ФОНДАЦИЯ "АЛБУГА-БУЛГАР"
ФОНДАЦИЯ "АЛБУГА-БУЛГАР" ВТОРА КНИГА,трета книга
четвъртък, 19 март 2020 г.
неделя, 19 май 2013 г.
ТАМИРИС-ЦЯЛАТА КНИГА
Глава I
Повече пари - по-малко въпроси
Единственото, което се въртеше в главата на Кисьов, бе,
че утре ставаше точно седмица, откакто се беше заел с тази работа, и трябваше
да получи първата четвърт от обещаната голяма заплата. Не беше обсъждал с
останалите от бригадата за колко го бяха спазарили, но не му убягна, че за всички
темата „пари" беше табу. За един месец щеше да получи толкова, колкото
досега не бе вземал за половин година. Утре щеше да разбере дали не са се
възползвали от прословутата му наивност, или отново нещо не бе доразбрал.
Цялата бригада от десет човека, която щеше да работи на
обекта, беше комплектувана от специалисти на фирми със седалища в най-различни
краища на страната. Никога не бяха се виждали и не знаеха нищо един за друг, но
явно, който ги бе събрал, държеше да има най-добрите майстори във всяка сфера
на строителството. Досега Кисьов не беше се сблъсквал с подобно
предизвикателство.
Странното не беше само в голямата заплата, която явно бе
обещана па всички, но и останалото, като се започнеше от това, че никой никога
не беше виждал собственика на къщата. Бяха наети от Танев - елтехника в бригадата,
който имаше връзка с работодателя, но „срещите" им ставаха само в интернет
и освен заръките, които получаваше, и той знаеше колкото другите.
През първия ден, когато се озоваха с багажа си във
фоайето на големия хотел в центъра на града, никой не разполагаше с подробна
информация за работата, която трябваше да върши. На рецепцията ги чакаше писмо
за Танев и ключове от стаите, в които се настаниха веднага. След двадесетина
минути се събраха в стаята на бригадира и прочетоха писмото от работодателя. В
него имаше кратко описание на къщата и нейното местонахождение, чертежи и
инструкции за ремонта й. До обед десетимата се опознаха и си поговориха кой за
какво е извикан. Разбраха се да започнат на другия ден и се пръснаха да
разгледат града.
Враца е от големите градове на България, което ще рече,
че е колкото невзрачно американско градче. Разликата е, че в него няма нищо
невзрачно. Едва ли може някъде по света да се открие място, което толкова
ярко да олицетворява човешката гордост - величествено
изпъчилият се Балкан, гледащият отвисоко на пъплещите по площада хора Ботев,
прословутата врачанска реплика: „Кой, я?!", винаги съпроводена от удар с
юмрук в гърдите, и не па последно място - насмешката, с която врачани гледат и
на себе си, и на целия свят - всеки може да я прочете в погледите им.
Като се изключи този тъй набиващ се на очи „грях",
другата впечатляваща особеност е красотата на града, за която се грижат
неговите жители. Тази мания за обновяване, модернизиране и озеленяване е в противовес
или по-скоро лъжлива фасада на нещо, което се случва извън полезрението на
случайния посетител. Където гордостта е пуснала толкова дълбоки корени, не може
да няма плодородна почва и за останалите „грехове". '
Населението не е многочислено, ако се има предвид само
старият град. Без комплексите и присъединените села квартали площта му не
надвишава два квадратни километра. Тук хората малко или много се познават и
знаят, че „в гардероба на всеки се крие поне един труп". Умението им да
лавират между стари и нови лъжи, опазвайки собствените си тайни, ги издига
едни над
други, но и ги излага на прицел, защото врачани също като
котките никога не падат по гръб и всеки търпеливо чака да дойде неговият ред,
за да покаже „могъществото" си.
Може да звучи и да изглежда като игра в детската градина,
но петнадесетте хиляди, които се мислят за синята кръв във вените на града, се
вземат изключително на сериозно и никога не биха допуснали мисълта, че
нещастниците от комплексите и близките села не се „въртят" около тях.
Без много-много да му мисли за красотата на цъфналите
дръвчета и на чистите улици, Валентин Кисьов се шмугна в първата изпречила му
се бакалия. Напълни две торби с консерви, хляб, няколко бутилчици безмирисен
алкохол, т.е. водка, и с решителна стъпка - типична за него, когато няма нищо
за решаване, се върна в хотелската си стая. Скри хранителните запаси в дъното
на нощното си шкафче и ги прикри с хавлиена кърпа.
Дърводелецът беше израснал в недоимък. Фактът, че
банковата му сметка бе невероятно голяма за човек от неговия бранш, никак не
го успокояваше. Точно обратно -колкото повече набъбваха неговите спестявания,
толкова по-голяма паника обземаше ума му. Страхът, че един ден ще остане на
улицата и ще умре от глад, защото нима кой да му помогне, го караше да страни
от хората. В тих виждаше единствено заплаха за парите си. На всички разправяше
колко е закъсал, но не искаше заеми. Ходеше с едни и същи дрехи вече толкова
години, че и сам не помнеше откъде и кога ги е купил. По някое време имаше
краткотрайни връзки с жени, които най-безцеремонно зарязваше веднага щом
заподозреше, че са с него само заради парите му.
Това, което единствено го удовлетворяваше напълно в този
живот и го караше да забрави за параноята, беше работата му. Като правило
особено талантливите хора са с разбит или ненормален личен живот, а Кисьов без
съмнение бе един от най-добрите в занаята. Дотолкова самотният мъж беше влюбен
в дървесината,
че когато подготвяше материала за обработка, можеше със затворени очи да
определи какво е дървото и кога е
отсечено. Останалото, което чуваше само той, не би споделил с никого, защото
това бяха шепотите на измъчената му душа. От нея идваха кошмарите, но като
всеки българин дори не си бе и помислял да отиде на психоаналитик и да се
опита да ги прогони.
Рано сутринта Валентин Кисьов пръв слезе във фоайето и
седна на един от кожените дивани да изчака колегите си от бригадата. До седем
всички се бяха събрали. Закусиха набързо в близкото кафене и с микробуса на
Танев потеглиха към къщата, която се. намираше в края на града под самите надвиснали
скали на Балкана.
„Тия закуски ще ми излязат през носа!" - жалваше се
наум Кисьов и усещаше като камък в стомаха си кафето за седемдесет стотинки,
но се притесняваше още от първия ден да се дели от останалите. За обяд си бе
взел половин хляб и един буркан консервиран боб и това го изпълваше със
задоволство, сякаш платеното вчера днес му излизаше без пари.
За десетина минути стигнаха до строителния обект. Можеха
и по-рано да са тук, но на едно кръстовище Танев обърка пътя.
Гърбът на къщата отстоеше само на около пет-шест крачки
от отвесните скали, които на височина надхвърляха стоте метра и изглеждаха
доста застрашително. Дворът стигаше до улицата, беше доста голям и си личеше,
че отдавна никой не е полагал грижи за него. Прозорците на първия етаж не се
виждаха от джунглата прорасли рози, неподрязвани храсти и плодни дръвчета,
които тъкмо бяха нацъфтели.
Танев отключи катинара на портата и всички го последваха
по застланата с речни камъни пътека, водеща до верандата. Тя беше прогнила и
си личеше, че доста работа ще падне по нея.
-Внимавайте къде стъпвате! - предупреди Кисьов. - Не че
няма да се наложи цялата да я разковавам, но не се знае какво има отдолу.
-Ти си дърводелецът, нали? - попита го един от мъжете,
който стърчеше поне с глава над другите и като говореше на някого, така се
прегърбваше, че чак ти ставаше страшно да не би да се пречупи.
-Аз съм, а ти си бояджия.
-Лесно се познава, нали е глътнал стълбата! - подхвърли
бабанко с ръбеста глава и се изкикоти с неподобаващ за външния му вид писклив
глас.
-Много смешно! - обади се единствената жена в екипа и
без да погледне хилещия се мъжага, премина покрай него и последва бригадира,
стъпвайки внимателно по стенещите и хрущящи дъски.
-Я, ама това било мадама! - възкликна с престорена
изненада шегаджията и стана ясно кой ще е най-големият досадник в бригадата.
Никой не откликна на забележката му. Къщата им
въздействаше толкова силно, че като зомбирани последваха бригадира, който
потъна в мрачния й коридор. Някой се сети да запали осветлението чак когато
влязоха в най-близката стая. На полилея, висящ заедно с драпериите паяжини от
тавана, светеше една-единствена крушка, която не беше достатъчна за такова
голямо помещение, но поне даваше възможност да се разгледа обстановката, тъй
като през плътно затворените капаци на прозорците не можеше да се промъкне
дори лъч слънчева светлина.
Намираха се в най-обикновена гостна с два дивана,
фотьойли, масичка за кафе и традиционните секции от фурнирован талашит. В
ъгъла върху четвъртито шкафче с крачета имаше възстаричък цветен телевизор.
Като се изключи трупалата се поне от една година мръсотия и миризмата, съпътстваща
всяка запустяла къща, човек би предположил, че домът все още е обитаем. Собствениците,
които и да са били те, очевидно бяха зарязали съвсем набързо всичко. На масичката
се мъдреше пепелник с два фаса, а до него - две чаши за кафе и захарница. Не личеше
да липсва нещо нито зад витринките, нито по рафтовете.
- Как, за бога, тази къща не са я обрали
циганите!-възкликна басово Иванов, които досега беше работил като бомбаджия
разрушител в някаква мина и имаше само бегла представа с какво ще се занимава
на този обект.
-Сигурно домакините ни спят долу в ковчезите си -
предположи Димов.
Танев го погледна, смръщил вежди, и секна кикота, който
напираше да излезе през широко отворената уста на разрушителя.
-Направо настръхнах. Това място сякаш е от филм на
ужасите - плахо каза бояджията, като се приведе и влезе в стаята.
-Отворете прозорците и се настанявайте. Трябва да
обсъдим някои неща. Персоналните ви задължения ще доуточним на място - разпореди
се бригадирът. -Искам още отсега да ви предупредя, че няма да търпя тъпи
майтапи - продължи с по-рязък тон. - Дошли сме тук да си свършим работата, за
която ще бъдем добре заплатени. Събраха ни, защото сме от най-добрите в
професиите си, а както знаете, работодателят и и е с високи изисквания.
Предупреждавам ви, че не сте незаменими, и имам правото, ако преценя, че някой
не си изпълнява съвестно задълженията, да го уволня. Разбрахме ли се?
Последваха едносрични отговори. След тази почти заплашителна
пледоария дори и Димов се въздържа от коментар, а Валентин Кисьов сметна, че
това е краят на разбора, и тръгна към верандата с метър в ръка. В малкото си
чисто ново тефтерче надраска няколко цифри и без да обръща повече внимание на
останалите, се отправи към вътрешното стълбище, което също се нуждаеше от
ремонт. Прегледа го обстойно от мазата до тавана и добави още цифри към
записките си. Установи, че някои от гредите на покрива са за подмяна, и поклати
осъдително глава.
-На този човек ще му излезе по-евтино да си построи нова
къща - разсъждаваше гласно.
-Може да е сантиментален и да е живял някога тук - каза
някой откъм вратата. - Да се запознаем - влезлият изненадващо мъж му подаде
ръка. - Приятно ми е, аз съм Камен. Ще слагам климатици.
-Здрасти - отвърна без особен ентусиазъм Кисьов, но пое
десницата му. - Валентин - дърводелец.
-И аз съм тръгнал да измервам - кимна към метъра
техникът.
-Аз свърших - рече Кисьов, мина покрай него и заслиза
надолу по стълбите.
През първия ден всички се щураха на- сам-натам из къщата
и двора и старателно си записваха от какво се нуждаят за предстоящия ремонт.
Личеше си, че речта, която им бе дръпнал Танев, е подействала.
Сутрин в хотела ги чакаха подробни инструкции и пари за
заявените материали. Всичко вървеше като добре смазана машина. Имаше леко
изнервяме сред работниците през шестия ден. Детелина се беше запознала с
няколко момчета в бара на хотела и бе разбрала, че на много гурбетчии се е
случвало да си тръгнат с празни ръце от тукашните строителни обекти. „В този
град по строежите се плаща повече с обещания" - бе обобщил един от
новата й компания.
