­ди ден-два.
„Да, имам нещо наум, но трябва да оти­дем във Враца."
„По дяволите, зарекох се никога повече да не се върна в онази потискаща къща!"
„Не съм казал, че всички трябва да се изсипем там! Къде е камъкът.
„Винаги е в мен. Интересното е, че за големината си не тежи много."
И тя го бе извадила от джоба на елека си.
Камъкът проблясваше при всяко помръдване на ръката й. Светлината, която из­лъчваше, беше много странна и различна от тази, която познава всяко човешко същество. Беше ярка, но не заслепяваше, а за част от секундата извеждаше погледа в нова, непо­зната среда, изпълнена с покой и лекота. Всеки проблясък приличаше на бързо раз­гарящ се въглен, но не излъчваше никаква топлина, а само енергия, която правеше въз­духа по-тежък и по-осезаем. Беше доста не­обичайно, защото практически никой не обръща внимание на дишането си, а като държеше камъка, София ценеше всяка глътка  кислород, поддържаща живота й. Сякаш ка­мъкът я подтикваше да отдава дължимото и на най-дребните неща, които човек приема за даденост и осъзнава стойността им едва когато започне да ги губи.


Предметите в неживия свят на нашата планета не подтикват към подобни размис­ли. Думата на мъртвите е отнета завинаги. Дори и цитираните до втръсване отишли си от земния свят мъдреци не носят нито по­ука, нито ефективна формула, която да на­кара следващите поколения да избягват сторените вече грешки. Всичко се повтаря до безкрай и така ще бъде, докато материята владее над духа.
Не от такова място идваше метеоритът.
„Възможно ли е камъкът да въздейства по този начин на въздуха? Да не би да става някаква химическа реакция?" - бе попитала.
Борис само бе свил рамене:
„Върни го в джоба си и ела да ти кажа какво съм намислил."
И я беше повел към терасата. Не може­ха да бъдат сигурни, че не са подслушвани, и за да успеят, трябваше да са изключително предпазливи. Върху тайната на плана се ба­зираше и бъдещето им...
София влезе в кафенето и започна да оглежда посетителите, насядали край кръглите масички с тъмни покривчици. Някога в такива заведения не се пушеше и ги наричаха сладкарници, а където пушенето беше разре­шено, влизаха само кварталните пияници. Не беше виждала човека на Сотос, нито знае­ше името му. Имаха уговорка да го разпознае по разтворения чуждестранен вестник пред себе си. Когато отиде до бар плота, видя в ог­ледалото, че единственият мъж, на чиято ма­са има вестник, се намира на две-три крачки.
Беше около петдесетте, със студено, гладко избръснато лице и късо подстригана почти бяла коса, която не го правеше по- стар, а по-мъжествен и някак особено строг. Беше облечен в черен костюм на дискретни райета и черна риза, закопчана до последното копче. Липсваха само тъмните очила и та­белката: „Таен агент*.
София се обърна и без предисловия сед­на срещу нега
-Откъде имате тази телефонен номер? - попита я мъжът, който очевадно гъшо не възнамеряваше да се церемоня,
-Наследих ви с тефтера на един мъртъв грък - отвърна София. Умееше добре да
-Преценява хората, с които си имаше работа, к този беше именно какъвто си го предста­вяше - Искам да знам дали ще работите и с мен Няма да ви изнудвам. -Аз играя на чисто. Цената е същата.
-Няма как - отсече тя и написа едно число на касовата му бележка и я бутна към него.
Мъжът хвърли бърз поглед на числото и се втренчи в лицето и. Сигурно не бе дошъл неподготвен, но от това. което бе узнал за нея и фондацията и не му беше станало ясно как така изведнъж е наследила богат­ството на Сотос и каква точно игра играе .Почти минута я гледа изпитателно.
-Слушам ви! - каза най-сетне. Смачка касовата бележка, прибра я в джоба на са­кото си и добави: - Това е тарифата ми за ден, нали знаете?
София кимна.
-А аз откъде да съм сигурна за вашата дискретност?
-Налага ни се сляпо да се доверим един на друг.
-Вие работите в полицията и знаете всичко за мен. Водите ми поне с крачка - София забеляза леко трепване на ръката му, когато хвана чашата си с кафе, и изстреля: - Има някои записки срещу телефона ви.
-Какво още знаете? - попита той и се огледа наоколо.
-Почти нищо. Дори името ви не знам, но няколкото думи срещу телефонния номер ме накараха да се обърна за помощ към вас. Трябва да знаете, че ще ви платя чак след като свършите работата, за която искам да ви наема.
Мъжът се поуспокои и студенината в погледа му се замени с любопитство.
-Не мога да разбера защо Сотос ви е определил за наследник. Вие нямате нищо общо! - поде той и като видя, че отговорът


й е само бледа усмивка, реши да мине по съ­щество: - Добре, госпожо, слушам ви!
-Познавате ли новите собственици на резиденцията в резервата? Какво можете да ми кажете за тях?
-Няколко мамини синчета, на които бащите са големи клечки, се правят на мес­тни господари. Никой не смее да ги закачи, но и не са постъпвали официални оплаква­ния. Не се занимават с нищо незаконно. Ни­какви наркотици или оръжие. Може би вна­сят контрабандно техника или някакви дру­ги стоки, но досега не сме ги уличили. Само предположения, фрашкани са с пари и дори с търговия на хора да се занимават, няма кой да свидетелства.
-Не са мафиоти, не са руснаци и нямат нищо общо с петролния бизнес, така ли?
-Да. Освен ако, като говорите за ма­фия, не визирате комунистите.
-Какво знаете за тях?
-Преди години три синчета на извест­ни тукашни депутати, които са абонирани за парламента, решили, че са достатъчно голе­ми, за да се отделят от мама и тати, и тъй като се чувстват по-силни в група, закупили старата резиденция на партията. Според мен само са я наели, защото нямат акт за собст­веност. Дори ме съмнява, че изобщо плащат нещо. Сега се правят на гангстери, макар да се изхранват от далаверите на родителите си и няколкото фирми, които се занимават е всякаква дейност - от внос на плодове и зе­ленчуци до робски шивашки труд за чужде­странни поръчители. Ходят с охрана и вди­гат скандали, за които после си плащат в брой. Чувал съм, че се занимават и с има­нярство, но си остава само слухове. Като се смени властта след изборите, ще поработим по-обстойно над тях. Та какво точно искате от мен?
-Можете да ги наричате „мамини син­чета", но те са отговорни за убийството на дърводелеца във Варна. Виждам, че знаете за какво говоря. Искам да отстраните наем­ниците, които им вършат мръсната работа.
-Сигурна ли сте? Това е сериозно об­винение!
-Откъснете жилото на скорпиона, а ние ще се справим с останалото.
-С какво по-точно?
-Ако исках да знаете, щях да ви инфор­мирам, но аз ви плащам, за да ми свършите точно определена работа, без да проявявате любопитство! - процеди София.
-Простете, няма да се повтори. Реших, че може да се разбъбрите...
-Като жена .- допълни го тя. - Бях ви от полза, като ви казах къде да търсите убийците. Направете го и така ще ми помогнете. Когато постигнете някакъв резултат, ще ви платя.
-Има ли нещо, което все пак трябва да знам?
-фондацията ни е съвсем легитимна. На един от приятелите ми откраднаха пис­толета. Още същия ден се обади в полици­ята за кражбата. Наложи се да се изнесем от централата за по-голяма сигурност. Не зна­ем онези докъде, ще стигнат. Това е всичко, което мога да ви кажа.
-0'кей. Ще проверя какви раздвижва­ния има в подземния свят през последните дни.
-През последните месеци - поправи го София.
-Ако са събирали хора, ще разбера.
-Не ми трябва само информация, ис­кам да спрете тези убийци. И още нещо, да­вам ви само три дни. Опитайте се дори за по-кратко време. Ще ви платя двойно при резултат, който да е в наша полза.
След тези си думи София стана, кимна му за довиждане и излезе от кафенето.
На улицата си пое дълбоко въздух. Не само цигареният дим беше причината да се чувства като астматичка. Докато говореше с този мъж, с ужас си мислеше какви пакости би могъл да направиш, ако имаш повечко пари. Нужно бе само да познаваш когото трябва и дори убийство можеш да си поръ­чаш. София добре съзнаваше, че се забърква в нещо рисково като двуостър нож. Много трябваше да внимава по някакъв начин да не стане зависима от полицая. Всичко, което би попаднало в полезрението му, трябваше да е законно, защото човек като него, който, макар че е на отговорен държавен пост, взе­ма пари, много пари, за да изпълнява частни поръчки, не би се поколебал и да изнудва, ако му се предоставеше възможност.
Щом се отдалечи от мястото на среща­та, София се обади на Борис, че всичко е ми­нало добре. Той вече я чакаше с багажа във фоайето на хотела. След малко се срещнаха и веднага се отправиха към автогарата. Ка­чиха се на първия микробус към родния град на братята Бееви. Той беше полупразен, ня­маше опасност от подслушване и София предаде на Борис целия си разговор с непо­знатия, като не пропусна да подчертае, че му е дала само три дни срок.
- Мислиш ли, че за толкова време ще успее да залови убийците? - попита скеп­тично той.
-Надявам се, че ще се опита да зарабо­ти парите си. Ако не успее, поне ще внесе смут сред онези типове и ще ги изненадаме наистина здраво.
Дадохме му убийците, негова работа е да докаже, че са такива. Не е толкова труд­но. Сигурен съм, че в онзи палат е пълно с улики.
-Ако не свърши работата, за която го ангажирах, ще сметна, че ни е предал, и ня­ма да се зарадва много, когато отида в поли­цията или предам на пресата документаци­ята, събрана за неговата незаконна дейност от Сотос - ухили се доволна София.
-Започваш да ме плашиш! - иронизира я Борис.
-Така е. Внимавай как се държиш! - влезе в тона му тя.
Не след дълго пристигнаха в малкото крайморско градче и се отправиха пеша към някогашния лозарски район. Този път пор­тата беше затворена, но в двора видяха еди­ния от джиповете на фондацията. Стори им се странно, защото останалите от групата бя­ха пристигнали с моторницата. Завариха всички в дневната. Седяха с унили физионо­мии и мълчаха. Тамирис се беше притиснала в Светеца и изгледаше значително по-добре от състоянието, в което я бяха намерили.