Информацията изобщо не се хареса на останалите от
бригадата и се наложи Танев да ги успокоява. На седмия ден Кисьов отново се
спусна пръв във фоайето на хотела. Забеляза, че пликът, който ги чакаше всяка
сутрин на рецепцията, е значително по-обемист, и това го изпълни с блаженство.
Очертаваше се този ден да е един от хубавите му, въпреки че небето се
изпълваше с черни градоносни облаци.
Когато най-сетне бригадата се събра в пълен състав,
Танев, вече запознат със съдържанието на плика, обяви, че ще раздаде седмичните
заплати в края на работното време. Не коментираха
решението му. Вече всички се бяха убедили, че е стоманен и каквото каже, е
закон.
Вечерта никой не разгласи колко лева e получил, но си личеше, че няма
недоволни.
Като че ли най-щастлив беше Валентин Кисьов. Той измъкна
от плика само няколко банкноти, а още на другия ден през обедната почивка внесе
останалите в банката. Когато паричките се превърнаха само в чисълца към
сметката му, получи удовлетворение, по- разтърсващо и от оргазъм. В ден като
този той вярваше, че животът е красив и има за какво още да се живее.
За осем седмици успя да поднови цялата веранда, да смени
изгнилите греди на покрива и да поправи стълбището. Когато Пеев боядиса след
него, комшиите започнаха да се събират край оградата, за да видят красивата
веранда с дървени орнаменти, наподобяващи едра дантела на цветя. Същата украса
Кисьов бе използвал в обновяването на прозоречните капаци и отвън къщата изглеждаше
като излязла от детска приказка.
Имаше нещо, което на дърводелеца не му беше съвсем ясно,
но не любопитства, защото след като поразмисли, реши, че му плащат достатъчно,
за да си затваря устата. На него и на зидаро-мазача Георги Цветанов Танев бе
възложил да изградят от гипс картон няколко допълнителни стени, които му се
сториха безсмислени, защото бяха само на половин метър от стените на коридорите
и ги нравеха по-тесни. Между тези двойни стени се влизаше през сливащи се с
ламперията ниски вратички. Те си бяха истински скривалища, откъдето можеше да
се води наблюдение не само към коридора, но и към стаите. Намирисваше на
воайорство, но Кисьов това не го интересуваше и на Гошевото любопитство
отговаряше: „Не е твоя работа!"
В края на първия месец всички вече имаха за какво да си
шушукат, но Танев и този път беше повече от ясен:
- Нали не мислите, че ни дават толкова пари, за да си
врем носа в чуждите работи? - викна един ден, когато Детелина все пак не се
сдържа и попита чия е къщата и за какво ще я използва. - Човекът си е странен.
Има пари и е решил да я направи по фантазиите си. Кой знае, ако вие бяхте
богати, какви глупости щяхте да вършите! Хайде на работа!
И с това разговорът приключи.
След последната заплата Кисьов забрави всички и всичко,
качи се на влака и се завърна във Варна като истински победител. За два месеца
бе взел толкова пари, колкото печелеше обикновено за година, макар че беше добре
платен. За „величието" му разбра само голямото огледало в коридора, но и
това му стигаше. Един ден, когато щеше да е твърде стар, за да работи, всички
щяха да разберат кой е той. При подобни видения за бъдещето Кисьов се усмихваше
блажено, но лицето му не грейваше като на щастлив човек, а ставаше още
по-грозно и някак по- смачкано.
Беше на четиридесет и пет, а изглеждаше много по-стар с
киселата физиономия и немарливата си външност. Не само протритите стари дрехи
му придаваха вид на клошар, за това допринасяше и мазната сивееща коса, която
подстригваше веднъж годишно, оставяйки доста неприятен спомен на кварталния
бръснар, макар той да беше свикнал с подобни клиенти. В пълен унисон с всичко
това беше къщурката му. Имаше я от трийсет години, а не й бе направил нито един
ремонт, нито дори най-елементарно пребоядисване на вратите и прозорците, за да
я поосвежи. Колкото повече се вдигаха цените на недвижимата собственост, толкова
повече растеше гордостта му, че притежава дом на центъра, купен „за никакви пари",
както повтаряше на роднините си.
Къщата се намираше в дъното на тясно дворче, притиснато
отвсякъде от високи и грозни кооперации, които пропускаха слънчевите лъчи
колкото да погалят керемидите й, и то само за няколко часа около обед. Останала
част от двора бе затрупана с купчини
строителни материали, ламарини и всевъзможни други
отпадъци, които беше влачил кой знае откъде с години. Всеки неосведомен
минувач по улицата, би предположил, че това е пункт за приемане на вторични суровини
и единствено липсата на табелка възпираше хората да не започнат да домъкват боклуците
си.
Вътре в къщата положението не беше по-различно. Хигиената
и подредбата й бяха на същото ниво. Добре че не влизаха външни хора, защото
после щяха бъдат принудени години наред да посещават психоаналитик, за да
прогонят от ума си грозните гледки на висящите по стените съдрани и пожълтели
долни дрехи, тлъстия мухъл, изпражненията на плъхове и огромните хлебарки, свободно
пъплещи навсякъде.
Освен вещите, които намираше по местата, където
работеше, или му бяха давани от познати, част от „колекцията" се състоеше
от лично негови неща, които бе купувал все втора употреба от сергии и имаха съмнителен
произход. През годините бе събрал доста потрошени и изгорели електроуреди,
вестници, куп протрити и захабени стари дрехи, пожълтели и съдрани чаршафи,
нащърбени чаши, пукнати чинии и най-различни остатъци от сервизи, а до мивката
се извисяваха струпани тенджери и тигани, повечето пробити и негодни за нищо.
В кухнята дърводелецът бе внесъл леглото си и въпреки
вонята на бунище тя му служеше и за спалия. Другото помещение беше превърнал в
работилница. По-скоро само имаше вид на такава заради двата шкафа с инструменти,
рафтовете с дъски и дърводелския тезгях, но в действителност си беше само
прашасал музей на мечтите му.
„Един ден - мислеше си често вечер Кисьов - ще отворя
цех. Но не за поправки на стари мебели, не-е! Ще правя нови неща. И не от
талашит, а от истинско, хубаво дърво! Само трябва да намеря купувач на онова
нещо."
Беше пуснал обява и не правеше нищо друго, освен да лежи
и да чака. Нямаше никаква представа какво си бе причинил. Подробното описание
на камъка, който беше обявил за продажба, щеше да му донесе много повече от
очакванията му.
Бяха изминали няколко седмици, откакто се бе завърнал от
командировката си във Враца.
Обаждаше се ежедневно на шефа на фирмата, за която
работеше, но всеки път отговорът беше един и същ: „Нямаме нови поръчки. Като
изникне нещо, ще ти се обадим."
Кисьов смяташе деня без работа за загубен и мисълта, че
харчи, без да печели, го подлудяваше. Беше намалил разходите си за храна до
минимума, на който можеше да издържи. Единствено надеждата, че ще се обадят
заради обявата, му носеше известно спокойствие и го караше ухилено да поглежда
към леглото си.
Един ден тъкмо отново бе обзет от раздразнение заради
поредния отказ на шефа и мобилният му телефон пропя. Номерът беше непознат.
Кисьов се поколеба рали да отговори, но се сети за обявата и се престраши. Щом
чуха гласа му, отсреща прекъснаха. Озадачено се завзира в апарата, но не му
достигна кураж да набере цифрите, които му се изписаха на екранчето, и да
прекрати терзанията си.
До края на деня му звъняха от същия номер още няколко
пъти и историята се повтаряше. Вместо да се ядосва, дърводелецът прие това
като ухажване от непознат. Странният му възглед за света го караше да си мисли,
че някой проявява интерес към особата му, и се ласкаеше. Изобщо не му идваше на
ума, че може да е и от недобри подбуди.
След седмица намериха трупа му, проснат върху мръсното
легло. Нямаше следи от взлом, което означаваше, че сам е пуснал убиеца си. Сред
тази смрад никога нямаше да го открият, ако едно от съседските деца не се бе
престрашило да прескочи оградата, за да си вземе топката. Любопитството му го
завело чак до прозореца и когато видяло стърчащите окървавени крака на Кисьов,
изтичало с приятелчетата си до близкото районно. На веднага пристигналите
полицаи не им трябвало нито много време, нито много ум, за да установят, че
дърводелеца е бил убит още преди няколко дни.
Зловонието на разлагащия се труп се разнасяше през
отворените врати из целия двор и доминираше над останалата смрад.
Полицаите и кой знае откъде надушила „новината"
журналистка бяха потресени от гледката. Не беше им се случвало досега да видят
убит по толкова садистичен начин човек. Счупените пръсти и многобройните
прорезни рани с нож по тялото свидетелстваха, че преди да го убият, е бил
измъчван. Парцалът, с който са заглушавали виковете, още стърчеше от устата
му. Полицаите не можеха да си обяснят какво би могъл да знае този нещастник, за
да постъпят толкова садистично с него.
Глава II
Нова ера за стара фондация
От близо година професор Беев живееше в някогашната
почивна станция на фондация „Сотос" при Борис и София, които смятаха, че
край морето се диша по-свободно. Без никакво колебание бяха решили централата
на новата фондация под тяхно ръководство „Албуга-Булгар" да бъде в
сградата, в която, преди да умре, гъркът бе кроил и управлявал мръсните си
сделки, фондацията използваше богатствата му предимно за благотворителност,
насочена към деца и възрастни хора без роднини и покрив над главата си. Освен
това бе взето решение, че няма да се отказва помощ и на всеки, който по независещи
от него причини е изпаднал в голямо затруднение.
Не бяха обявили на всеослушание координатите си, но все
се намираха хора, които успяваха да се доберат до телефоните им и ги молеха за
услуги, по-подходящи за детективско бюро.
Вероятно си мислеха, че щом имат сърце за бедните и
бездомните, биха могли да внесат ред и в техния живот. На професора се беше паднала
задачата да им отказва и да обяснява, че се занимават с благотворителност, а
не обслужват клиенти, които търсят кой ги е обрал или издирват рождената си
майка. Всячески се стремяха да вършат работата си дискретно, без излишен шум,
но това беше практически невъзможно, защото, където има много пари,
анонимността е лукс и трудно вирее.
Лице на фондацията при публични изяви и неин пресаташе
беше Антим Карамилев, а приятелката му, която той смяташе за богиня, беше
неотлъчно до него в качеството си на личен асистент. Разделяха се само когато
тя имаше да пише статия за някой вестник или списание.
Борис и София прекараха първите месеци след получаването
на наследството от Сотос по съдилища и нотариуси. Адвокатите им - баща и син
Сталеви - водеха делата и благодарение на тяхната вещина и връзки всички проблеми
бяха разрешени и богатствата на трагично загиналите от алчността си Сотос
станаха притежание на София Баярова. Тя удържа на думата си и се отказа от
всичките наследени в Гърция имоти. За по- голяма сигурност запуши устата на
алчните сотосови роднини с шестцифрена сума, която сложи точка на
взаимоотношенията им.
Завещанието беше толкова стабилно,необоримо и отгоре на
всичко подписано от такива авторитетни личности, че адвокатската кантора,
представляваща София Баярова, не изпита по-големи трудности от тези, които
обикновено причинява всемогъщата бюрократична машина.
Бившата почивна станция - сега централа на фондацията -
беше построена П- образно и имаше три входа. Средният беше с двойна врата и водеше
към голяма зала, която служеше за всекидневна. Дясното крило беше преустроено
в жилищна част. На първия етаж се намираха апартаментите на Боян и Максим, на
втория - на Лео и професор Беев. Апартаментът на София и Борис беше в другото
крило на втория етаж, а на първия етаж се намираше кухнята с двата килера и
огромна колкото бална зала трапезария. Всеки апартамент разполагаше със
спалня, баня, тоалетна, дрешник, хол и собствена кухня, което правеше
събиранията им в трапезарията още по-редки.
От голямата всекидневна в централната част на сградата
се влизаше в два кабинета и имаше изход към асансьора. Към дясното крило
незнайно защо нямаше врата и всички, които живееха там, трябваше да преминават
през приземния етаж, към който водеха стълбища и от трите крила.
Въпреки че апартаментът на професора се намираше в
дясното крило на втория стаж, все по-често го заварваха заспал в някой от кабинетите
до всекидневната. Оправдаваше се, че средата на сградата неустоимо го
привличала, но голата истина бе, че силата, на която не можеше да устои,
идваше от високите чак до тавана рафтове, пълни с книги. Скърцането на
подвижната стълба се чуваше нощем и всеки би могъл да се досети, че професорът
отново ще се събуди на някой от диваните.