- По-бодро! - подвикна София, виждай­ки ги така обезверени. - Носим добри новини.
-Кой докара джипа? - попита Борис.
-Аз - отвърна Боян. - Не са ме просле­дили, не бой се.
-Някой влизал ли е?
-Всичко си беше така, както го оста­вихме. Не можех да стоя безучастен и нищо да не правя! - избухна Голямата мечка.
-Не се люти! - успокои го София. - Добре е, че си свършил нещо.
Тя седна на фотьойла до Лео и тежко въздъхна:
Всъщност новините не са много доб­ри, но само за момента. Светлината в края на тунела вече се вижда. До три дни или по­лицията ще прибере на топло убийците и ще имаме поле за действие, или ние ще грабнем оръжието и ще се защитим, както го изиск­ват обстоятелствата. И в двата случая екшънът е гарантиран, така че се вземете в ръце.
-Разказвай какво стана! - не се стърпя и я побутна Лео - Ние тука си изкарахме акъла. Всяка минута ни правеше все по-черногледи.
- Цял ден така пуфти, че се уплаших да не му свърши въздухът и да се изпружи - оп­лака се на шега Мак.
-Само като знам, че би могъл да ми направиш изкуствено дишане, и от онзи свят ще се върна - не му остана длъжник Лео.
София им разказва за срещата си. Опи­са подробно мъжа, когото бе наела, но ни­кой не си спомни някога да го е виждал.
-Така без име... - поклати глава про­фесорът.
-Не може да не го познаваме, ако е го­ляма клечка и наистина е от нашия край - обади се и Лео.
-Прав си - потвърди Светеца, който познаваше и стария, и новоизлюпения елит на Бургас.
-Първото, което трябва да направим, преди да задействаме плана на Борис, е да ви оженим - отвърна му София.
-Сигурни ли сте? - попита бъдещите младоженци Борис. - Това не е за един ден.
-На нас ли го казваш?! - засмя се Светеца.
-Повече от сигурни. Обречени сме един за друг - усмихна се и Тамирис.
-Винаги само това сме искали - добави той и я притисна още по-силно в обятията си.
Бяха толкова щастливи и доволни, че въпросът на Борис прозвуча някак нелепо и очевидно беше излишен. За всеобща радост Светеца отново си беше. същият - спокоен и уравновесен, с бистър и остър ум.

- Щом сте се решили на тази стъпка -каза София, - утре се гответе за сватба. Ня­ма да е кой знае каква, но обещавам, че ко­гато всичко свърши, ще направим във ваша чест страхотен бал!
Само преди минути всички изглеждаха като на заколение, но ситуацията се проме­ни. Надеждата се бе завърнала с нова сила.




Глава VI


Добре е, когато има резервен план



Добрите намерения бяха налице, но не можеше светът вечно да се върти съобразно желанията на екипа. Балансът се крепеше върху непрекъснатото редуване на „да" и „не", на добро и зло, на светло и тъмно - изобщо на всички противоположности, кои­то изграждат бързо променящия се свят.
Още на разсъмване стана ясно, че ще се наложи да по отменят за неопределено вре­ме сватбата, която бяха запланували.


Професорът не можа да заспи до късно през нощта, а когато най-накрая успя, сънят му не трая дълго. Към четири часа отвори очи и убедил се, че няма смисъл повече да се измъчва, включи телевизора и намали звука, за да не събуди Лео. Той най-спокойно си спе­ше, издавайки специфичен звук, който драз­неше не с хриптенето, а с точно определения интервал на прозвучаването си. Наподобява­ше прекалено голям часовник, вкаран в тясно пространство - просто нямаше как човек да свикне с него. Трябваше или да бъде изхвър­лен, което професорът не беше в състояние да направи, или просто да го заглуши, но то­ва би могло да стане, ако си бяха само два­мата на етажа.
По един от каналите даваха новини и  Беев погледна към дисплея. Изведнъж екранът се запълни от снимката на врачанския нотариус.
Веднага усили говора и точно навреме, за да чуе обявата, че който дадял някакви сведения за този изчезнал мъж, щял да полу­чи прилично възнаграждение. Появи се те­лефон за връзка и професорът успя да го за­пише на един хвърчащ лист.
-Какво става?! - измънка, сърдит, че го будят, брат му. - Намали го! Я виж колко е часът!
-Какво искаш да кажеш?! - не схвана мисълта му Беев.
-Ами сети се сам! - отряза го Лeo с до­сада и се обърна на другата страна, опитвай­ки се да заспи.
Професорът знаеше, че само Карамилев може да отвори саркофага, но какво пре­чеше да разбият капака му на парчета. По ус­покои го мисълта, че онези са посветени в легендата и саркофагът им е нужен непо­кътнат. Лошо би станало, ако някой друг от­криеше пещерата.
Човешката природа е такава, че ако не се знае какво крие едно затворено за очите пространство, разкриването на загадката ста­ва единствена цел и няма мирясване, докато не се проникне вътре. В такива моменти сред­ствата и начините са без значение. Единст­вено важна остава целта.
Спокойствието на Лео не подейства бла­готворно на брат му и той продължи да прещраква каналите, търсейки още информа­ция. Предполагаше, че и в останалите нови­нарски емисии ще съобщят нещо за издир­ването на нотариуса, но попадна на нещо съв­сем различно и неочаквано. Известно време остана втрещен, но бързо се съвзе и започна
да крещи:    
- Момчета, бързо-о-о! Елате.
Изплашени от екстремното събуждане, всички се струпаха на вратата и се втренчиха в телевизионния екран, където показваха ви­сокоскоростната моторница.
-„В тази лодка беше намерено оръжието, с което се предполага, че е било извършено зверското убийство на дърводелеца във Вар­на - коментираше новинарят. - От полиция­та съобщиха, че щом уликата е открита край Бургас, разследването ще продължи съвмест­но с тукашното управление на МВР.
Професорът угаси телевизора и заклю­чи мрачно:
-Мисля, че този път ни изпревариха.
-А аз смятам, че направиха грешка, ко­ято е само в наша полза. Ангажирах един човек, който сега няма да бие на очи, като се занимава с това убийство - започна да успо­коява нажежилата се атмосфера София. Й Има и още нещо, което не ви казах. Лодката ни е била открадната още онзи ден - и тя тръгна да излиза от стаята, защото едва дър­жеше очите си отворени.
-Чакай! - извика след нея Боян. - За­що ние не знаем?
-Само кажи кога успя да се обадиш на полицията? - не се отказваше великанът.
-Веднага след като вие слязохте на бре­га. А и не ми говори за споделяне! Аз искам ли да знам всичко? Не! Досаждам ли ви? Не! Правите ли си изводи?
Изявлението й ги накараха да се почув­стват неудобно. Боян понечи да каже нещо за собствено оправдание, но Тамирис го из­превари.
-Чакай! - обърна се тя към София. - Знам защо се сърдиш. Съжалявам, че не ви разказах какво ми се случи! Ако искаш, още сега ще седнем...
София се спря на вратата и се обърна.
-На вас не ви ли се спи?! - попита ри­торично. - Е, добре! Искам да кажа, че съ­нят е нещо, без което не мога, а не че съм сърдита за нещо си.
След минута всички се събраха в днев­ната и се настаниха върху разпънатия диван и фотьойлите.
Тамирис започна разказа си от момен­та, в който приятелят й бе извикан в центра­лата заради писмото с акта за собственост на къщата във Враца и във връзка с произ­теклите от него събития.
- Бях разбрала, че някой се е добрал до легендата и нещо повече - беше повярвал.Знаех, че рано или късно ще стигнат до мен, а с това щях да те застраша - тя потърси пог­леда на Карамилев, който седеше до нея и държеше ръцете й. - Нямаше да си простя, ако ти се случеше нещо лошо точно сега, ко­гато най-сетне те бях открила и се уверих, че чувствата ми са споделени...
-Как са разбрали коя си и къде да те търсят? - прекъсна я София, опитвайки се да избегне още едно сълзливо и мелодраматично обяснение в любов.
-Аз самата си бях виновна. Исках на всяка цена да открия Антим. Но изобщо не ми стана ясно как се случи. Макар че помня всичките си прераждания  този момент ми убягва. Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че се озовах пред вратата му като по магия. Изплаших се. Предположих, че то­ва, което ми се случва, е част от проклятие­то, но не избягах. Стоях пред вратата му, ре­шена да приема съдбата си, каквато и да е тя. Когато Антим застана пред мен, разбрах, че най-накрая и моят късмет е проработил и молбите ми са били чути, защото бях наме­рила единствения мъж, който съществува на този свят единствено за мен.
-Не си ли й казал?! -изненадано из­гледа Светеца Максим.
-Имах право на едно желание и така се появи ти. После ще ти обясня...
Последните думи отлетяха в простран­ството, защото нетърпеливото женско любопитство е на ниво, чиято величина надви­шава егото на мъжете. Така че се наложи Светеца да я информира за подземния храм на Барадж и за наградата, която е получил всеки от екипа.
-Не знаех, че и ти си ме търсил - трог­на се Тамирис, макар да разбра, че любими­ят и не е бил съвсем наясно какво го е кара­ло да се чувства не на мястото си в живота. - Преди да узная, че това може да ми се случи, бях се отчаяла и исках всичко по-скоро да свърши. Вече не ме интересуваше, че някой би могъл да се възползва от проклятието. Търсех всевъзможни начини да те открия. Едно момче ми направи услуга и пусна в ин­тернет моята одисея, от която ставаше ясно какво ми се е случило и какво търся.
-Така ти си предизвикала съдбата - отбеляза развълнуван професорът. - Значи оттам онези са изнамерили историята ти. Не­вероятно! Как са могли толкова лесно да повярват във всичко това?!
-Съжалявам, не предполагах, че някой ще го приеме за чиста истина!
-Не легендата ги е впечатлила толкова -обади се Борис. - Предполагам, ме първо са открили саркофага с камъка и чак след това са се разровили за повече информация.
-Това е минало - прекъсна разсъжде­нията му София. - Сега трябва да обмислим какво ще правим оттук насетне. - Тя кимна на момичето: - Продължавай. После какво стана?
Тамирис изтри сълзите, които се сти­чаха по бузите й. Крехката й душевност май се разминаваше с представите на София за съвременната жена. Но това беше още едно потвърждение, че и през толкова преражда­щия тя си оставаше онази древна принцеса, живяла зад стените на двореца си, обгрижвана от многобройна прислуга.
-Бях забравила за грешката с интер­нет, но забелязах на няколко пъти, че ме сле­дят, и бързо събрах две и две. Предположих какво се случва и се опитах да залича следи­те си. Опаковах всичко, което имах, оставих една кратка бележка и избягах. Запътих се към гарата, за да си оставя там багажа, кой­то ми пречеше. Нуждаех се от време за раз­мисъл и реших да се отбия в най-близкото заведение. Трябваше да реша накъде да пое­ма. Не бях забелязала опашка след себе си и си мислех, че всичко е наред, но скоро раз­брах колко греша. Преди да вляза в заведени