Брат му Лео, след като получи дарба от змиевидния дракон,
си бе отворил кабинет в Бургас. Искаше му се хем да живее в по-голям град, хем
да е по-близо до централата. Работата, с която се бе нагърбил, го сблъскваше
всеки божи ден с мъката на хората. Няколко пъти понечваше да се откаже, но пристигаше
някой, на когото бе успял да помогне с виденията си, и благодарността, с която
той го даряваше, му възвръщаше силите и надеждата, че с негова помощ светът ще
стане по-добър. Способността да влиза в умовете на хората и да вижда части от
миналото и бъдещето им беше като нож с две остриета, но чистата душа и
желанието да помогне на нуждаещите се от подкрепа го предпазваха
Синът на Боян Христов, Максим, си бе избрал да следва в
Софийския университет, но през ваканциите непременно пристигаше в централата.
Веднъж София му беше казала, че където ти е сърцето, там е и твоят дом, а
сърцето на Максим беше при приятелите.
Баща му се бе установил за постоянно с майка му и сестра
му в столицата и подготвяше за издаване новата си книга. През семестъра
Максим живееше с тях, а през ваканциите - край морето. Така винаги си беше у
дома.
Светеца още държеше апартамента в Бургас и там прекарваше
повечето време с приятелката си. По неписано правило централата се обитаваше
само от седмината, които бяха открили прастария храм, но никой не би имал нещо
против, ако Карамилев я доведеше за по-дълго. Място за живеене имаше
предостатъчно, храна - също. Добре че двата килера бяха превърнати в хладилни
помещения, иначе продуктите, с които бяха натъпкани, щяха така и да мухлясат.
Членовете на фондацията бяха толкова заети, че когато по случайност се
съберяха, нямаха време една свястна вечеря да си спретнат.
София все си обещаваше, че един ден
това ще се промени, но засега караха постарому - на сандвичи и плодове, а доста
често по снекбарове и ресторанти. Сградата на фондацията заемаше площ
колкото цял квартал в курортното селище. Преди Сотос да купи мястото, тук се е
намирал градският парк, където бабите водели малчуганите, след като ги вземат
от детската градина. С изключение на високата зидана ограда всичко си беше
останало непроменено. Дърветата, алеите, шадраванът и поолющените люлки си
бяха все същите. Нямаше ги само децата - и то не само в парка, а и в градчето.
Младите се изселваха в големите градове в търсене на постоянна работа. За
хотелчетата и заведенията се грижеха по-възрастните, а внуците им си идваха
само през ваканциите, за да им помагат.
Зад триметровата ограда можеше да се надникне само от
по-високите къщи отвъд улицата. Никой не знаеше колко камиона камъни е докарал
гъркът, за да издигне тази непристъпна крепост. Високата порта от ковано
желязо завършваше с остри шипове и се отваряше с девет цифрен код. За по-голяма
сигурност Сотос се беше разпоредил да зациментират на оградата счупени бутилки
и ако някой се опиташе да я прескочи, неминуемо щеше да се из понареже.
София беше освободила целия предишен персонал, а
охраната бе заменила с три немски овчарки, преминали обучение за кучета
пазачи. За тях се грижеха само Борис и София и не приемаха храна от никой друг.
Че това е единственият „помощен персонал" в централата,
най-доволен беше професорът. Обичаше уединението и не можеше да търпи някой да
му се мотае из краката. В противен случай би предпочел да се върне в предишния
си дом - в лозарския квартал на родния си град, който се намираше на няколко
километра оттук. Все още не можеше да се реши да си продаде къщичката. Шегуваше
се, че ще я държи като тайна квартира, която някой ден ще му потрябва. Подбудите
му бяха чисто сантиментални. Всяко кътче, всеки предмет в нея събуждаше скъпи
на сърцето му спомени, пък му трябваше и време, за да се убеди, че приятелите
му наистина имат нужда от старец като него и не ненапразно се е преместил да
живее при тях. В последно време професор Беев кой знае защо избягваше всякакви
срещи. Борис и София разбираха, че все още е в сградата само когато нощем
местеше библиотечната стълба във всекидневната.
Тази сутрин се беше обадил брат му и го бе изнервил още
повече.
- Хората трябва да отглеждат само по
едно дете! -мърмореше си ядосано той, докато опипваше стената за ключа на
лампата Раздразнението му беше насочено към Лео, а не към родителите им, които
бяха мъртви от много отдавна. Цял живот се бе грижил за по-малкия си почти с
двадесет години брат и понякога глупостите му го вбесяваха.
За да отиде във всекидневната, без да заобикаля отвън
през площадката, която свързваше трите входа, професорът най-често минаваше
през партерния етаж. Там се намираха стълбището, свързващо горните два етажа,
и асансьорът, който тръгваше от подземния гараж. Имаше шест големи помещения,
по две на всяко крило - всичките съвсем празни. Бяха ремонтирани, боядисани и
подът беше покрит за по-лесно почистване с теракота. София планираше да направи
фитнес зала и сауна, но засега това си оставаше само едно подредено в редицата
от чакащи, мероприятие за в бъдеще.
Именно през тези празни стаи минаваше професорът.
Правеше го не само когато навън валеше, но и когато, както в този случай, се
опитваше да се скрие. Напоследък Лео го нервираше с обажданията си за странно
видение, което му се явявало и го бе изплашило.
- На него всичко му е странно! - не спираше да мърмори
Беев и като стигна стълбището за горния етаж, угаси светлината.
Изкачи се в коридора и влезе във всекидневната. На
огромния диван, който почти отвсякъде заобикаляше масата, седеше и го чакаше
София. Първата му реакция бе да се обърне и да изчезне, но така на практика
щеше да си признае, че наистина я отбягва. Седна малко встрани, заби поглед в
кристалната ваза пред себе си и упорито стисна устни, без да пророни нито
дума. Държеше се като виновно дете, готово да изтърпи каквото и наказание да
са му приготвили, само по-бързо да свърши всичко.
- Макси, искам да ми кажеш какво ти е. Напоследък се държиш
отчуждено! Мислиш ли, че не забелязваме? - започна направо тя.
Беев се сконфузи,
че бе накарал приятелите си да се чувстват виновни за състоянието му. Видя,
че няма лесно да се измъкне и че ще трябва да обясни причините за своето
поведение. В същото време почувства и облекчение, чe най-сетне ще изплюе камъчето. Беше
вдигнал много шум за нищо, но такъв си беше по характер. Често преувеличаваше
нещата, превръщаше ги в проблеми и тежко ги преживяваше.
-Не съм свикнал да се оплаквам -отвърна,
без да вдигне очи, - но щом си ме приклещила така, ще ти кажа направо: не знам
защо съм тук! За нищо не съм потребен! Фондацията няма никаква полза от мен!
-Не искаш ли да живееш с нас?! - разтревожи се София.
-Не е в това работата. Живея като търтей, наготово! Не се
чувствам пълноценен. Че съм пенсионер, не означава да лежа по гръб. Не разбираш
ли?!
-Трябваше да ми кажеш, а не да се криеш.
-Не съм се крил! — обидено извиси глас във фалцет
професорът и се извърна от смущаващо загрижения й поглед.
-Отбягваше ни - настоя тя. - Помислихме си, че за нещо
си ни сърдит. -Извинявай! Не те попитах какви са желанията ти, а на своя глава
реших, че най-доброто за теб ще е да си поживееш лекомислено като хлапак.
София се премести по-близо до него и хвана ръцете му.
-Признай, че е станало недоразумение - усмихна се тя. -
Мислел си, че сме те отписали като ненужен старчок, а в действителност е
тъкмо обратното.
В нейно присъствие Беев се чувстваше мек като памук. Ако
в този момент му кажеше да залае, щеше да го стори без никакво колебание.
-Обещай ми нещо!
-Какво?
-Обещай ми, че отсега нататък, ако помежду ни отново се
появи подобно недоразумение или нещо те разтревожи, веднага ще ми кажеш.
-Добре. Съгласен съм, но много по- лесно ще е, ако имам
някакво занимание.
-Това няма да е трудно. Знам, че ще ни е необходимо
време, за да свикнем да живеем заедно, но аз пък ти обещавам, че всеки път,
когато те видя притеснен, ще те преследвам до дупка.
-Ще си потърся дупка - влезе в тона й Беев.
Разсмяха се. Олекна им, че най-накрая се бяха изяснили.
-Има още нещо, което трябва да знаете.
Беев донесе от барчето кутия шоколадови бонбони и я
сложи на масичката.
-Това някакъв подкуп ли е? -пошегува се София и си избра
бонбон с лешник.
-Не е. Правя го след всеки разговор с Лео. Нещо като терапия.
Нуждая от шоколад за повече сила.
-Какво ти надрънка този път? Ще му забраня да ти разказва
за ужасиите на хората, които идват при него. Ти да не си му отдушник!
-С разказите му свикнах. Те ми действат като безкраен
латино сериал или като писания в жълтата преса, за които всеки знае, че са
съчинени от бездарник. Но тази сутрин ми изтърси някакви небивалици, свързани с
фондацията.
-И какви са те?! - изненада се София.
-Не го изслушах. Ядосах се. Говореше така, сякаш примката
вече е на врата ми. Нещо ми беше накипяло и затворих.
-Ще му се обадя! - заяви тя и извади мобилния си телефон.
-Няма нужда - спря я професорът. — Довечера ще е тук.
-Явно е спешно. Мисля, че щом ще имаме гости, трябва да
вечеряме в трапезарията. Съгласен ли си?
-Ако ти се готви!
София прие думите му за съгласие и се запъти към голямата
кухня. Отдавна не беше слизала там и й трябваше време, за да открие
готварските книги и да подбере меню според кулинарните си умения.
Тази вечер искаше всичко да е като в петзвездно заведение
с истинска кухня, а не от тези новите „макро" или „микро", скалъпващи
дрън-дрън манджички за префърцунени сноби и специалисти по анорексия.
Огромната трапезария наистина приличаше
на луксозен ресторант. Бялата копринена покривка, чиито краища привличаха
погледа с бродираните си бледорозови цветчета, обрамчени от резедави клонки със
сърцевидни листенца, покриваше единствената маса, която беше достатъчно
голяма, за да побере двадесетина души, но столовете с високи облегалки,
наредени около нея, бяха само дванадесет. От двете страни на вратата бяха
сложени по още два - за всеки случай - и те като останалите бяха тапицирани с
бяло кадифе. В общи линии бялото доминираше навсякъде. Бели бяха и леките
сатенени пердета, които се спускаха от тавана и закриваха целите прозорци.
Меките резедави пискюлчета в краищата им галеха нежно пода при всяко движение
на въздуха. Ламперията, която в цялата сграда беше само лакирана, тук беше
боядисана в бледо резедаво. В същата цветова тоналност бяха дървените части
на столовете и масивните крака на масата.
Подът от входа чак до стената с шублера и въртящата се
врата към кухнята бе покрит с гладък, полиран до съвършенство бял мрамор, в
който се отразяваха всички мебели. На сляпата стена срещу прозорците имаше
четири еднакви шкафа, на половината с витринки. В тях бяха натъпкани съдове,
покривки, бродирани салфетки и готварски книги , които София така и не спираше
да трупа. Тази вечер щяха да са само
четирима,централната маса бе прекалено голяма.Като че ли щеше да е добре, ако
сложеха две по-малки в свободното пространство до прозорците.
-Трябва да си записвам - рече си гласно.Толкова много
неща се бяха случили през изминалата година. че не смогваше да запомни всичко,
което трябваше да свърши.
-Сама ли си говориш? - чу гласа на Борис откъм вратата. -
Не си спомням да идва някакъв празник. Да не си се объркала? - пошегува се той
и се настани на централния стол пред масата. - Трябва да оставим столове само
отстрани. На този и без това никой не сяда.
-Само не ми казвай, че искаш и кръгла маса! - клъвна го
София. - Аз отказвам да съм Гуинивир. Първо, защото съм моногамна, и второ,
защото по традиция нашите герои имат принципи и са наистина хора на честта, а
не като лицемерните приятел чета от древния Запад.
-Това все едно го каза професорът. Май започнаха да те
заразяват философиите му - Борис я хвана за ръката и я претегли на коленете си.