ето, отнякъде се появи голям черен джип и се качи на тротоара. Отвътре изскочиха двама мъже и толкова бързо ме набутаха в него, че не можах да им окажа никаква съпротива. Завързаха ми очите и запушиха устата ми.
-Не видя ли лицата им, не се ли обър­наха по име един към друг? - попита Борис.
-Не. Но съзнавах, че това е важно. Въп­реки че бях изплашена, умът ми работеше безотказно.
- За разлика от някои други - промър­мори под носа си София, спомняйки си в каква паника бе изпаднал Светеца.
-Действаха като професионалисти. — продължи разказа си Тамирис. - Не знаех къде ме караха. Разопаковаха ме чак в онази маза, в която ме намерихте. Не ми говореха, нито ми викаха. Сякаш бях неодушевен пред­мет. От време на време ми подхвърляха хляб и вода като на куче, но им трябвах жива, по­не докато ме закарат до саркофага. Не знаех защо се бавят. В главата ми се въртяха най- различни предположения.
- Имала си късмет. Съвсем случайно си била спасена от глупавата алчност на един дърводелец - вметна професорът. - Из­винявай, че те прекъснах. Продължи!Сега вече съм наясно, но тогава... - гласът й изтъня и се наложи Светеца да я


успокоява. - Ще ви помогна е всичко, което е по силите ми! И искам да ми простите, че ви забърках с проблемите на живота си!
-Не се коси! - окуражи я София. - Ние не изоставяме приятелите си. Преживяла си достатъчно. Време е да сложим край на това проклятие, фактът, че се намесихме, е част от общата ни съдба. Жалко, че не те прие­хме в групата още преди това да се случи. Можеше да ти спестим тревогите. Но те са минало, да гледаме напред, за да не оплетем конците.
Борис го глождеха други мисли и съв­сем не му беше до сантименталност.
-Искам да те питам нещо,което само ти можеш да ми обясниш, защото майсто­рът на саркофага не си спомня дори какво е ял вчера - и той намигна на Карамилев.
-Слушам те - кимна Тамирис.
-Ако сложим някой друг на твоето място в саркофага...
-Както вече го направихме... - прекъс­на го Лео.
-Ако сложим някой друг на твоето мяс­то - повтори Борис - и върнем камъка в ло­жето му върху капака, какво според теб би могло да се случи?


-Това не е правено досега, но със сигур­ност ще се приеме като акт на измама - ус­михна се Тамирис, досещайки се накъде бие. - Подозирам, че тези, които се намират наб­лизо, неминуемо ще се срещнат преждевре­менно със Създателя. Ако някои се наемат да извършат тази измама, преди ние да сме се оженили и да сме възпрели проклятието, ще се случи нещо много лошо. Не мога да ви ка­жа точно какво, но няма да им се размине.
-Може пък проклятието да се прехвър­ли на друг... - намеси се Максим.
-Това да не ти е дребна шарка - бодна го Лео. - По-скоро енергията, която всички почувствахме, ще се стовари с цялата си мощ върху осквернителите.
-Не мисля, че някой от нас може да знае какво ще се случи - секна по нататъшните им догадки професорът. - Говорите врели-некипели, сякаш идвате от врачка, успя­ла да напълни главите ви с бабини деветини, чиято единствена цел е да ви заблуди дотол­кова, че с удоволствие да изпразните джобо­вете си и дори да я пожелаете много пъти след това.
-Сигурен ли си, че говориш за врачка? -попита го Боян и намигна на останалите.
Беев не обърна внимание на намека му и продължи съжденията си:
- Не бъркайте фолклора с дрънканици- те на гледачките, които дължат редките си сполучливи попадения единствено на дъдривата уста на своите клиенти и на размек­натия им от тревоги ум. Аз лично бих ги по­съветвал да започнат да пишат. За жалост по­вечето са неграмотни и лъжите, които дрън­кат, са начин да си изкарват прехраната.
-Започна се! - изстена жалостиво Лео и започна да се свлича на фотьойла, показ­вайки как се разтича, когато брат му започ­не някоя от лекциите си за живота.
-Чух те! - без да го поглежда, каза Бе­ев. Дори не му се обиди. Даваше си сметка, че понякога се увлича, но неусетно мислите преминаваха границите на ума му и все му се изплъзваха. - Та мисълта ми бе - върна се на последиците от вероятната измама със сар­кофага,  че щом има хора, които пренебрег­ват човешкия живот заради собствените си облаги, нима ни интересува какво ще ги спо­лети в пещерата? Каквото ще се случи, те ве­че са си го предначертали. Нека да се погри­жим за нашите си работи. Първо да затворим саркофага и да върнем камъка.
-Абе, хора, вие не помните ли?! - този път го прекъсна Светеца. - Аз го затворих!
-Ами тогава да действаме! - каза Бо­рис.  Това беше и планът, за който ви спо­менах. Сложихме нотариуса. Сега само тряб­ва да дадем на онези приятелчета камъка и да чакаме, както сe изрази професорът, те сами да изковат съдбата си.
-Но не бива... - тихо промълви Тами­рис. - Не бива ние да ходим там, повярвайте ми! Ще стоим далеч от къщата, когато сла­гат камъка.
- Тогава преминаваме към план „Б" - усмихна се Борис. - И ние ще действаме ка­то истински професионалисти. По-точно ка­то предприемачи. Тогава няма защо да пътуваме до Враца.
-Слава Богу! - въздъхна София.
Чуха се и други въздишки.







Част III

ЗА ЕДНИ КРАЙ, ЗА ДРУГИ НАЧАЛО








Кошмарите на електротехника


Бяха минали месеци, откакто бе завър­шен ремонтът на странната къща във Вра­ца, а кошмарите, свързани с нея, не секваха и дори зачестиха. Бившият ръководител на обекта Танев всяка нощ се стряскаше по ня­колко пъти и скачаше ужасен. Гонеха го пламъци и протяжни стонове, от които не можеше да избяга, защото все тъпчеше на едно и също място. Когато се появиха тези сънища, всеки път, щом се събудеше, облян в пот, се чудеше как може толкова да се страхува от някакъв си пожар. На когото и да кажеше, щеше да му се присмее. Страш­ното не можеше да се обясни с думи. То пролазваше от пипалата на пламъците в тялото му и не изгаряше плътта, а проникваше в ду­шата му и търсеше да изпепели злото, поса­дено кой знае защо и от кого в нея. Болката, която изпитваше, беше неописуема. Отнача­ло илюзията, че този ад все някога ще спре и това може да стане още тази нощ, вършеше работа. Но за кратко.
Танев си взе отпуска. От недоспиване и измъчван от преследващия го кошмар, той вече не можеше да върши никаква работа. Мисълта му беше изцяло обсебена от приб­лижаващата се нощ. Приличаше на луд, кой­то живее в собствен свят, разбираем само за самия него.
Досега никога не беше си позволявал да прекъсне работа. На шията му висяха ка­то воденични камъни издръжките на бив­шата жена и двете му дъщери, които, макар че вече ходеха на работа и отдавна бяха пъл­нолетни, често му се обаждаха единствено да го крънкат за пари. Не го оставяха на мира, докато не изкрънкат от него каквото има.
През последните дни си беше изклю­чил телефона. Нуждаеше се от спокойствие, от помощ, но не знаеше към кого да се обър­не, без да го вземе за смахнат. Беше убеден, че всичко това идва от онази къща, и прокли­наше парите, които беше спечелил от нея.
Като видя, че няма кой да му помогне, затвори се у дома си, решил на никого да не отваря. Сметна, че така всичко ще затихне, нещата сами ще се подредят и животът му ще се върне в предишните си релси. Спусна плътно пердетата на прозорците и седна на удобния фотьойл пред телевизора с дистан­ционното в ръка. Нито един канал не можа


да задържи вниманието му и времето тече­ше не в гледане, а в едно безкрайно натис­кане на бутоните.
Мислите му като привлечени от мощен магнит се връщаха в онази странна врачан­ска къща със скрития в скалите саркофаг. Въпреки забраната, след като монтира меха­низма към коридора, не се бе сдържал и вле­зе в пещерата. Тогава му се стори, че някой го е видял, но чак когато прочете за смъртта на Кисьов, разбра кой е бил. Невъзможно бе да е просто съвпадение. Беше забелязал при­критата алчност, която разяждаше дърводелеца, и още в самото начало се опасяваше,  че няма да издържи и ще направи някоя глу­пост. Къщата беше пълна с всякакви вещи и бяха ги предупредили, че ще им търсят смет­ка, ако изчезне дори и една вилица. Но как­вото и да беше откраднал Кисьов, не заслу­жаваше толкова жестока смърт. Когато го бяха намерили в дома му, целия облян в кървища, пресата не бе пропуснала шанса да си вдигне тиражите и бяха изпонаписани как­ви ли не ужасии.
Оттогава с всеки изминал ден Танев все повече се уверяваше, че дърводелецът се е полакомил и е взел камъка от капака на саркофага. Не му се вярваше, че ще го убият за нещо друго. Хвана го яд, че преди да пре­даде ключовете от къщата на надутия но­тариус, не беше слязъл долу да провери ка­мъка. Толкова бързаше да се отдалечи кол­кото се може по-скоро от зловещата обста­новка, която сякаш изпиваше силите му, че само където не побягна презглава, след като излезе от портата. Кошмарите му обаче нямаха нищо общо със злощастната съдба на дърводелеца. Поне така си мислеше.
Танев бавно, но сигурно започваше да полудява. Самоизолацията, на която се бе об­рекъл, не беше изход от среднощните виде­ния. Постепенно го осъзна и реши да потър­си помощ от хора, свързани по някакъв на­чин с онази прокълната къща.


Впрочем единственият, към когото мо­жеше да се обърне, беше нотариусът, който по всяка вероятност знаеше повече. Държеше се като човек, за когото няма тайни. Пробле­мът беше в това, че не знаеше името му. Не знаеше дори дали ще го познае, ако случай­но го срещнеше на улицата. Тогава си спом­ни за фондацията, която му изпращаше ин­струкциите за ремонта и парите за материа­лите и заплатите. Опита да се свърже по имейла, на който някога им пишеше, но за свой ужас разбра, че вече не съществува. Про­вери за „Сотос" в интернет и оттам разбра за кончината на семейството, управлявало та­зи бивша вече фондация. За връзка откри друг имейл, където фигурираше името Сотос. Вероятността да има нещо общо със старата фондация беше малка, но електротехникът нямаше избор. Надяваше се този адрес да е на наследниците на предишните господари на къщата и те да са му от полза. Изпрати молба за помощ и информация за връзката си със семейство Сотос. Малко по преувеличи, защото твърдението му, че е бил доверено лице на мъртвия грък, си беше пълна лъжа.
Отговорът, който получи почти ведна­га, го изненада. Кошмарите го бяха побър­кали, бяха притъпили чувството му за само­съхранение и Танев веднага отговори утвър­дително на предложението.
Сутринта на другия ден хвана влака за София и напусна Русе с надеждата, че нико­га повече няма да стъпи отново на този пе­рон като бедняк.
Хората, с които се свърза и на които толкова бързо повярва, му пишеха, че като истински наследници на къщата, която е ре­монтирал, искат лично да се срещнат с него и да им помогне да изяснят някои подроб­ности около преустройките. За благодарност на два пъти подчертаваха, че разкарването ще му бъде заплатено добре, а накрая свър­шваха с доста примамливо предложение за работа. Искаха, докато пътува към тих. доб­ре да обмисли поста „технически ръководител” в строителната им фирма с изкусителна заплата „по европейски стандарт”, както ев­фемистично се бяха изразили. На електро­техника това шаблонно словосъчетание му прозвуча като „хилядарки”.
Щом толкова учтиво и настоятелно го молеха да започне работа при тях, вероятно щяха да му се доверят и загадката около причината за кошмарите му щеше да бъде разрешена. Надяваше се да разбере повече подробности около зловещото въздействие на саркофага и най-накрая сънищата да пре­станат да го тормозят.
Наивността на Танев беше толкова голяма, колкото и невежеството му. Макар и с кански усилия, беше взел тапия за елек­тротехник, но акълът му си бе останал като на руски колхозник, а мирогледът не пре­крачваше границите на личните му интереси - дом, храна, работа и задължително - душе­вен покой .В зората на неговия живот ро­дителите му бяха пропуснали да го научат, че и другите живи същества на два крака изпитват чувства и търсят мястото си на тази земя. Хората не го интересуваха. Само тези, от които зависеше материалната му обезпеченост можеха да привлекат вниманието му.
Смяташе, че останалите искат единствено да го ограбят.
На гарата в София го чакаше възрастен господин, който изглежда беше попреминал в пенсионната възраст. Носеше кафяв спортен костюм, по фасон напълно отговарящ на го­дините му, а в ръката си държеше дървен бастун с метална дръжка във формата на из­вита змийска глава. Лицето му бе толкова изпито, че можеше да бъде използван за онагледяване на урок по анатомия.
В първия момент на Танев му се приис­ка да се върне обратно във влака. Когато му  описваха човека, който ще го посрещне, не  знаеше, че някой може да изглежда толкова зловещо. Чудеше се дали да не се направи на разсеян н да го подмине, но се сети за кошмарите, които изпиваха живота му, и се пре­страши. Застана пред него като хипнотизи­рана от змията в ръката му жертва.
Неговият посрещач го бе наблюдавал още от слизането му на перона и му беше известно каква битка води в главата си. Сут­ринта беше получил досиетата на всички ра­ботници, ремонтирали къщата във Враца, и знаеше какво представлява човекът, с кого­то има среща-
- Здравейте. - пръв заговори електро­техникът, опитвайки се да не издаде вълнението си. - аз съм Танев! А вие сте?
-Приятно ми е, Зорин. – студено рече възрастният господин и протегна десница.
Докосването на студената кокалеста ръка беше неприятно изживяване за русенеца. Така си представяше само допира до труп. Криво-ляво успя да прикрие отвращението   и ужаса, които пропълзяха по гърба му и го накараха да пребледнее.
До паркинга вървяха, без да разгова­рят Чак когато се настаниха в широкия мер­цедес, Танев си пое въздух и попита:
-Господине, вие каква връзка имате с къщата?
Не можеше да се въздържи. Страхува­ше се надеждите му да не бъдат излъгани и бързаше да се увери, че не е приел поканата напразно.
-Ще я купя от сегашните собственици.- бе отговорът, който получи за свои безкрайна изненада
-Но нали ми писахте, че вие сте истин­ските наследници?! - запелтечи Танев
За пръв път спътникът му се усмихна, но това, вместо да успокои електротехника, му подейства като киселинен дъжд на муш­като. Физиономията на господин Зорин ста­на като изкопирана, и то съвсем точно, от стар филм на ужасите, където режисьорите са залагали повече на играта на артистите, отколкото на специалните ефекти.
- Станаха някои недоразумения - от­върна той, - Завещанието изненада и нас, истинските наследници на Сотос, неговите роднини. Незнайно как се намесиха други хора. Но това да не ви притеснява, предло­жението ни остава в сила. Сега ще ви наста­ним в общежитието на фирмата ни, но пре­ди това ще ви запозная с моите съдружници Нали не сте уморен?
Въпросът бе зададен от куртоазия и не предполагаше отговор. Това и не особено умният Танев успя да го схване.
След около половин час спряха пред го­ляма метална порта, тя се отвора и потег­лиха по покрита с чакъл алея. Стигнаха до масивна бала къща, която не се виждате от­към пътя поради гъстата растителност в двора. Собственикът й вероятно беше яли фен на колониалния стая в американския Юг или маниакален грандоман, защото тя наподобяваше смалено копие на Белия дом
Зорин спря мерцедеса пред стълбището на централния вход. Танев очакваше, че как­то по филмите от къщата ще излезе някой иконом или униформен слуга и ще ги посрещне, но нищо такова не се случи и треб­ваше сам да си отвори вратата. Никой не се мяркаше наоколо, само монтираните на всеки ъгъл камери не ги изпускаха от очи.
Танев вече беше напълно убеден,че е направил голяма грешка, като е дошъл тук. Чувстваше се като хипнотизирана мишка попаднала в капан, в който дори няма сиренце. Но неговите съпротивителните сили бяха напълно изчерпани и не му оставате нищо друго, освен да вземе багажа си и да послед­ва Зори и към къщата. Клъошавият старец дори не се обърна, за да проверя дали идва след него.
Това високомерие още повече изнерви електротехника, но вече беше в устата на вълка и нямаше връщане назад. Стисна дръжките на саковете си и закрачи с нездравата мисъл, че понякога, за да спечели пове­че от това, за което се е надявал, трябва да рискува. При това реши да действа с достойнство и без хленчене.
„Тези парвенюта няма да ме шашнат с богатствата си!” - мислеше си, прекрачвай­ки прага на сградата, но ревизира цялата си представа за охолство пред луксозните мебе­ли. картините по стените, дебелите килими, полилеите, мрамора и всичко останало, до което се докосваше погледът му. докато прекосяваха помещенията на път за кабинета на стария господин.
До огромното махагоново бюро в дъно­то на просторната стая стояха прави и разго­варяха почти шепнешком двама мъже. Бяха на не повече от тридесет, с малка, но забеле­жима разлика в годините и изключително много си приличаха. Братята Сотос бяха гръцките роднини - племенниците на вече мъртвия основател на фондация „Сотос". На тях изобщо не им се бе понравило, че трябва да се задоволят само със съвсем нищожна част от наследството на чичо си. Зорин беше доверено лице на стария Сотос и нещо като част от наследството им. Той ги беше за­познал с легендата за Тамирис и съвсем без­проблемно им бе внушил, че само така биха могли да си върнат богатствата и властта, която родът им е имал в миналото.
По-големият брат се настани на крес­лото зад бюрото, а другият започна нервно да крачи напред-назад. В погледите, които и двамата хвърляха на Танев, се четеше през­рение и погнуса, без да е ясна причината за такова отношение - потеклото му или наци­оналността.
- Седнете! - заповяда този зад бюрото  и кимна към стола пред себе си.
Електротехникът остави саковете на мекия персийски килим и внимателно се от­пусна върху сатенената тапицерия на крех­кото и елегантно творение от дърво. Боеше се да не се строшат от тежестта на едрото му тяло тънките извити крачета. Вероятно от същото се опасяваше и по-младият брат, за­щото беше спрял да крачи и го гледаше втренчено с маслинено черните си сърдити очички.
-Преди да ви настаним, ще разкажете ли на господата Сотос за къщата, в която сте работили? - обърна се към Танев старе­цът и седна на съседния стол.
-Ние само я ремонтирахме... - смотолеви притеснено електротехникът. - Не знам какво точно искате да знаете.
Хрумна му, че като се прави на дебил, няма да подпише смъртната си присъда. По­дозираше, че се намира сред хората, убили дърводелеца. Помнеше добре, че го бяха пре­дупредили да не влиза в онзи тунел, и не въз­намеряваше да си го признава.
-Вие пръв помолихте за помощ - с поч­ти незабележим акцент му напомни по-голе­мият брат, - затова най-добре за вас ще е да отговаряте на въпросите ни. Разбрахме ли се?
-С какво можете да ми помогнете, ос­вен да ме наемете на високоплатена рабо­та?! - контрира куражлийски Танев.
Смелостта му беше продиктувана от тотално объркване, но домакините му очевидно