- А сега ми кажи какво търсиш?
-Довечера ще дойде Лео .Вдигнал е кръвното на Макси с
някакви видения за фондацията Ще си спретнем по-прилична вечеря. Дано успокоим
духовете.
-Сега разбрах, че не си се объркала .Значи наистина ще
готвиш?
Тонът му не й хареса.
-Ти подиграваш ли ми се?! - извика му почти в ухото и
изпитателно се втренчи в лицето му.
-Не бях посмял! - отвърна Борис и се постара да направи
най-невинната физиономия. на която е способен.
-А сега ме пусни, защото целият следобед няма да ми
стигне. Когато си до мен, нищо не мога да свърша.
-Това признание ли е?
-Ти да не си госпожица?! Хайде, и без това имаш работа! -
нареди му София и се изправи. - И още нещо! - спря го на прага: - Нали ще
преглеждаш молбите на кандидатите за новия старчески дом? Моля те, извикай
Макси да ти помага! Причината да ни отбягва е, че се смята за изолиран и
ненужен. Той има усет към хората и ще ти е от полза
-Само да не му е скучно-
-Няма. Бъди сигурен. Видях до какво състояние го е довело
бездействието. В момента мога да го накарам дори да изчисти къщата. За в
бъдеше, когато се занимаваш с каквато и да е бумащина. прехвърляй му част от
работата .Моля те!
-Не ме моли. Само трябва да ми се обади.- кимна Борис и
излезе.
-И аз това му казах - измърмори София и продължи да
претърсва шкафовете.
Някои от покривките и сервизите ся бяха още в
опаковките.След като изхвърли всичко от Сотос, беше обзавела по свой вкус
трапезарията и кухнята, но все не успяваше да запомни кое къде стои. Витринките
бяха пълни с кашончета чаши, сервизи за хранене и прибори, които се
разпознаваха само по надписите на етикетите. Същото беше положението и в
чекмеджетата отдолу. Повечето неща в тях не бяха използвани. С изключение на
няколко салфетки и кърпи всичко си стоеше, както беше купено.
София не бе и мечтала да се сдобие с такава голяма къща,
а сега, когато тя беше реалност, нямаше време да й се порадва. Затова се
възползваше от всеки повод да се прояви като домакиня.
Глава III
Виденията на Лео - действителност или метафизика
Лео (по лична карта - Евгени Беса) от три дни не намираше
покой заради вадения, които бяха поразклатили и без това не особено стабилния
му вътрешен мир. Червеникавата коса, която беше истинската причина за прякора,
стърчеше още по-агресивно около плешивото му теме.
А тъкмо се бе понаучил да не взема чак толкова навътре
хорските неволи, както в началото, когато преживяваше всяка чужда болка като своя
и бе достигнал прежда на силите си Даваше си сметка, че ако продължи така, ще
отиде по-бързо, отколкото му е писано, в гроба, и беше започнал да се отнася
философски към виденията си - смятате ги просто за изпитание* жизненоважно за
подобряването на света, в който живееше.
Вече няколко пъти му се бе привиждало все едно и също
Колкото и да не се поддаваше на внушения, беше много притеснен, че виденията
касаят приятелите му. Другото, което не му даваше мира, бе, че досега
събитията му се явяваха буквална като на филмова лента - точно както ги виждаше така
щяха да се случат, а този път видението не беше същото. Сякаш нямаше връзка с действителността-
Виждаше как седмината вървят през гъста гора. Клоните на дърветата се опитват
да ги спрат, извиват се почват да ги шибат, където сварят, но въпреки това те
продължават да навлизат все по-навътре. Гората става тъмна, застрашителна и
студена, а приятелите му започват един след друг да изчезват незнайно къде.
Сякаш самата гора ги поглъща...
Тогава забелязваше, че дърветата са каменни, и видението
свършваше. Нямаше избавление, нито щастлив край .Нямате и лош. А в предишните
му видения край винаги се явяваше. Затова хората идваха при него. Казваше им
как ще свърши всичко, а те това и искаха.
Притесненията на Лео бяха предизвикани от необичайността
на това видение. Досега не му се бе налагало да тълкува намеци или загадки,
беше объркан и не знаеше как да постъпи. Не притежаваше дарбата на гадател и
ситуацията,в която бе изпаднал, го правеше безпомощен.
Всеки път, когато видението обсебваше ума му, виждаше
как приятелите му крещят, докато клоните го удрят през лицата и
по тялото, но не чуваше нито дума. Единственият глас,
който озвучаваше цялата тази картина на хаос и безпомощност, бе на гората.
Подсъзнателно знаеше, че е нейният, макар да не можеше да си обясни откъде му
идваха тези сигнали. Гласът изричаше някакво име. Чуваше го добре, а когато
видението внезапно изчезнеше, в главата му оставаше само споменът за него, но
не и самото име. Много пъти се бе опитвал да ся го припомни, но безуспешно.
Мислеше, че ако успее,ще разбере и смисъла на видението.
Сутринта се бе обадил на Макси и му беше разказал какво
го тревожи, но остана с впечатлението, че не го разбра. Напоследък се стараеше
да не е толкова досаден, както някога, но професорът по-скоро би свикнал
тревата да е синя, а небето - зелено, отколкото с новия облик на своя брат. Лео
се надяваше довечера Борис и София да проявят повече търпение и след като го
изслушат, заедно да се опитат да разгадаят посланието на това видение, ако
изобщо имаше такова.
Евгени Беев се нуждаеше от почивка, а централата беше
най-удобното място за релаксация. Покоят и благоуханието на гората наоколо се
отразяваха на атмосферата в самата сграда. Лео бе забелязал, че колкото повече
буренясваха алеите и храстите избуяваха, толкова по-дивен изглеждаше облика на
бившата детска градина. За щастие София
все не намираше време да потърси градинар. Иначе в беседката в другия край на
парка имаше всевъзможни инструменти и сечива, необходими за подобен вид
дейност. Лео се боеше, че който и да се заемеше с парка, само щеше да съсипе
хубавата растителност. Смяташе, че най-добрият градинар е самата природа и
никой не може да я приучва на естетика и хармония.
Беев-младши пристигна в централата вечерта към седем
часа. Паркира солата в подемния гараж, което означаваше, че не бърза да си
тръгва, и се качи на първия стаж с асансьора. В голямата всекидневна завари
брат си, София и Борис.
Настроението на професора беше видимо приповдигнато.
Чувството, че е в тежест, го бе напуснало в момента, в който Борис му
предостави задълженията във фондацията.
- Къде се бавиш? - извика на брат си, като го видя на
вратата, м ухилен до уши, стана да го посрещне - Гладен съм. а ти?- попита,
докато го прегръщаше.
- Ще вечеряме в трапезарията - внесе пояснение Борис и
стисна десницата му.
-Здравейте! -някак смутено измърмори Лео и се опита да
се сниши.
He бяха го влошали в подобна светлина. Дори и в
най-напечената ситуация не се свиваш така в черупката см. Оплаквате се,
мърмореше, досаждаше, но не се отчайваше и действаше заедно с всички.
-Нещо
не е наред, а? - попита го Coфия, когато се отправиха към трапезарията
-Той
не ви ли обясни? - кимна Лео към брат си, който крачеше пред тях.
София поклати глава.
-Да
седнем, и ще ви разкажа.
Напрегнатият глас и посърналата му физиономия успяха да
предизвикат любопитството й.
Докато вадеше яденето от фурната, чу репликата на
професора:
-Борисе,
наясно ли си с менюто?
Стана й смешно. Биха и поверили живота си, ако се наложеше,
но от кулинарните й произведения се бояха.
-И
за мен ще е изненада - отвърна приятелят и.
-Помниш
ли първия път, когато ни сготви? - продължи да нервничи Беев-
-Не
беше зле - дипломатично отвърна Борис.
София се появи откъм кухнята с тава в ръце и я сложи на
масата.
-Не
мисля, че е чак толкова трудно да
се опече едно пиле! - демонстративно обяви тя и отиде за
салатите.
-Аз
не мога. - извика след нея професорът. опитвайки се да заглади неловката
ситуация - Майка ми все казваше, че умният мъж знае кога да мълчи - добави
по-тихо, но очевидно не и достатъчно.
-Значи
брат ти е по-мъдър от теб - коментира София, която в този момент се върна и
сложи две големи чинии със салата на трапезата. - Ти какво си се умълчал? -
обърна се после към Лео. - Нали щеше да ни разкажеш какво те тревожи - подсети
го, защото той така се бе вглъбил ,че без да им обръща внимание, ровеше упорито
в чинията си.
Борис се пресегна и го побутна лекичко по рамото.
Той остави вилицата си и като въздъхна тежко, взе че им
разказа сритото си вълнение на един дъх. Не премълча нито една подробност, нито
чувствата, които все още изпитваше при появяването му.
-Не мога да разбера каква е тази гора и как така ни
поглъща един след друг? Не съм гледачка или магьосник.- ядосано завърши накрая.
- И теб ли погълна? -попита брат му и Лео бе изненадан от
този въпрос. -Не съм се замислял.Всичко спря преди и с мен да се случи същото.
Но видението ми свършва и незнам какво става с мен.
-Знам
защо си оставен последен. - извика развълнуван от осенилата го мисъл
- За да не можеш
да разбереш къде отиват другите.
-Това
щеше ли да ми даде отговор за смисъла? - ядоса се на философстванията му Лео.
-Смятам,
че гледаш от грешен ъгъл на нещата - прекрати зараждащия се спор София. -
Винаги си получавал видения, показващи самата действителност. Без двусмислици
и разни внушения. Не смяташ ли, че и сега може да е така?
Лео заклати глава.
-Не
се инати! - сряза го брат му. - Ти си човек, който е видял храма на Барадж, а
се държиш като паралитик.
-Боже,
какъв речник! - не се сдържа София - Какви книги четеш напоследък?
-Напоследък
само телевизия гледам.
-Ако
приемем, че сънят ми отразява действителност в бъдещето - без да им обръща
внимание, заговори Лео, - тогава се гответе за нови приключения. И съдейки по
видението ми, ще трябва много да внимаваме
-Миличък, това ли те притеснява?! - Coфия приседна до
него и го прегърна. - Май за тази една година доста си улегнал? - пошегува се
тя и го мушна с показалец в изпъкналото коремче.
-Ако
нещо се задава, трябва да съберем отбора - каза Борис и със сериозната си физиономия
едва прикриваше обзелия го ентусиазъм.
-Нека
първо ни удари гърмът, а после ще свирим тревога - афористично изрази мнението
си професора.
София стана, за да прибере чиниите от масата, и когато
мина покрай Лео, се понаведе към ухото
му.
-Видял
си част от бъдещето ни. нали?
Той кимна.
-Знаеш
колко променливо е то.Няма да се дадем лесно! Така че се стегни. Животът ни е
в нашите ръце, а не само в твоите. Това бреме не съществува.
-Права
си - неохотно се съгласи Лео и се зае да и помага.
-Който
промени веднъж съдбата си, сам започва да я управлява. - поде професорът в
това обещаващо начало за поредната лекция накара Борис да грабне чинията си и
да ги последва към кухнята.
Откакто Лео дойде в централата, виденията му секнаха, а
след седмица вече никой не говореше за тях. Избягваха темата с надеждата, че
щом вече те не се повтарят, може бъдещето да се е променило в тяхна полза.
София и Борис заминаха за няколко дни в чужбина, където имаха планирана среша с
тамошния представител на фондацията. Изкъсо държаха служителите си. защото знаеха
колко често се случва дарени за някаква кауза пари да потекат в нечии джобове,
а не по предназначението си.
В централата останаха само двамата братя, които почти не
се засичаха. Максим Беев беше затрупан от Борис с обработка на важни и дълго
отлагани документи. Желанието на професора да е от полза на фондацията бе
дошло тъкмо навреме. Като че ли купищата папки, които бе струпал на бюрото в
кабинета, изобщо не го притесняваха. Очевидно бумащината го правеше щастлив,
защото с усмивка се ровеше, сортираше и се справяше със скучните операции, от
които Борис се бе отървал.
За разлика от него Лео се беше отдал на заслужена
почивка. В шарени бермуди с десетгодишна давност в модата и с хавлия на чайки
той се мотаеше по цял ден на плажа. Би минал за гларус,ако започнеше да се
задява с чужденките или със загорелите нашенки. които поглъщаха съвсем
безсрамно с очи спасителите.Не че някоя щеше да му се върже, но поне нямаше да
изглежда като избягал от лудницата. В централата се прибираше само за да спи.