я приеха като обикновена човешка ал­чност, типична за хора от неговата черга.
-Изключително добре платена - поп­рави го укорително Зорин.
-Първо ни разкажете за къщата, а след това ще се разберем какво можем да напра­вим за вас. Явно не бъдещата работа, която ви предлагаме, ви блазни - каза мъжът зад бюрото с глас, който не търпеше повече въз­ражения.
Една осезателна заплаха надвисна над главата на електротехника и тя не идваше само от младия брат, застанал на крачка зад гърба му.
-Както знаете - започна той, - работих там като бригадир и електротехник. Смених старата инсталация и... - замлъкна и сведе глава като дете, направило голяма беля.
-Защо не продължите? - чу зад себе си гласа на младия грък. Неговият български също беше на ниво.
-Ами това е в общи линии всичко - измънка Танев и ужасно му се прииска да из­чезне мигновено или да стане невидим.
- Какво криете?! - подвикна му стряс­кащо Зорин.
За минута настъпи тишина. Братята и Зорин се спогледаха. По зова му за помощ бяха решили, че щом като здравата е закъ­сал, лесно ще го накарат да развърже езика си, но се оказваше, че не е чак толкова тъп, за какъвто го бяха взели.
-Слушай - рече му сухо Зорин. - Ние знаем за пещерата и ковчега.
-Какъв ковчег?! - все по-упорито се правеше на олигофрен Танев.
Сякаш смъртта на дърводелеца беше пред очите му. Вече предпочиташе да живее с кошмарите, отколкото да се прости с жи­вота си.
Инатът му ядоса стареца.
-Ти глупак ли си, или нас смяташ за такива? - извика той и скочи на крака.
Танев не издържа на напрежението, ко­ето вече напираше да пръсне главата му, и се предаде:
-Аз направих механизма в мазата, кой­то отваря вратата към тайния тунел. Но не съм влизал в него - побърза да се застрахова.
Очевидно това искаха да узнаят братята Е дали този човек е запознат с пещерата, или не. Не ги интересуваше влизал ли е в поме­щението със саркофага. Вече беше в ръцете им и никой друг нямаше да разбере това, което той знае.
По-младият кимна на Зорин и той от­веде Танев в съседната стая, която се оказа една от гостните и цялата тънеше във вине­но кадифе и ръчно рисувана коприна по про­зорците и мебелите. Електротехникът няма­ше време да разглежда старинните шкафове и тежките маслени картини по стените. Зо­рин му посочи да седне на една табуретка пред малка масичка за кафе, сложи пред не­го химикалка и пачка листове.
- Направи пълно описание на къщата след промените по време на ремонта - наре­ди му. С чертежи и всичко останало. Да не пропуснеш и твоя механизъм. Свърши това и си свободен.
-А работата? - попита Танев, но пове­че го интересуваше дали изобщо ще го пус­нат да си върви по живо по здраво.
-Наивник! - процеди през зъби старе­цът и се изсмя презрително. - Предупрежда­вам те, че ако се опиташ да ни правиш но­мера, знаем къде да те намерим! Ще ти пла­тим за информацията и дим да те няма! Раз­бра ли?
Танев моментално кимна, грабна хими­калката и се наведе над листовете. За поло­вин час успя да напише и грубо да начертае всичко, което знаеше за онази проклета къ­ща. Не нарисува само пещерата. Беше решил


 до последно да твърди, че не е влизал в тунела, надявайки се това да го спаси.
Вероятно го бяха наблюдавали през ця­лото време, защото, като приключи, старе­цът влезе почти веднага, качи го на същия луксозен мерцедес и го върна на гарата. Без дума да продума, му посочи да си вземе от багажника саковете, подаде му един плик и изчезна.
Когато влакът се изниза от софийската гара, страхът го напусна и го обзе предиш­ното отчаяние. Не бе успял да открие начин за прогонване на кошмарите си, но нямаше да се откаже да търси помощ. Обратното за него означаваше само смърт. Не можеше да живее непрекъснато на ръба на изтощение­то и от безсилие да не знае кое му се случва наяве и кое е сън.
Когато се прибра у дома, реши да се оба­ди на другите, които бяха участвали в ре­монта на къщата и да разбере какво става с тях. Отдавна би трябвало да го стори, но чак сега се сети.
На телефоните, които си беше записал, никой не вдигна отсреща. Първата мисъл, която се появи в главата му, бе, че им се е случило нещо лошо, за което нямаше никак­во желание да научава, и престана да ги тър­си. Хрумна му, че най-добре ще е да замине


нанякъде поне докато изхарчи лесно спече­лените пари от пътуването си до София.



Глава II



Грешката на Танев



От около два месеца бившия бригадир и електротехник работеше като домакин на училище в малко градче на Южното Черноморие. Заплатата му беше доста по-скромна от предишните и му стигаше колкото да си  плати наема и за храна, но в този момент нямаше нужда от нищо друго. Близостта на морето и спокойствието, което цареше в градчето, му действаха отпускащо и кошма­рите, които го докарваха почти до лудост, ставаха все по-редки. Времето му минаваше в дребни ремонти или пазарувалия през деня и нощни разходки по пустия плаж. Душев­ното му състояние видимо се подобряваше


Вече не беше оня смръщен и злобен хомофоб, в какъвто се бе превърнал след раз­вода си, а най-обикновен човек, обичащ ти­шината и собствения си затворен свят. Чув­стваше се като прероден и доста често се ло­веше, че си подсвирква или си тананика ня­каква мелодия. На шията му не висяха жена му и двете му дъщери, вечно оплакващи се от безпаричие, което при тях беше нещо ка­то хроническа болест. Беше дал воля на егоцентризма си и липсата на отговорности му създаваше прекрасна картина на заобикаля­щия го свят - сапунен мехур, който само от него зависеше кога ще се спука. Заедно с намаляването на нощите, през. които седеше облян в пот, постепенно започна все по-ряд­ко да се сеща за малката си „екскурзия" до София и за унижението, на което бе под­ложен.
В училището го имаха за странен, но изпитваха симпатия към него заради лекия му характер и ненатрапчивото му присъст­вие. Тайната му бе, че се съгласяваше с аб­солютно всичко, а това се харесваше на ко­легите му. Последните месеци, преди да се разведе, беше овладял тази техника до съвършенство - за да не слуша истеричните крясъци на жена си, на всяка нейна дума от­говаряше с „да" и „добре" и после вършеше, каквото си поиска.
Понякога се случваше да ремонтира това-онова на някоя от учителките, безплатно разбира се, и това го правеше още симпа­тичен на всички. Бе проумял, че в това град­че, ако не искаш да си в устата на хората,
трябва да си много внимателен, защото мал­ките разстояния пораждат големи клюки.
Имаше обаче предчувствието, че рано или късно ще се случи нещо, което ще на­руши идилията му...
Стана така, че беше се увлякъл с поп­равянето на един стар часовник и не усети как времето отлетя. Когато се накани да из­лезе на редовната си разходка, видя, че вече минава полунощ. Дори и не си помисли да се откаже, защото всяко отклонение от режима, [който си бе създал, го караше доста да се из­нервя на другия ден. Реши да отиде само до кея и без да продължава, както обикновено, по плажа, да се върне, за да може да се наспи.
В края на пристана, далеч от рибарски­те лодки, сиря голяма моторница с изгасени светлини. В първия момент си помисли, че са контрабандисти, и се скри зад близката будка, за да види какво ще разтоварват. „Любопитството убива" - са казали мъдрите хора, но Танев не бе имал такива край себе си в своето детство. От лодката слязоха ня­колко мъже и единият от тях носеше жена на ръце. „Може би е отвличане?!" - мина му през ума. Лодката отново навлезе в морето, а той се приведе още повече, защото групич­ката трябваше да мине покрай него, за да из­лезе на крайморската улица. Сториха му се
доста странни. Вървяха бързо и изобщо не разговаряха. Танев реши да ги проследи. Да­ли от капчица героизъм бе предизвикана постъпката му, или просто от любопитство, нямаше значение - важното бе, че наруши навиците си и тръгна след тях. Не му пукаше за отвлеченото момиче, искаше да разбере къде отиват тези типове и ако след време ги обявят за издирване и има някаква награда, защо пък да не се изяви като съвестен граж­данин.
Мъжете не подозираха за присъствието му и през целия път дори не се оглеждаха. Толкова бързаха, че Танев едва смогваше хем да се прикрива, хем да ги настига. На­прави му впечатление, че познават добре гра­да, защото се отправиха към стария лозар­ски квартал по най-преките улички.
След двадесетина минути спряха пред една порта. Най-ниският извади връзка клю­чове и отвори. Танев изчака, докато влязат в къщата, и се приближи. Запомни номера, из­писан с блажна боя на стълба, за който бе прихваната голямата порта, и веднага се за­пъти към квартирата си. Беше доста възбу­ден от това, което му се случи. Преди да зас­пи, взе решение да отиде утре до къщата и да я огледа на светло.