А телефонът на фондацията не спираше да звъни. Никой не
вдигаше, защото апаратът се намираше в другия кабинет - срещу този, в които се
трудеше професорът. Ако беше оставил вратата си отворена, може би щеше да го
чуе, но стриктните му навици за ред включваха и затворени врати. Твърдеше, че
щом ги има,трябва да се използват, и го правеше. Откакто приключиха с търсенето
на древния храм, братя Бееви бяха прибрали мобилните телефони и се радваха на
уединението са. Заради тези техни приумици дори и приятелите им сега не можеха
да се свържат с централата.
Една нощ професорът беше толкова
потънал в размисли, че вместо да влезе в кабинета отляво
на трапезарията, където бе работил досега, зави надясно и се озова в отсрещния.
Първоначално се изненада на различната обстановка, но бързо осъзна грешката
си и тръгна да излиза. Сякаш съдбата се бе намесила в този
момент, защото тъкмо затваряше вратата и телефонът отново иззвъня.Беше малко
преди полунощ и този дето звънеше, трябваше много да е закъсал, за
да не се съобразява с времето. Само тази мисъл накара
Беев да вдигне слушалката. Омразата му към техниката поставяше на едно от
първите места телефоните.
Още преди да успее да каже каквото и да било, чу груб
мъжки глас.
-Трябва
да сте разбрали, че къщата на господин Сотос е готова.
-Господин
Сотос е мъртъв. Съжалявам! - отвърна професорът.
-Къщата
е готова - натъртвайки думите, повтори мъжът. - Входът е маскиран. Ще получите
документите по пощата.
-Вие
май не ме чухте? Вече няма Сотос! - солна се Беев.
-Ние
свършихме нашата част от работата Вие свършете вашата. Не се шегуваме! Един
вече се опита да открадне камъка, но възмездието го настигна. Изпълнете поетия
ангажимент или ще ви сполети участта на дърводелеца!
След тази закана в другия край на линията връзката се
прекъсна.
Професорът остана като вкаменен близо минута, преди да
върне слушалката на мястото й. Усилено размишляваше над чутото току-що, но
така и не разбра нищо, колкото и да прехвърляше в ума си думите на онзи мъж.
Следващата му реакция бе да се затича през приземния коридор към апартамента на
брат си, който се намираше на втория етаж до неговия, и да го събуди.
Без да почука или да подвикне, направо влетя като фурия с
развят халат в спалнята му, хвана го за раменете и започна да го разтърсва.
Знаеше, че спи като пън и е почти невъзможно да бъде събуден, затова упражни
такава сила, сякаш искаше да го върне от света на мъртвите.
Упоритостта му даде резултат.
-Какво, какво искаш?! - развика се Лео. когато най-накрая
дойда на себе си и видя развълнуваното лице на брат си, надвесено над него.
-Някакъв луд се обади! Заплаши ме!
-Да не си сънувал?!
-Знаеш, че толкова рано не мога да заспивам
-Рано?! - възмути се Лео и му посочи часовника на нощното
шкафче.
-Гласът беше ужасен - продължаваше професорът, без дд
обръща внимание на протеста му - Заучеше като от преизподнята.
-Не преувеличаваш ди?
До този момент Лео смяташе, че няма на света
по-здравомислещ човек от брат му, но му мина през ума, че годинките рано или
късно натежават.
- Какво по-точно ти каза онзи. Лично теб ли заплаши?
- Не съвсем - измърмори Беев и му предаде дума по дума
разговора си с непознатия. - Знаеше, ме Сотос го няма. Сигурен съм, но изобщо
не му пукаше - обобщи накрая - Предполагам, че с финансите на гърка сме поели
и останалите му сметки.
-Опитай да се
наспиш - посъветва го Лео. Беше малко странно ,че са си разменили ролите, но
не биваше да оставя брат си така разстроен да броди из сградата. - Утре към
обед си идват Борис и София и заедно ще обсъдим обаждането .Не го мисли повече!
Може да е някой побъркан. Искаш ли да останеш да спиш при мен?
-Май ти си побърканият. Да не съм дете! - ядоса се Беев
и с навирен нос излезе.
Не си легна, а се върна в кабинета. Реши да се порови в
старите документи, останали от Сотос, за да открие нещо, подсказващо за къща,
която е в била в строеж или в ремонт и не им е известна.
Надеждата беше нищожна, но по-добре такава, отколкото
никаква
Документите на гърка заемаха шкаф, който на височина беше
колкото професора, а това си бе доста бумащина. Бързо откри палките, свързани
със строителните дейности на бившата фондация. Преглежда ги чак до сутринта. А
когато се умори дотолкова, че не виждаше вече буквите, полегна на кожения диван
в кабинета и заспа веднага.
Лео го откри и го събуди точно по обед, Съобщи му, че
София и Борис са се прибрали и ще се появят всеки момент.
Беев хукна към апартамента си, за да се измие и
преоблече, а междувременно Лео разказа на приятелите им, конто вече бяха слезли
в дневната, за телефонния разговор, разтревожил брат му.
Професорът реши да мине през двора. Беше забелязал, че
кучетата се държат някак странно. Ту обикаляха край портата, ту с лай тичаха
към главния вход на сградата - и така няколко пъти. Като го видяха да идва по
алеята, втурнаха се насреща му с радостно скимтене, но не започнаха да го
блъскат в гърдите с лапи, както обикновено, а само го заобиколиха и отново се
върнаха при високата желязна порта- през която можеше да мине само човек,
който знае кода. Професорът разбра, че кучетата искат да ги последва, и го направи.
Пощенската кутия беше пълна с вестници и списанията,за които бяха абонирани,
но не те привлякоха вниманието му .Сред тях намери голям пощенски плик и когато
го заразглежда, кучетата с лай скочиха към ръцете му. Инстинктите им подсказваха.
че нищо хубаво не се крие в това писмо. Ако не бяха толкова добре дресирани,
вероятно щяха да разкъсат плика. Вероятно надушваха опасността и желанието им
да опазят господарите ги караше да изпълняват стриктно задълженията си. Бяха
за предпочитане пред мърморещ и пъхащ си носа, където не му е работа,
охранител.
-Добре
дошли! - поздрави приятелите си професорът, когато влезе във всекидневната. -
Знаете ли, че кучетата не харесаха едно от писмата, които получихме днес! - и
той хвърли цялата поща на масата пред тях. - Ето това.
-Нищо
чудно- Адресирано е до Сотос - констатира Лео, след като го разгледа.
-Макси,
оня тип не каза ли. че ще получим някакви документи? — Борис грабна писмото от
ръцете му и го размаха: - Това може да излезе потвърждение, че обаждането не е
било нито шега, нито грешка, нито бълнувания на луд.
-Поне
не се ли представи? - обади се София.
-Не.
А и да го бях попитал кой е и какъв е, нямаше да ми обърне никакво внимание
Два пъти му обяснявах, че човекът, когото търси, е мъртъв. Борисе, отвори го
де. -не издържа и подвикна на детектива Беев.
-Не
е адресирано до нас. - подвоуми се той
-Не
мисля, не трябва да се обаждам на адвоката си за всяко нещо. Дай го на мен- без
да дочака реакцията му, София взе писмото и го разпечата. - Гарантирам ти. че
правото с на моя страна. Прочети завещанието, ако се съмняваш.
Тя извади от плика сгънат на две лист. който се оказа акт
за собственост. От него изпаднаха два листа, сгънати на четири.
Лео успя пръв да ги вдигне от килима.
-Това
е писмо? - оповести той - И е адресирано до теб - подаде ги на София. - Трябва
да са знаели, че си наследница на Сотос.
-И
въпреки това искат да свършиш работата на гърка. Каква наглост. - възмути се професорът.
Атмосферата стана тягостна - първо видението на Лео,
после телефонното обаждане, а сега и писмото. Дори и кучетата бяха усетили. че
то ще им донесе неприятности.
София разгледа акта и го сложи разтворен на масата
-Ето
документ за мой имот- информира ги - Затова ли е цялата врява?
-Не
се шегувай с тези неща. - предупреди я професорът. - Да беше чула мъжа по
телефона. Каза, че някакъв дърводелец бил мъртъв, а ние ще сме следващите, ако
не изпълним задълженията, които онзи кретен Сотос, бил поел. Кой го знае в
каква каша се е бил забъркал от алчност!
-Не
спомена ли, че ти е съобщил за някакъв замаскиран вход? - попита Лео - Така ми
каза нощес, не помниш ли?
-Точно
това го бях забравил - измърмори Беев, а след като се замисли за миг, му дойде
просветление, което съвсем не бе за изхвърляне: - Тази къща може да крие нещо!
-Всичко
е възможно - рече Борис и добави: - Не съм ходил във Враца.
Той подаде акта на Лео.
-Не
смятам, че е толкова наложително да ходим - опита се да го разубеди София,
защото усети накъде бие, а и беше добре известна страстта му към пътуванията.
-А
писмото? Може то да ни светне по въпроса - намеси се Лео.
-Горе вдясно е изписано името ми - рече София. - Слушайте
нататък: .Сотос пое ангажимент, който сега е ваша грижа като наследник и
собственик на къщата, обновена по негова заръка. Като член на организацията
ни той дължеше много на нас и в знак на благодарност за услугите, което сме му
правили, се зае да открие една особа и да ни я предаде в къщата Ние изпълнихме
своята част от договорката. Във ваш интерес е да извършите това добро дело
вместо негова то е да ни доведете Тамирис. Направете го, и сме квит "
-Обаждането
звучеше грубо и заплашително. Това писмо е в различен, по-дипломатичен стил -
отбеляза професорът.
-Имам
усещането, че нагазваме в блато - угрижено отвърна София - Някой се опитва да
ни въвлече в игрите си. Сотос беше единак и не е членувал в никакви организации
.Може ла е имал договорки с някого, но много се съмнявам да е бил подчинената
страна. Момчета, опитват се да ни заблудят, за да им играем по гайдата!
Всички бяха напълно съгласни с нея. Не знаеха с кого си
имат работа, но и подателят на писмото имаше грешна представа за фондацията
„Албуга-Булгар" и за кората, които я представляваха.
-Може
авторът на това писмо и онзи, който се е обадил, да са различни хора - предположи
Лео. - Сега ми е още мътно. Защо е толкова важно да заведем някаква си жена в
точно определена къща?
-Жена с едно име - сви рамене в недоумение-Само това ли
има, иди не
знаят бащиното и фамилното й име?
-Ако
ги знаеха, щяха да си я намерят. Всъщност името не е проблем .Колко жени се
казват Тамирис? Можем да я открием. Въпросът е: "Трябва ли?" -
намеси се с вещината си на бивш детектив Борис - Не ми харесва тази
„организация". Онзи по телефона също е говорил в множествено число. Май
гората в съвсем скоро време наистина ще ни погълне
Борис съжали за подмятането си, като видя как Лео
пребледня и се облещи насреща му.
-Не
говори така! - уплашено го сряза той- - Това няма нищо общо с видението ми!
Стана и закрачи до вратата и обратно, из пуквайки
пръстите ту на едната, ту на другата си ръка. Нервността му беше основателна.
Не искаше да си признае, но още щом видя писмото, разбра, че неприятностите, които
подсказваше видението му. вече са започнали.
-Побъркваш
ме! - извика му професорът . - Сядай!
-Преди
да свършим тази толкова проста работа, като да заведем една непозната във
врачанската ми къща, трябва да разберем защо това е толкова важно за някого. -
отсече София.
-Значи
се заемаме? - попита Беев
-Не
ни е оставен избор. Никой си въобразява, че може да решава вместо нас - ще
трябва да го надиграем, като го оставим първоначално да си мисли, че е успял .-
отвърна тя. - Налага се да свикаме групата .-добави и излезе без повече обяснения.
Тепърва щяха да опознаят решителния и характер. Грубостта
и нахалството бяха събудили яростта у нея и тя се готвеше за война.
-Професоре,
моля те, провери този документ дали е истински! - обърна се Борис към Беев. -
А ти - каза на Лео, - се заеми с телефоните. Да побързат! Господа, шоуто отново
започва!