Не можа да го направи. Случи се така, ме цели три дни беше зает с училищните си задължения. Имаха празник и директорката му беше възложила да направи декорите и да екове подиума на двора. Времето бе под­ходящо за представление на открито. Нала­гаше му се да остава и след работно време, защото му бяха дали само един помощник, а имаше толкова много за боядисване. Когато най-накрая олелията свърши и се поосвободи, веднага отиде до къщата в лозарския ра­йон. Завари портата широко разтворена, а в двора беше паркиран голям джип.
Чувстваше се по-нервен, отколкото в нощта, когато ги проследи. Сутринта по на­вик бе включил телевизора и видя, че показ­ват моторница, която много му заприлича на онази, от която слязоха странните й паса­жери. Говорителят съобщи, че в нея са наме­рили пистолета, с който преди месеци е бил убит варненският дърводелец. Тази новина го шокира. Без да ще, отново беше хлътнал в тази история. Очевидно съдбата му беше свързана със зловещата пещера и дори на­край света да отидеше, не можеше да избяга от прокобата си.


Започна нервно да се разхожда из ста­ята. Не се престрашаваше и да информира полицията. Не искаше да се разкрива тъкмо когато като по чудо беше намерил лек за кошмарите си, но би могъл да се обади ано­нимно и да съобщи каквото знае. Страхува­ше се убийците на Кисьов да не се покрият. С очите си беше видял, че не всички слязоха на брега.
Докато се чудеше как да постъпи, на екрана се появи снимка на нотариуса. Вед­нага го позна. Седна като покосен на лег­лото и усили звука. Разбра, че е бил обявен за издирване, и се паникьоса още повече.
- И него са пречукали! По дяволите! - истерично изкрещя, ядосан, че се е забъркал в тази каша.
За всичко обвини лошия си късмет, вместо да стигне до логичния извод, че алч­ността не води към добро. Това заключение беше далеч от ума му - твърде късно бе да се откаже от заблудата, че парите винаги са спасение от мизерното съществуване.
В него се бореха желанието да се отър­ве от всичко, което го разяждаше като чер­вей, или да види какви облаги би му донесло по-нататъшното шпиониране. Полицията или рискът? Не му отне много време да реши дилемата - избра второто. Любопитен бе за­що толкова много хора се интересуваха от пе­щерата със саркофага. Щом бяха убили дър­воделеца, значи под къщата имаше нещо, за което си е струвало. Отказа се да се обажда в полицията и защото се изплаши да не се доберат и до него. Разберяха ли, че убийците на дърводелеца са в този град, където той се крие, имаше опасност да поразпитат тук-таме, а градчето е малко и започнат ли да раз­глеждат всичко под лупа, неминуемо щеше да им прави впечатление липсата на инфор­мация за миналото му.
Въпреки тези съображения, които пър­воначално го стъписаха, Танев, приведен и с треперещи от напрежение и страх колена, се придвижваше, прикрит зад джипа, към най- близкия прозорец. Не се чуваше абсолютно никакъв шум и ако не беше колата, щеше да реши, че са избягали. Тишината донякъде подсили смелостта му и той притича към къ­щата. Повдигна се на пръсти и погледна през прозореца, който се оказа, че е на все­кидневната. Вътре видя няколко мъже и две жени - нещо обсъждаха и се държаха по­между си като равен с равен.
Танев не можеше да реши коя от же­ните бе видял да носят през онази нощ. „Си­гурно е развила стокхолмския синдром" - по­мисли си той. На няколко пъти по филмите беше чувал така да казват за жени, увлекли се по похитителя си, а тези се бяха прилепи­ли към двама от мъжете.


Вниманието му привлече по-възрастна­та. Държеше същия камък, който бе видял върху капака на саркофага. С усилие сдържа вика си на изненада, когато тя помръдна дланта си и камъкът проблесна като звезда. Танев вече беше напълно убеден, че пред очите му са убийците на дърводелеца.
Бавно заотстъпва назад с единствената мисъл веднага да съобщи в полицията. Вече не го интересуваше дали някой ще го види. Изскочи от двора и като обезумял се втурна надолу по улицата. Когато обаче пристигна задъхан пред полицейското управление, раз­бра, че куражът му се е изгубил някъде по прашните улички, и без да забавя крачки, продължи към най-близкото кафе, където, останал съвсем без сили, седна тежко на ед­на маса, не знаейки какво да предприеме. В главата му сред хаотично препускащите мис­ли като безспорен фаворит се открои една .не много умна, но със сигурност доходоносна идея.
„Щом ще е гарга, да е рошава" — рече си, извади мобилния и набра телефона, който смяташе, че е на братята гърци, с които се бе срещал в столицата. Беше го открил  във вече несъществуващия сайт на фондация Сотос. Нямаше откъде да знае, че сега на телефонът е на фондация „Албуга-Булгар" и  всяко обаждане се препраща на София Баярова. Бяха започнали да ползват услугата, откакто професорът беше говорил с ано­нимния мъж, предупреди го за уговорката, която са имали с гърка.
По някаква случайност в този момент телефонът на София беше у Борис. Той пог­ледна дисплея и беше озадачен от непозна­тия номер. Шестото чувство му подсказа да бъде предпазлив и натисна бутона със зеле­ната слушалчица.
-Ало-о! - чу нервен глас. - Търся бра­тята Сотос!
-Да-а?! - максимално лаконично и ук­лончиво се отзова Борис. Нямаше никаква представа кой е отсреща и доколко познава гърците.
-Аз съм Танев. Помните ли ме?
-Да-а - отвърна в същия дух детекти­вът и замаха на приятелите си да запазят тишина.
-Знам още нещо за „онова" в къщата, но ще искам отплата за услугата - продължи непознатият, без да подозира, че е сбъркал адреса.
-Няма проблем - веднага се съгласи Борис. - Ние държим на думата си.

-Да, бе! Видях я аз вашата дума. Ще продиктувам банкова сметка, на която ще преведете три хиляди лева. Чак тогава ще ви



кажа какво знам. Имате три часа.
-Откъде да съм сигурен, че не ни лъ­жете?
-Е, май по това се различаваме - злоб­но отвърна мъжът от другата страна на ли­нията. - Аз също рискувам! Има и още не­що! Искате ли да знаете къде е камъкът?
След този въпрос, без да дочака отго­вор, продиктува номера на сметката си, като за всеки случай го и повтори.
Борис не рискува да го разпитва, защо­то би могъл и да блъфира.
- Момчета - обърна се към приятелите си, които го гледаха въпросително, - май че сме разкрити. Някакъв тип търсеше по теле­фона на фондацията братята Сотос. Помис­ли, че аз съм единият от тях, и поиска три хилядарки, за да каже къде е камъкът.
-Не се ли представи? - попита София.
-Представи се като Танев и каза, че бил запознат с къщата или нещо подобно.
Ще му изпратим парите, за да видим какво знае. Ако не е блъф и говори истината, значи по някакъв начин ни е разкрил. Къс­метът е на наша страна и няма да го изпус­нем - отсече София и тръгна към вратата.
-Идвам и аз .- последва я Борис.
Останалите започнаха да умуват кой би могъл да е този Танев. Професорът предпо­ложи, че ако наистина знае къде е камъкът, трябва да е някой, който живее наблизо и е мернал проблясъците му през прозореца. До­гадката му обаче не се връзваше с факта, че търси Сотос. Абсолютно невероятно бе някой съсед съвсем случайно да е видял святкащия камък и да е направил логическа връзка с гърците.
Докато разнищваха предположението на Беев, Борис и София се върнаха и започна голямото чакане. Не беше приятно предусе­щането, че едно обаждане би могло да осуе­ти бъдещите им планове.
След около четири часа телефонът на София иззвъня и накара всички да трепнат.
-Аз не ви излъгах - бяха първите думи на Танев.
-Нито пък аз - отвърна Борис.
-Да, този път. Отбележете, че се дър­жах коректно и ще изпълня обещанието си. Ще ви кажа какво видях, без да искам. Хора­та, които са убили дърводелеца, са се събра­ли в една къща. - И той бавно изрече пълния адрес. - Знам, че са те, защото с очите си видях камъка. Признавам, че влизах в пеще­рата, и ви гарантирам, че е същият камък.
-Да не би да ни подвеждате, а? - опита се да изкопчи още нещо Борис.