-Рано
е да се радваш! - опита се да го отрезви Лео. - Нямам добро предчувствие!
Преди да затвори вратата на излизане, Борис се обърна и
му каза с усмивка:
-Припомни
си! Ние сами си правим бъдещето!
Глава IV
Кражба в централата
-Защо тези, дето са изпратили писмото не открият сами
жената? Не виждам защо ние да имаме повече шансове - полита Боян. когато на
другия ден всички се бяха настанили във всекидневната и обсъждаха случилото се.
-Това писмо не ми
харесва - израза мнението си Светеца.
-Обясни защо! -
изгледа го косо Лео.
-В него има
по-голяма доза заплаха, отколкото в телефонния разговор. Съгласете се. че
изразите:" дължеше много на нас",„във ваш интерес е", „направете
го и сме квит"-съдържат по-изтънчена агресия, отколкото да речем:
"ще ви сполети участта на дърводелеца"- неумело и неандерталско.
Като кучетата, които много лаят, но не хапят.
-Това само ни
говори, че насреща си имаме повече от един човек - заключи професорът.
-Е, поне няма да
ми е съвестно, че ги превъзхождаме, когато ги смачкаме - изтърси ни в клин ни
в ръкав Максим.
Останалите се въздържаха да коментират изявлението му.
Надяваха се да дочакат деня, в който той ще се откаже да остроумничи и ще
погледне по-трезво на случващото се около него. Но не можеше да му се отрече,
че внася колорит в екипа.
-Нека вместо да
изказваме хипотези и догадки, да обсъдим случилото се досега -предложи София.
-Слушаме те -
кимна й Борис.
-Първото, което
разбуни духовете, беше повтарящото се видение на Лео, касаещо всички нас. След
това дойде телефонният разговор на професора и разбрахме, че трябва да свършим
нещо, което е било задължение на Сотос. Един дърводелец умрял заради някакъв
камък и ние можело да го последва- ме. Следващото беше писмото, за което бяхме
предупредени. В него имаше акт за къщата и разбрахме, че трябва да намерим и
заведем в нея жена, която не познаваме. Това ли е всичко?
-Горе-долу.-смънка
Лео и изведнъж се сети: - Ами онзи камък?! Какво общо има кражбата му с това,
което искат от нас?
-Да бе! - оживи
се Максим - Сигурно е от някое съкровище!
-Стига глупости!
- сряза го баща му.
-Там пише камък.
Не е тухла - настоя момчето и посочи листа, на който професорът бе записал за
всеки случай разговора с непознатия грубиян. - Защо ще убиват за него, ако не
е скъпоценен? А където има един, защо да няма и повече?
-Остави камъка!
- с досада го прекъсна Лео. - Аз пък искам да знам каква е тази жена и за
какво им е? Как й беше името? Тамирис?
-Да. Като на богинята - обади се Светеца и всички се
втренчиха в него.
Първа се окопити София.
-Боже мили! -
възкликна. - Какви сме глупци! Наричаме я „богинята" и никога не сме те
питали за името й.
-За това той си
е виновен. Защо поне веднъж не я доведе тук? - укори го Борис.
-Страх го е да
не я свали някой от нас - пошегува се Лео, с което показваше, че е започнал да
се взема в ръце.
-Никога не е
ставало дума за нея. Винаги сме се събирали само ние седмината .-защити се
Карамилев. - Ами че и Боян не довежда жена си!
-Да. но тя не
работи за нас за разлика от твоята приятелка - върна му топката Голямата
мечка.
-Не е ли
по-добре да се спрем на това, за което сме се събрали. -намеси се професорът.
-Мислите ли. че богинята е тази, която трябва да търсим?
-Иначе защо ще
се обръщат към нас? -отвърна му с контра въпрос Лео.
-А на мен изобщо
не ми се вярва, че трябва да търсим тази жена - рече София - Че го искат от
нас, не означава, че трябва да действаме по техните правила. Има нещо, което
ми убягва. Смятам, че важните думи в цялата тази работа са: «къща",
"мъртъв", "дърводелец", "организация" и
"Тамирис". Като ги чувате така накуп, не ви ли говорят нещо?
Пръв реагира на асоциацията й Светеца:
-От всичко,
което чух, без много да се замислям, заключавам: незнайна организация, ако
наистина заслужава това гръмко определение, е убила дърводелец заради камък,
вероятно имащ някаква стойност. Само не разбирам къде се връзват жената и
къщата, които прехвърлиха върху нашия гръб.
-Всяко от тези
неща може да е разковничето. Аз залагам на жената. - заяви професорът.
-Хитрец, както
винаги! - заяде се брат му. - Само защото тя има уста, не значи, че ще тръгне
всичко да ти изяснява.
- Сетих се! - прекъсна братските пререкания Максим. -Тя
им е направила нещо.С къщата само
искат да ни заблудят. Ще чакат да им я заведем, тоест да им свършим мръсната
работа, и когато полицаите намерят трупа й, нас ще опандизят.
-Мислиш, че е толкова просто? Че само
ни използват? - попита недоверчиво баща му. - И така да е, но под всичко това
има още нещо и ние трябва да разберем какао е.
-Аз ще проверя дали има убити или
умрели по подозрителен начин кора през последните месеци - каза Борис и отиде
в кабинета, където се намираше телефонът.
София го проследи с поглед, докато изчезне зад дебелата
врата.
Обичаше го толкова много, че беше готова на всичко, за
да му спести неприятностите в живота. Но като виждаше как решително се заема
с възникващите проблеми, осъзнаваше, че точно това харесва най-много в него -
силата на духа му.
Освен това не бяха сами. Имаха нещо толкова рядко в наши
дни - верни приятели.
След излизането на Борис продължиха с предположенията си
до мига, в който София попита Светеца:
-Ами ако точно твоята богиня ги интересува?
Какво знаеш за нея?
Самолюбието на Карамилев бе добре известно на всички и
очакваха, че веднага ще покаже раздразнението си от тази недвусмислена намеса в
личния му живот.
-Никога не съм я питал коя е и от
къде идва. - след миг мълчание отвърна той.
За учудване на всички беше съвсем спокоен. Дори му стана
смешно, но не се издаде, като видя колко напрегнато го наблюдават приятелите
му. Знаеше, че София някога нямаше да му зададе този въпрос само от празно
любопитство, и нямаше нищо против да обясни:
-Точно с това ми беше допаднала. Сякаш
не бе дошла от света на хората и притежаваше неземна чистота. Какви ги
говоря?! Все още е моята неземна богиня?
Засмяха се на неволната му грешка в употребата на минало
време, но усещането, че някакво нещастие витае във въздуха, обръщаше и
най-невинния жест или дума в поличба за приближаващо зла
В тази момент на неловкост влезе Борис. Лицето му беше
безизразно.
-За последните месеци в нашия регион
има едно-единствено убийство. Не проверих в цялата страна, защото имам познати само в Бургас,
а и приятелят на моя приятел, които работи в полицията, ми съобщи, че убитият
е дърводелец. Това ми беше достатъчно. Полицаите твърдели, че в кариерата си
не били виждали толкова жестоко убийство.
-Май това ще е нашият мъртвец.
Сигурно са го изтезавали. Нали уж бил взел някакъв камък - вметна София - Е.
сега вече знаем, че част от казаното по телефона е истина. Можем само да се
надяваме,че дърводелецът не се е пречупил и не им е дал камъка. Ако изобщо го
е бил взел.
-He съм свършил.
-Извинявай!
-Познайте къде за последно е работил
дърводелецът! Във Враца! Участвал е в ремонта на онази къща.
-Май ще трябва да отидем дотам - заключи
с досада София и се намръщи.
-Не е задължително да идваш с нас -
рече й Борис.
-Кои „вас"?
-Можете със Светеца да отидете да разпитате
приятелката му - предложи Боян. - Аз, Максим и Борис ще пътуваме за Враца.
Съгласни ли сте?
Веднага получи утвърдителни кимвания, а професорът
добави:
-С Лео оставаме да пазим централата.
И не си забравяйте телефоните. Трябва да поддържаме връзка
Късно вечерта се разотидоха по апартаментите си. Не
всичко им беше ясно, но колкото и да будуваха, повече нямаше какво да научат.
Надяваха се следващия път, когато се срещнат в дневната, да са събрали нужната
им информация и да успеят да сглобят пъзела. Главният въпрос беше: навреме ли
ще стане това?
Около два часа през нощта София се събуди от ожесточения
лай на кучетата в двора. Никога не ги беше чувала да реагират така нито на
хора, нито на катериците или котките, които се осмеляваха да им нарушат покоя
.Свирепото им лаене се редуваше с ръмжане. София стана, отиде до прозореца и
погледна към площадката пред входовете; откъдето идваше тази олелия. Трите
немски овчарки се бяха вторачили към горния етаж, където беше апартаментът на
Светеца, и не спираха да се дерат.
Събудиха се и останалите. В отсрещното крило светнаха
няколко прозореца.
В апартамента на Карамилев само проблесна някаква
светлина като от късо съединение и той отново потъна в мрак. Преди София да
успее да реагира по някакъв начин, Борис вече тичаше към вратата по пижама и
с пистолет в ръка Тя го последва без никакви въпроси. Втурнаха се към жилището
на Светеца, което се намираше над голямата всекидневна.
София блокира в приземния стаж вратата на асансьора. Ако
имаше натрапник, единственият му изход щеше да бъде стълбището, а това
означаваше, че неминуемо ще се натъкне на тях. Не срещнаха никого. София се
втурна направо в спалнята на Карамилев. откъдето бе видяла проблясващата
светлина, н намери Светена да лежи в несвяст на килима пред леглото си. Борис
запали лампата, обърна го по гръб и му подложи една възглавница.
-Не мърдай
оттук! - нареди на София. - Жив е. Ударен е по главата.
Излезе от стаята и започва да претърсва етажа.
След няколко секунди Светеца започна да идва в съзнание и
с охкане се хвана за темето. По пръстите му имаше кръв, но ядът му май беше
по-голям от болката .Надигна се на лакти и заоглежда пода.
-Къде ми е
пистолетът?
-Никъде не го
виждам. Когато дойдохме, само ти се търкаляше тук.
-Стрелях и в
същия момент някой ме удари по главата.
-Значи проблясъкът е бия от изстрела - досети се София.
След малко нахлуха и останалите обитатели на сградата.
Би се получило пъстро пижамено napти, ако не беше
цицината върху главата на Светеца.
-Крадци ли? -
попита професорът.
-По дяволите! -
изруга Карамилев.- Задигнали са ми пистолета! - бавно се изправи с помощта на
Боян и седна на леглото.
-Чухме изстрел -
рече Максим - Ти ли стреля?
-Да, но някой ме
халоса здраво.
-Да нахлуят за
един пистолет?! - усъмни се Лео .
-Идете да
проверите долните етажи.- разпореди се София.
Един след друг всички се изнизаха и в спалнята остана
само София и Карамилев.
Появи се и Борис.
-Няма никого -
рече задъхано тай. - Сигурен съм, че са избягали през покрива Утре по светло ще
разберем как са минал по двора, без да
ги разкъсат кучетата. Да си вървим, София.
Преди да излязат. Борис предупредя Светеца:
-Никакво
ставане! Изпий два аспирина и се опитай да заспиш.Мисля,че сътресението ти се
размина,но ако ти прилошее или нещо те
разтревожи, звънни ми. Няма да е зле да се заключиш.
На сутринта без всякаква уговорка всички се събраха в
трапезарията. Уж щяха да закусват, а никой не се отби
в кухнята. Насядаха около голямата маса увесили носове.
-Някой излиза ли
навън? Видяхте ли дъската? - попита Борис.
Всички мълчаливо свиха рамене и той продължи:
-Огледах наоколо
и разбрах как са успели да елиминират кучетата. С помощта на дъска са
преминали през оградата, а след това по дърветата, та чак до покрива. Бързали
са и са оставили дъската.
-Тези дървета са
голяма беда. - вметна Мак.
-О-о, я
престани! - сряза го баща му. - Има кой да мисли за това. Мен ме интересува
защо са идвали.
Момчето се приближи до прозореца и погледна навън.
-За да направят
цялата тази каскада, със сигурност са имали някакви умения.
-Прав си.
момчето ми .- съгласи се с него професорът. - Някой е наел обучени за целта
хора. В нашата държава не е кой знае колко скъпо. Нищо чудно наистина да имаме
някаква организация насреща си. Но защо са ни пратили кокошкари?
-Предлагам вместо да стоим тук и да си задаваме въпроси,
на които никой не може да отговори,
да се заемем със задачите си. Рамо или късно ще разбудим и тази мистерия -
сложи край на догадките София и се запъти към кухнята да потърси нещо за закуска.
-Като заминат и
останем сами,ще вкарам кучетата вътре - прошепна професорът на брат си.
-След дъжд
качулка - отвърна му той и последва София.
Глава V
Изчезването на Тамирис и намирането на пещерата
Към обед в централата бяха останали само Лео и
професорът, който се отправи директно в кабинета .За радост на брат си не
вкара кучетата. Наскоро беше преваляло и вероятно цялата сграда щеше да
замирише на зверове.
Беев се зарови в купищата документи, които сякаш нямаха
край. Лео извади от един шкаф течението на всичките вестници от последните
месеци и се зае да ги преглежда м някакви статии, отнасящи се до убийството
на дърводелеца .Междувременно четеше и обявите - любопитно му бе да разбере
как се наемат хора като онези, които бяха нахлули нощес в централата.
Двамата Христови и Борис се качиха на служебния джип и се
отправиха към Северозападна България, където в подножието на Балкана се
простираше Враца .След около шест часа пика да са там, а това означаваше, че
още същата вечер можеха да разгледат къщата, заради която бе започнала цялата
патаклама.
Светеца и София пристигнаха в Бургас и паркираха пред
кооперацията, в която Карамилев живееше още преди да се запознае с Тамирис
.Апартаментът беше голям и удобен - близо и до морето, и до центъра на града.
-Колата й я няма
- отбеляза Светеца.
-Това лошо ли е?
- попита София
-Ще видим.
Вероятно липсата на колата му се бе сторила лоша поличба,
защото лицето на Карамилев се беше изопнало, а погледът му беше станал леден.
София едва смогваше да го следва по стълбите. Жилището се намираше на
последния етаж, а в четириетажните сгради по принцип не се инсталират асансьори.
Никого не срещнаха чак догоре. Завариха външната врата открехната и пристъпиха
в антрето, обзети от тревога. Внимателно, без да вдигат шум, започнаха да
претърсват помещенията.
-Това е
невъзможно! - възкликна Карамилев откъм спалнята.
София го завари седнал върху широкото легло. Беше се вторачил
в гардероба, чиито врати зееха.
-Погледни! -
рече й дрезгаво. - Нейните дрехи ги няма, а моите са разместени така, че да
не личи дали нещо е вземано. Няма й и вещите от тоалетката, от нощното шкафче.
от банята и въобще отвсякъде. И така е подредено отново, сякаш винаги съм живял сам. Като че ли е била само
сън или се е изпарила.
София не знаеше какво да му каже, за да го успокои, нито
какво да направи.
-Сякаш се е
изпарила... - повтори машинално тя. - А снимки?! Нямаш ли снимки? Не че те с
нещо ще помогнат, на..
-Все казваше, че
моментът не бил подходящ. Сега това ми се вижда странно, но нали знаеш, че има
хора, които не обичат да се снимат.
Светеца обхвана лицето си длани
София приседна до него и сложи ръка на рамото му.
-Обещавам ти, че
ще я намерим. За да изчезне така, навярно се е случило нещо, в щом е прикрила
следите си. значи е мислела за твоята безопасност. Имай вяра. ще търсиш жена,
която още те обича! А това е най-важното.
Думите й като че ли подействаха. Той вдигна очи към нея и
избърса сълзите си.
-Всичко е
толкова необяснимо. Нима жената, с която съм живял цяла година, е била плод на
фантазията ми?! Трябва да я намерим!
-Вече ти обещах.
-Никога не би ме
напуснала доброволно .Нямаш представа колко смела жена е тя. Ако имаше нещо
против мен, щеше да ми го каже направо, а аз знам колко много ме обичаше.
София го остави в спалнята а се зае с щателен оглед на
апартамента. Ако наистина тази жена го обичаше толкова, колкото той твърдеше,
непременно би му оставила някакъв знак за успокоение. Но нямаше дори следа от
насилие или влизане с взлом. Всичко беше толкова изрядно подредено, сякаш само
преди час е минала фирма за почистване.
Карамилев се оказа прав. В дома не откриха и косъм от
богинята. Ако София не беше я виждала няколко пъти, би се усъмнила в
психическото му състояние.
-Какво знаеш за
нея? - попита го,когато се върна с празни ръце от спалнята. - Някакви роднини?
Къде работи? - И като видя как клати глава насреща й. възкликна объркана: — Ти
за нищо ли не си я питал!
-Знам много
неща. Знам какво обича , какво - не.
Знам, че беше щастлива с мен.Знам, че животът ми свърши днес!
-Това. че ти
обещах да я намерим, не означава, че ще стане без твоята помощ. А как ще ми
помогнеш, като си се разхленчил?! Повече няма да говориш така!
-Спокойно, няма
да се самоубивам няма и да мрънкам.
-Това вече ми
харесва. Уплаших се, че ти ставам бавачка.
Светеца се посъвзе от първоначалния шок. Свали един сак
от горните рафтове на гардероба в нахвърля някакви дрехи в него.
-Готов съм. Да
тръгваме! Няма да се върна, докато не я намерим. Не мога нито миг повече да
стоя тук.
И с широка крачка се отправи към входа. София го последва
в тъкмо когато понечи да затвори вратата, зърна някаква хартийка, която се
подаваше изпод шкафа за обувки. Нямаше начин да е боклук. Не и а това
педантично подредено жилище. Грабна я бързо и без да я поглежда, я пъхна в
джоба си. Трябваше да догонва Светеца, който бягаше от опустелия си дом като
дявол от тамян.
-Знам, че е
живяла някъде край морето - рече Карамилев, когато седнаха в колата.
-Нещо повече?
-Не съм
предвидил, че това ще се случи. не съм й правил досие! - даде воля на яда си
той
Без да обръща внимание на избухването му, София продължи
да търси нишката, за която да се хванат:
-Така доникъде
няма да стигнем. И не ми казвай, че не знаеш номера на мобилния и телефон.
-Как не се
сетих! Дай ми твоя телефон! Не знам къде е моят. Какъв кретен съм.- мърмореше
Светеца, докато набираше номера. - По дяволите! - изруга след малко. - Как
така абонатът не отговаря?! Не може да се е изпарила!
Този път на София й писна. Съчувствието й се изчерпа
заедно с търпението и му се развика толкова силно, че хората, които минаваха по
улицата, започнаха да се обръщат.
-Престани да се
жалваш! Може да са я заплашили, че ще те убият, може да са а отвлекли, може
какво ли не да се е случило, но няма нищо да разберем, докато не си размърдаме
задниците! А това пък няма да стане, докато не спреш да хленчиш и не запалиш
колата!
Крещенето й като че ли даде резултат.
-Работеше на
свободна практика за пресата .Вестници, списания. Използваше името си. а всички
си мислеха, че е псевдоним. и това някак й се харесваше - занарежда Карамилев
с интонация, подсказваща, че вече е дошъл на себе си. - Но не ме питай за кого
точно е работила .Момичето ми е умно. Твърдеше, че се занимава с истинска журналистика.
Най-накрая потеглиха и София се обади на Лео:
-Имаме нужда от
помощта ти .Прегледай, моля те, списанията и вестниците, които получаваме,
подписани с името на нашето момиче. Да, няма я. Не знаем къде е .Връщаме се.
Обади ми се, ако откриеш .
Няколко километра пътуваха в мълчание. Излязоха от Бургас
и трафикът стана по- спокоен.
-Говорили сме си
за много неща и как да преценя сега кое е от значение и кое не
е?! - малко гузно поде Карамилев - Нещата, които ни
интересуваха, бяха или нереални като стари легенди и съвсем забравени
предания, или никнещата напоследък нова информация за българите и историята ни.
-Разказвал ли си
й за Барадж?
-Това - не.
Сега, като се замисля, тя за нищо не ме разпитваше. Сигурен съм, че знае за мен
много по-малко, отколкото аз за нея.
В този момент София се сети за листчето, което беше
намерила в коридора. Веднага го извади от джоба си и видя, че е неравно откъсната
страница от тефтер, на която беше написано:
Аз ще те открия! Т.
-Това почеркът
на Тамирис ли е? - попита и му даде листчето.
-Да! Къде го
намери?!
Карамилев толкова се развълнува, че хартийката в ръката
му затрептя и София побърза да я дръпне, за да хване отново волана с две ръце,
иначе като нищо можеха да полетят в канавката.
-Подаваше се изпод шкафчето за обувки
в коридора. Вероятно течението от
отворената врата я е духнало на пода.
София кимна.
-Сигурно е разбрала,че я търсят и се
е скрила някъде, а за да ме предпази. Сякаш никога не сме
се познавали - продължи да се убеждава в правотата на твърденията си Светеца и
за пръв път от толкова време в очите му проблесна надежда.
- Всичко това знаеш ли какво означава, драги? Означава,
че твоята богиня е жената, която уж трябва да заведем в онази къща. Ако ни
следяха и приятелката ти беше в апартамента, сега можеше да сме изложили живота
й на опасност. Тя по някакъв начин го е предвидила и е изчезнала веднага. Приятелката
ти наистина е умно момиче, както твърдиш.
-Не мислиш, че
ни следят, нали?
-Напротив! Би
било доста глупаво, ако не го правеха. Лека-полека всичко започва да ми се
изяснява Дай газ към офиса. Трябва да свирим сбор. Дано момчетата научат нещо
повече във Враца.
Няколко километра преда да стигнат до централата,
мобилният телефон на София иззвъня. Беше Лео. Намерил статия, подписана от
Там ирис, и беше нетърпелив да й съобщи новината.
-Няма да
повярваш! - каза София, когато разговорът и приключи .- Твоята богиня е
отразявала смъртта на дърводелеца. Не ми казвай, че е просто съвпадение.
В същото време Борис,Боян и Мак пресичаха Балкана през
Шипченския проход. Минаха оттам не защото им беше по на пряко или че са
любители на трудните изкачвания и завоите, а защото единодушно решиха, че щом
им се е наложило да пътуват в тази посока, ще е кощунство да не отдадат почит
на истинските българи
Когато пристигнаха във Враца, паркираха в малка уличка
на няколко метра от централния площад.
- На писмото има адреса на някакъв нотариус - каза
детективът, след като го разгледа. - Трябва да хванем такси, инак не се знае
дали ще се оправим сами.
Оказа се, че кантората на юриста е на някакви си
двеста-триста метра, и шофьорът на таксито, вместо да ги забаламоса и да им
спретне едно панорамно кръгче из града, учтиво ги упъти как да стигнат пеша
Ако този негов непрофесионализъм станеше достояние на другите таксиджии, би
трябвало с пълно право да линч у ват изменника
Срещата с нотариуса беше кратка благодарение на
пълномощното» което даваше право на Борис да представлява София по всякакъв
повод без ограничения. Възрастният нотариус само им връчи ключовете от къщата.
Колкото и да се опитваха да измъкнат някакви подробности, от спаружените му
стиснати устни, наподобяващи цепка на стара глинена касичка, не излезе нито дума
повече освен шаблонните любезности Съдейки по кръглите му изпъкнали оченца,
фиксиращи посетителите, и по малките му бели ръчички, които не спираше да потрива
една в друга, човек можеше да се досети какво би го накарало да „снесе”
някаква информация, но тримата мъже толкова рядко ос сблъскваха с канцеларски
плъхове, че сигналите за подкуп не им бяха познати, по-точно не им обръщаха
внимание, защото ги отвращаваха.
Върнаха се при услужливия таксиметров шофьор .Той се
засмя, като ги видя, и ги откара на посочения адрес Улицата минаваше толкова
близо до реката, че на места тротоарът стигаше до ръба на каменната дига. Преди
години всички къщи в тази част на града били отнесени от страховито наводнение,
причинено от човешката самонадеяност. Сега речното корито беше укрепено така,
че да се предотвратят евентуални нови бедствия.
Къща като къща - каза Боян. когато отключиха портата и
влязоха в двора. - Не е ли твърде изтупана, за да е обитаема?!
Не забравяй, че и е правен ремонт
наскоро - отвърна Борис
-Тази градина е поддържана. Виж, няма бурени. Всичко е подредено, подрязано.