-Как смеете! Аз ви помагам, а вие ме обиждате! Съвсем случайно ги видях една нощ да слизат от лодката, която тази сутрин показаха по телевизията и казаха, че била на убийците ма дърводелеца.
-Сигурен ли сте?
-Абсолютно! - възмути се още повече Танев.
-Знаете ли имената им?
-Не, но мога да поразпитам и да науча чия е къщата.
-Няма нужда! Оттук нататък ние пое­маме нещата и не се месете повече, за да не пострадате! - отсече детективът, преди да прекъсне връзката. Постара се последните му думи да прозвучат хем заканително, хем като препоръка от загриженост.
-Казвай! - извика нетърпеливо Лео.
-Видял ви е да слизате от лодката и по всяка вероятност ви е проследил. Надничал е и през прозореца, защото е разпознал и камъка. Призна си, че е влизал в пещерата и че го е виждал върху саркофага.
-Боже! Кой е тоя късметлия?! - въз­кликна София.
-Това не е всичко. Знае и за смъртта на дърводелеца. Мисли, че ние сме го убили, за да му вземем камъка. Знае още, че дърводе­лецът е работил във врачанската къща - продължи да ги шокира Борис.
-Тоя да не е магьосник?! - отново не се стърпя Лео. - Зная само едно - продължи той, - разкарването на София за смяна на номера се оказа неоценимо.
-Аз пак ви уверявам, този човек е ту­кашен! - надвика брат си професорът.
-Може да живее тук, но щом не ви познава, значи е отскоро - поправи го Со­фия. - Но това е без значение.
-Май трябва да изчезваме - предложи Мак.
-Или да се възползваме от създалата се ситуация и да я обърнем в наша полза. С грешката на този Танев съдбата ни подава ръка за помощ - съвсем спокойно заяви Со­фия и като ги прикани да седнат, обясни какво има предвид. - Този човек може да е нашият план „Б". Не мислите ли?
-Съгласен съм - кимна професорът. - Всяко зло за добро.
-Значи ли, че той ще е човекът, който ще внесе камъка? - недоразбра Лео.
-А защо не? Само трябва да обмислим добре всичко - потвърди София.
-Има и още нещо - вметна Борис. - Той търсеше братята Сотос. От това, че се изсмя, когато му казах, че държа на думата си, мисля, че вече се е срещал с тях.
цялата власт над света се намесва нов със­тезател? - саркастично подхвърли Боян. - Като свърши всичко това, ще взема да на­пиша книга.
-Зависи как ще свърши - отбеляза мъд­ро Беев.
-Надявам се, че в случая „Двама се карат, третият печели" ще е в наша полза - тежко въздъхна Лео.
-Очаквам онзи от Бургас да ми се оба­ди още днес, за да не ни се налага да се кри­ем повече нито от полицията, нито от наем­ните убийци на мамините синчета — каза София. - Смятам, че братята Сотос действат самостоятелно и не биха се обединили за ни­що на света с български парвенюта. Участ­вали са в доста нечисти сделки, но винаги на собствен гръб. Техен верен слуга, представи­тел или, както щете го наречете, е старото приятелче на Сотос - Зорин. Не знаех, че са се върнали в България. Онези, които дър­жат бившата резиденция, имат регистрация като младежко спортно дружество. Спонсо­ри са или по-точно собственици на един наш футболен клуб. Мисля, че бихме могли да съберем двете групички да се запознаят във врачанската ми къща. Този, който ще се по­грижи за всичко това, сам ни се предложи.
Привечер се обади бургаският „познай­ник” на София. Новините бяха благоприят­ни за бъдещия им план и предвещаваха по­вече спокойствие. Той набързо я уведоми, че никой нс ги подозира в нищо и че бургаската полиция случайно е спряла за проверка кола с трима мъже, които оказали съпротива и били задържани. Също случайно отпечатъ­ците им били открити по намерената лодка, по оръжието и по цялата покъщнина на мър­твия дърводелец. София го увери, че още ут­ре сутринта обещаната сума ще бъде преве­дена по сметката, записана в тефтера на Со­тос, и с това разговорът им приключи.
-С един куршум - два заека. Убийците на дърводелеца щяха да са задълго на топло, а онези типове от резиденцията оставаха без наемниците си. Бургазлията напълно бе за­служил парите си.
„Дали ако полицаите получават по-го­леми заплати, ще действат по-експедитивно и по-ефективно?" - мина през ума на София и тя скептично се усмихна.



Глава III



... И три дни яли, пили и се веселили



От няколко дни София сякаш не беше същата. Така се бе стегнала да не сгреши, че крачеше все намръщена и съсредоточена. Приемаше сигурността на всички за своя лична отговорност и не би си простила, ако се случеше нещо лошо с когото и да било. фондацията вече не беше застрашена от об­винение в убийство и това много улесняваше настройката й към това, което им предстое­ше. Вече играта не беше за превес на сила, а се играеше на много тънка струна. Щеше да спечели не най-богатият, а най-съобразител­ният в бързо променящата се ситуация.
Беше се бе затворила в спалнята каби­нет на професора и се чуваха само ритмич­ните й стъпки. Опитваше се да събере мис­лите си. След малко се върна в дневната с непроницаемо изражение.
- Обади се на Танев от името на Сотос - рече на Борис - и го предупреди да си зат­варя устата, докато не му се обадим повтор­но за нова, по-добре платена услуга.


Залагаше на това, че Танев вече е затъ­нал достатъчно надълбоко в блатото и няма да устои на още облаги от случая.
Оказа се права. Танев не се дърпа много-много и си осигуриха съдействието му .
След това София се разпореди:
-Още днес се връщаме в централата. Вече не се налага да бягаме. Поне се надявам да е така. Имаме нещо, което много им тряб­ва. Когато кажем, че ще им го дадем, няма да ги лъжем, наистина ще им го дадем...
-Сметнете ме за бавно мислещ, но как­во ще им дадем? - прекъсна я Лео.
-Ти наистина си бавен. Разбира се, че камъка - сопна му се Беев.
-Но те искат и Тамирис — обади се Светеца.
-Нея вече сме я затворили в сандъка .- отвърна София. - Нужен им е само камъкът.
-Да, наистина. Бях забравил за нота­риуса...
-А капака само ти можеш да го вдиг­неш - продължи тя. - Не вярвам да го разбият, за да проверят какво има под него. Ще им поискаме толкова голяма сума за камъ­ка, че няма да се усъмнят в алчността ни. А дотогава ще скрием Тамирис в една малка къщичка.

- Аз ще я заведа в къщата на баба ти, а вие се връщайте в централата. И най-добре ще е още тази вечер да предприемем реши­телни действия - предложи Борис.
-И на мен това ми беше на устата. Не мога повече да спя на този фотьойл - оплака се Максим.
Тамирис се сбогува със Светеца и пос­ледва Борис към джипа. Останалите решиха да се приберат с автобус. Изчакаха, докато стане време за последния в посока Бургас, и тръгнаха.
Пътьом София забави крачка и поизостана със Светеца.
-Не възразяваш ли да дойдеш с мен до едно място?
Не му даде никакви обяснения, а и ня­маше нужда, защото Светеца веднага кимна.
-Само още нещо. Искам да знам въо­ръжен ли си?
-Да - потупа се по кръста той.
-Това е добре. Може убийците да са за­ловени, но и онези лигльовци не са света во­да ненапита.
На автогарата казаха на останалите, че имат малко работа и ще се видят в центра­лата. Взеха автомобил под наем и потеглиха към бившата резиденция.


Светеца не беше особено изненадан, ко­гато София зави към резиденцията и пар­кира пред главния вход. Двамата слязоха от колата и застанаха пред въоръжената охра­на, която ги зяпаше смаяно.
-Бягай да повикаш някого от шефове­те си! - обърна се София към най-главестия, който заприщваше отворената врата с теле­сата си.
Той погледна въпросително към един тъмен намръщен здравеняк, опитващ се да издокара що-годе физиономия с разум. Шиш­кото получи разрешителното му кимване и понесе сланините си навътре.
След минута излязоха двама мъже на около тридесет години и предизвикателно се изпъчиха. Явно си бяха внушили, че дон Корлеоне бди над тях от онзи свят, защото на­пълно се бяха вживели в ролята на мафиоти. Дори спретнатите им костюмчета провоки­раха чувството за хумор на София, но сега не беше моментът за шеги. Бяха дошли да вър­шат работа.
- Радвам се, че сте си у дома - поде тя. - Държах лично да разговарям с вас.
-Няма ли да влезете? - поклони се единият, сякаш бяха стари приятели. Школуваното от татковци комунисти лицемерие бе овладяно до съвършенство. Сигурно ро­дителите му се гордееха с него.
-Знаете кои сме - не обърна внимание на поканата му София. - Предлагаме ви да спрем по-нататъшни конфронтации. Вие въз­връщате съня ми с малка компенсация, раз­бира се, а аз ви давам двете неща, които раз­брах, че търсите.
-И какво търсим? - попита той.
Дори окото му не мигна и въобще не се
опита да прикрие участието си в неприят­ностите, които бяха причинили досега на фондацията.
-Ще ви дадем момичето и ще ви ка­жем у кого е камъкът.
Думите й явно ги впечатлиха, защото макар да останаха с безизразни лица, мъл­чанието им беше красноречиво.
София нямаше време за губене.
-Ще правим ли сделка, или да се раз­бирам с онези, у които е камъкът? - попита хладно и като видя, че все още се колебаят дали да й повярват, подчертано даде знак на Светеца да се връщат в колата.
-Чакайте! - за пръв път се обади дру­гият „мафиот". - Колко?
-Двеста.
-Колко поискахте на онези?
-Още не сме им искали, но те със си­гурност ги имат.
-Защо дойдохте при нас?
-Каквато и да е причината, тя не е ваша работа. Единственото, което искам да знам и ви питам за последен път, е ще има ли сделка?
-Само секунда! - каза той и придърпа настрана съдружника си.
Не им трябваха повече от няколко се­кунди, преди отново да застанат пред тях.
-Съгласни сме - оповести „мафиотът", който по всичко си личеше, че дърпа конци­те. - Нека се уточним - вие ни предоставяте момичето и ни свързвате с притежателя на камъка, а ние ви даваме двеста хиляди. Са­мо че имам един въпрос: как преценихте точ­но толкова пари да поискате?
-Това е разумна цена - веднага отго­вори София. - При нас толкова струват пре­дателите. Утре с отварянето на банките ис­кам парите, преведени на тази сметка - по­даде му едно листче. - И чак когато ги видя, момичето ще ви чака в саркофага, а човек, изпратен от мен, ще ви донесе камъка. Това устройва ли ви?


- Единственото, което искаме, с да ни оставите на мира! Ме ни интересува нищо друго, освен парите и спокойствието ни! - по­виши тон София.
Поведението й беше твърде адекватно на положението, в което се намираше, и те повярваха. С това емоционално изявление „де­ловият" разговор приключи. Двамата „мафиоти" ги изгледаха победоносно. Вероятно вече се смятаха за владетели над човешкия разум и от облака, на който изведнъж се бяха издигнали, им беше трудно да съгледат из­мамата. Голямото его им пречеше да видят, че апетитното сиренце ги вкарва в капана.
София и Карамилев се качиха в колата и с максимална скорост отпратиха от резер­вата, който бъкаше от охрана. Никой не ги спря, нито проследи и когато излязоха на ма­гистралата, едновременно въздъхнаха тол­кова звучно и тежко, че им стана смешно. Макар планът да вървеше като по поръчка, напрежението беше огромно и това, че ги изби на смях, май заприличваше на истерия.
- Нищо не казвай, моля те! - понамръ­щи се София. - Видя ли колко квадратни глави изхранват парвенютата? Не знам дали най-накрая някога ще свикна с мисълта, че и аз съм голяма клечка и също мога да си позволя такава яка охрана. Дори и танкове можем да паркираме на двора. Само че не мога да си играя със съдбата на хора, които не са имали моя шанс и нямат достатъчно пари. Но че на никого му стигат. Боже мили. не мога да се спра да дрънкам.
-Ще и  трябва психоаналитик! — поше­гува се Светеца. - Но ти се справи отлично, Накрал бяха сигурни, че повече от парите ис­каш да ни оставят на мира.
-В онзи момент ми се стори, че сгре­ших. Бях си наумила да се правя на алчна, но те добре знаят с какво се занимава фондаци­ята ни, затова заложих и на двете.
-Няма проблем. Всичко мина добре - успокои я той.
В централата всички ги очакваха с не­търпение въпреки късния час Борис вече се бе обадил да им каже, че е настанил Тами­рис и че се е договорил с Танев да го чака ра­но сутринта на бургаската гара. Щял да се прибере след няколко часа.
Светена изпревари София и разказа за срещата им със собствениците на бившата резиденцията. Едва свърши и телефонът в кабинета иззвъня Бяха оставили вратата му отворена, за да не пропуснат някое обаж­дане. Лео реагира светкавично и след минута се върна с новина от полицията, че в понеделник могат да си вземат моторницата.
Повече нямаха какво да обсъждат и всички освен София се разотидоха по апар­таментите си. Тя дочака Борис да се прибере.
Сутринта беше станала най-рано. През отворената врата на трапезарията долиташе шум на чинии и ухаеше на кафе, което съв­сем скоро привлече екипа.
Един след друг за прииждаха и насядаха мълчаливо около голямата маса, на която намериха подноси със сладки, понички и па­лачинки с ягодово желе. София се появи откъм кухнята с огромна кана кафе и я сложи пред тях.
В този момент влезе Борис и побърза да ги осведоми:
-Дадох му камъка и довечера в урече­ния час ще е в къщата. Повярвайте ми, ваех му страха, а и толкова пара му обеща, че ще направи точно каквото се иска от него. Сега е наш ред. Яжте, че да тръгваме.


-Танев ще ни свърши черната работа - продължи инструктажа София, - а аз ще се обадя на гръцките му приятелчета в колко часа къде да го намерят. Опасното в тази иг­ра е, че залагаме всичко на точността. Танев ще е в подземието още в четири. Борис му е дал ключа. Ще е по-рано за всеки случай.Ще постави камъка, а братята ще пристегнат в четири и половина и също ще слязат там. Съ­щият час ще съобщя и на онези от резиден­цията. Надявам се късметът да ни съпътст­ва в тази операция. Точно в четири и поло­вина ще се извърши и бракосъчетанието, ко­ето ще сложи край на проклятието, и да се надяваме, че ще реши съдбата на противни­ците ни. Макси, ще отидеш ли да провериш банковата сметка, които ни даде Танев? Нея написах на ония типове Виж дали са внесли парите, че да им се обадя.
Професорът се бави само няколко ми­нути. Когато се върна, направо сияете и вед­нага стана ясно, че „ мафиотите” са се хвана­ли на въдицата.
- Ако не друго, то поне проклятието от момичето е паднало. После ще видим какво ще правим - каза София и отиде да се общи по стационарния телефон на двете комуни­стически отрочета.
Информира ги къде и в колко часа ще ги чака човекът с камъка, изслуша заканите им и ги предупреди, че ако се опитат да отидат по-рано или с придружители, ще раз­вали сделката, каквото и да й струва това
След няколко часа цялата група вече се намираше в родния град на София и Борис. Паркираха джиповете пред наследената от баба Кана къща и Тамирис излезе да ги пос­рещне. Едва дванайсет часа бе прекарала без
Светеца ,а се държеше така, сякаш са били разделени цяла вечност.
Събраха се в дневната и тъй като има­ше доста време до часа на сватбата, София реши да им покаже писалището на баба си — същото, което ги бе събрало в екип и беше първоизточникът на приятелството им.
Влязоха един след друг в зимника и тя им демонстрира как се отваря тайникът. в който преди време беше открила коприне­ната торбичка, дърветата кутия и тефтера с кодираните записки на дядо си. Никой освен Борис не беше го виждал и имаха само бегла представа. Преди София да отвори тайното чекмедже, професорът изказа предположе­ние. че след като са излезли от храма, то просто може да е изчезнало. Не позна. Беше си на мястото, но за всеобща изненадата не беше празно. В него имаше голяма дървена кутия, която изпълваше цялата му вътреш­ност. Извадиха я и започнаха да я оглеждат, като си я предаваха от ръка на ръка.
 - Ти ли си я сложила? - в недоумение се обърна Борис към София, но и тя беше не по-малко озадачена.
— Може да не е кутия, а да е просто пар­че дърво. Няма никакви прорези ,които да подсказват, че се отваря - констатира Мак­сим - Има си и тежест.
-Можем да се маем така цял ден — пре­късна догадките Светеца. - Предлагам да ос­тавим кутията за друг път. Твърде ми е нер­вно, за да се залавям с нови разследвания.
-Боже, та той се жени! - възкликна Боян, хвана го приятелски за раменете и го разтърси. - Това е едно от най-важните съ­бития в живота му, а ние какво правим?!
-Някой сети ли се за пръстени? - по­пита София и тръгна нагоре по стълбите.
-Имаме пръстени - обади се след нея Карамилев. - Само те ще са ни като на ис­тинска сватба.
-Това не е най-важното, миличък — прошепна му Тамирис, която, откакто го ви­дя да слиза от колата, не се пускаше от него.
Качиха се всички горе и започнаха да се приготвят за брачния ритуал. София затършува в гардероба и успя да изрови някаква бяла рокля от времето на баба си. Вероятно бе я носила на младини само по някакъв мно­го специален повод, защото беше почти като нова. Не ставаше за носене из града, но за бул­ката беше идеална, защото си имаше и дан­тели, и красива панделка отзад на кръста.
Тамирис благоговейно я облече. Дъл­гите й черни коси се спуснаха като водопад по раменете и гърба и влязоха в чудесна хар­мония с лъскавия бял сатен.


Никога през живота си София не беше срещала такова съвършенство. Досега не бе забелязала, че косата на богинята стига чак до глезените й. Когато отметнеше глава, тя наподобяваше достолепието на блестяща мор­ска вълна.
На София и се прииска да я докосне, за да се убеди, че е реалност, а не някаква кра­сива илюзия.
- Ти наистина си най-очарователната жена, която съм виждала! - не се сдържа да възкликне и от ненадейния комплимент бу­зите на принцесата поруменяха.
В четири и половина Светеца и Тами­рис с халки на пръстите бяха обявени от не­хаещата за брака им общинска служителка, съвместяваща длъжността „ритуалчик", за съ­пруг и. съпруга.
В същото време, докато те приемаха най-искрените поздравления и пожелания от приятелите си, за пачка банкноти Танев сла­гаше камъка на мястото му върху капака на саркофага, в който почиваше от тежкия си земен път нотариусът.

Първи бяха новите собственици на бив­шата резиденция, които се оказаха трима.


След тях в пещерата слязоха двамата братя Сотос и верният им наставник Зорин.
Понякога всичко се подрежда като с до­косване на магическа пръчка. Когато едните настигнаха другите и надушиха, че капанът щраква, нямаха никакво време нито да се изпозастрелят, нито да избягат навън.
Съдбата беше решила да възстанови равновесието и да даде шанс на благотво­рителната фондация „Албуга-Булгар" за спо­коен и дълъг живот „на ползу роду".
В този фатален ден проклятието, пре­следвало толкова години принцесата, най- сетне рухна и за компенсация, прибирайки се във вечния си саркофаг под закрилата на небесния камък, прониза всички натрапни­ци в тунела и пещерата. От тях остана само прах, който се разнесе навсякъде из къщата и тя заприлича на най-обикновено човешко жилище.
След като проклятието се прислони при нотариуса, камъкът се отдели от мястото си и пробивайки стометровите скали над пе­щерата, излетя в небето, без да остави следа.
В противоречие на всички физични за­кони метеоритът се завърна там, откъдето бе дошъл преди повече от две хиляди годи­ни, и се сля с всемогъщите сили, които го бяха създали и изпратили на земята...
Беше проведено разследване, но колко­то да търсеха, не намериха ни вест, ни кост от неканените гости. Плъзнаха какви ли не слухове - нито един от тях не беше потвър­ден. Собственичката на къщата казала, че няма представа защо са идвали, тъй като по онова време била далеч от Враца и кумувала на свои приятели.
Наивното предположение на младока Максим Христов, че проклятието би могло да се прехвърли на друг, в общи линии се бе­ше оказало прозорливо.
Случва се понякога и в живота краят на историята да е като в класическите българ­ски приказки: „... И три дни яли, пили и се веселили".