Като по журнал е изпипано, сигурен съм, че за нея се грижи истински
специалист.
-Не си виждал
градината на София, затова приказваш така.
Максим мълчеше, но по всичко личеше, че е впечатлен.
-Тук е
прекрасно? - възкликна по едно време за изненада на баща си и на детектива.
Не знаеха, че има афинитет към малки провинциални имения.
-Къщата е прекрасна.
- продължи с хвалебствията си той - Вижте верандата, двора, самото н
местоположение!
-Тези скали ме
потискат - намръщено рече Борис, загледан в отвесно спускащия се само на
няколко метра Балкан.
-Ако някога имам
своя къща, искам всичко да й е като на тази - не преставаше да се възхищава
младежът и тръгна да оглежда отзад.
Детективът отключи вратата на двуетажната сграда и
широко разтвори двете й крила. Очакваше да го лъхне миризма на старо или на
боя, но въздухът беше свеж като този в двора. Боян пък започна да отваря капаците
на всички прозорци за повече светлина.
-Какво правиш? -
рече му Борис .
-Ако не си
забелязал, има електричество .После ще трябва да ги затваряш!
-Не ме
затруднява. Стига да е светло. На мен тази къща ми прилича на излязла от филм
на Хич кок. Уж си е най-обикновено жилище, а кой знае защо очаквам от някой
ъгъл да изскочи нещо и да ми изкълве очите Някак си странна е цялата тази
подреденост и чистота! Изрядната градина и веселите цветчета, които сякаш ни
следят с поглед, приличат повече на декори. Видя ли съседните къщи? Ами че те
изглеждат съвсем различно, по-човешки са
-Чувал съм, че
писателите били откачени. но ти надминаваш всичките ми очаквания. Параноя ли
долавям, или наистина твърдиш, че сме попаднали в злокобната къщичка на Баба
Яга?
-Присмивай ми
се, колкото си искаш, но не можеш да отречеш, че всички се държим неадекватно,
Максим реши. че му е време да се задомява, и оглежда къщата като бъдеща
невеста. Мен ме гонят някакви съмнения, а ти обратното - чувстваш се толкова
невероятно спокоен, както аз, преди да прекрача прага.
-Защо ли ти
обръщам внимание?! - избоботи Боян и го остави сам в дневната.
Детективът разгледа всичките помещения на първия етаж.
Нищо освен чистотата не му направи особено впечатление. Мебелировката беше от
лакираната мания на седемдесетте, но нито по шкафовете с витринките, нито по
останалите мебели имаше следи, че са използвани. Интериорът приличаше на нещо
като музей, залазил духа на миналото.
Борис тъкмо се бе отправил към горния етаж по застланите
с раирана пътека стъпала, когато в коридора се появи Максим.
Дали капаците са залазили къщата от грабежи? Ключалката
ми се видя твърде елементарна - рече замислено той.
Детективът прокара пръст по перилата
-Не това е
най-странното. Чисто е Забелязваш ли? Из цялата къща няма нито прашинка. Ако
дават сливи за смет, безсмислено е да се редим на опашката.
-Чистено е
най-късно вчера - стресна ги басът на Боян. - Иначе не знам какво да си мисля.
Горе е същото. Ако тази къща е обитавана, защо няма никакви лични вещи? Като в
хотел ... Възможно е да идва платена чистачка.
- Платена от кого? Липсва логиката - отвърна Борис.
-Може пък просто да си няма прах. - изказа най-абсурдното
твърдение Максим.
-И градината може да е вълшебна -добави баща му и с това
престанаха да коментират необичайната обстановка.
Престоят им в древния храм на Барадж беше ги научил да
гледат по-разкрепостено на околния видим и невидим свят.
Настаниха се в дневната. Постепенно започнаха да свикват
с рустикалното обзавеждане. Старите мебели, сервизите зад витринките и
многобройните натюрморти в рамки по стените напомняха на Боян и Борис за
детските им години. Липсваха само миризмата на мухъл и кутиите със сладки в
кухнята.
По разбираеми причини Максим просто нямаше никакви
асоциации.
-Какво има горе? - попита Борис.
-Нищо особено - отвърна Боян. - Коридор с три спални и
баня с тоалетна. Всичките чистички и изтупани като току-що приготвени за
трите мечки.
-Откакто си дошъл, само детски приказки са ти в главата
- подметна Борис.
-Те са класика на ужасите. Само е нужно въображение на
възрастен.
-Не подценявайте децата. Спомнете си! Сигурен съм, че сте вярвали в какво ли не -
обади се Мак.
-Ще се качим ли на тавана? - без всякакъв ентусиазъм
попита Борис.
-Вече се качвах - за негово облекчение отвърна Боян. -
Няма нищо. Като казвам нищо, сещате ли се? Абсолютно нищо! Дори и прах, което
за таван е още по-необичайно.
-Не съм виждал такова нещо. Ако имаше чистачка, в което
се съмнявам, не ми се вярва да се престарава чак толкова. Всичко наоколо е
стерилно като в операционна - Борис ядно тупна с длан по облегалката на дивана.
- Това е нелепо!
-Да, така е - кимна Боян.
Двамата се спогледаха и избухнаха в
смях за най-голямо учудване на Мак, който ги заподозря,
че са започнали да откачат.
-Аз отивам да спя - обяви той и побърза да избяга от
тях.
-Искаш ли и ние да го последваме? - попита Борис. -
Уморен съм, а и наближава десет. Ще заключа и се качвам.
Последните му думи предизвикаха усмивка у великана.
-Тази къща сама се пази, сигурен съм - опита се да обясни
реакцията си той.
-От параноя премина на мазохистично Удоволствие от
ужасите. Аз все пак ще заключа -каза Борис и излезе от дневната.
Детективът заключи и портата. Когато отиваше към нея,
стори му се, че колкото повече се отдалечава от къщата, толкова по-леко и
по-приповдигнато става настроението му. Реши, че е следствие от умората, и се
прибра вътре. За да заспи по-бързо, се опита да намери някакво обяснение на неестествените
си изживявания, които не му даваха мира, откакто бе срещнал София. Сети се, че
е забравил да й се обади, когато пристигнаха, но установи, че телефонът му няма
обхват. Беше малко странно. Намираха се в сравнително голям град, където комуникациите
би трябвало да са на добро ниво. Преди да затвори очи, реши да пробва отново,
като се събуди.
Сутринта Боян излезе от стаята си и видя, че вратата към
мазата е отворена и осветлението на стълбището е включено. Спусна се долу и
завари сина си и Борис да опипват стените. Нямаше прозорци и единствената
светлина идваше от крушка, която висеше от тавана.
Без да се набива много на очи, все пак се забелязваше, че
мазата е по-тясна от горната част на къщата, сякаш една от стените й е
тръгнала да се измества навътре. Това беше накарало детектива и Максим да направят
извод, че някъде под къщата може да
има скрито помещение или да е зазидана някаква страшна
тайна.
-Странно - озадачи се Боян. - Защо ли е по-малка?
-Има поне още едно помещение - убедено заяви Борис.
-Ако твърдението ти е вярно, трябва да търсим към
западната част. Доколкото мога да преценя, стената на изток е продължение от
горния етаж. Другите две - само донякъде - бързо се ориентира Боян. - Тази е
добавена по-късно - тупна с юмрук по стената от дясната си страна.
-Може да е била част от ремонта - предположи Максим.
-Доста здрава изглежда - рече Борис. - Но защо някой би
си направил толкова труд, ако не крие нещо ценно? Ще трябва да разберем какво
е.
За опипваха сантиметър по сантиметър каменната зидария на
стената, която им изглеждаше най-подозрителна. Изведнъж дочуха отгоре някакъв
звук. Беше най-обикновено хлопване, но като се имаше предвид, че в къщата освен
тях не би трябвало да има никой друг, това им се стори доста зловещо и ги
накара да настръхнат.
Борис пръв се окопити и внимателно се за изкачва по
стъпалата. Боян и Мак безшумно го последваха. Претърсиха всички стаи на
партера, а след това и горния етаж със спалните, но не откриха нищо.
-Вратата е заключена - установи Борис.
-Аз ще отида да огледам отвън - каза Мак, но вместо да
излезе, започна да върти очи към двора като малоумник.
Баща му се втренчи в него, питайки се дали няма да е
негова вината, ако момчето му вземе, че изперка, но детективът се ориентира в
ситуацията и побърза да отключи.
-По-добре ще е да не се разделяме - разпореди се той. -
Хайде заедно да огледаме!
-Ако има някого в къщата, знам къде би могъл да се скрие
- заяви Максим, когато стигнаха до портата.
-Къде?! - изненада се баща му.
-Може да ни гледат. Прави се, че разговаряме за нещо
съвсем тривиално - тихо го предупреди той.
-Казвай какво си открил?! - изчерпа се търпението на
Борис.
-Стените, видяхте ли стените? Отначало и на мен не ми
направиха никакво впечатление, освен че бях виждал такива с подобна ламперия
във филмите със замъци. А какво има в старите замъци?
-Не си играй! - предупреди го баща му, смръщил вежди.
-Има тайници, разбира се! - бързо се предаде Максим. -
Когато се подпрях на стената в коридора, веднага разбрах, че не е тухлена.
Това ми се видя странно. Ние, българите, не строим домовете си от картон като
американците. Къщата е стара, а това беше още една причина да не се съмнявам,
че е строена масивно, както всички останали навремето.
-Е, и? - все още не разбираше Боян.
-От едната страна си е тухла. Защо тогава от другата да
не е? Ами цялата тази тежка ламперия, а касите на вратите? Видяхте ли колко са
масивни? - разгорещи се Максим. - Добре де, стените не ви ли се виждат доста
дебели?Гарантирам, че вътре в тях се крие нещо!
-Може и да излезеш прав... - все още не много убеден,
каза баща му.
-Момчето ти е доста наблюдателно - отбеляза Борис. -
Проверихме цялата къща, ако има някой скрит, може да е само там. Така че,
слушайте ме!Връщаме се в мазата само ние двамата - кимна на Мак. -Бояне, ти
оставаш в коридора и се правиш, че те няма. Ако птиченцето натрапник се покаже
отнякъде, знаеш какво да правиш.
След тези инструкции Борис отново се опита да се свърже
със София, но пак безуспешно. Надяваше се по-скоро да разберат какво толкова
се крие в тази къща и да се приберат в централата. Само че загадките следваха
една след друга и вместо рутинна проверка идването им се превърна в преследване
на духове.
Слязоха с Максим в мазата, но мисълта, че Боян е сам
горе, не му даваше мира. Това, което бяха сторили на дърводелеца, беше
показателно за нравите на хората, с които си имаха работа, затова детективът
реши, че ще е най-добре поне засега да не се разделят повече. Нямаше да си
прости, ако някого от приятелите му го сполетеше нещо подобно. Притесняваше се
и за София. Не знаеше какво са открили със Светеца, а фактът, че не е сама,
изобщо не го успокояваше.
Затова реши да ускори събитията и прошепна на Максим:
- Тази къща е наша, нали? Хайде тогава като истински
стопани да се справим с вредителите! - и тръгна нагоре по стъпалата с изваден
пистолет.
Момчето го последва с блеснали очи. Боян седеше на един
стол в коридора и много се изненада, когато ги видя да се връщат толкова
бързо.
-Да намерим къртицата! - изрече гръмко. - Ако трябва, ще
изкъртим цялата ламперия!
Заеха се да оглеждат стените и касите на вратите за тайни
входове. Някъде отвътре отново се чу шум и разбраха, че са на прав път - в
стената наистина съществуваше скривалище и в него имаше някой. Обходиха коридора
отвсякъде, но нищо не можаха да открият.
-Писна ми! - извика Мак и в яда си ритна с всичка сила
ламперията до вратата на кухнята. Тя се разтресе и кракът му потъна в нея. -
Дайте ми нещо тежко и ще се оправя с тази стена! - извика и привлече вниманието
на Борис и баща си, които протичаха от съседните стаи.
Изведнъж нещо изщрака и в стената се отвори вратичка.
Очевидно грубата сила се бе оказала полезна. Отворът беше около метър и
петдесет на височина и широк към седемдесет сантиметра. Все още не знаеха къде
се намира механизмът, който отвори вратичката, но вече нямаше значение, защото
това, което търсеха, се намираше пред очите им.
- Борисе, ти си най-нисък - кимна Боян към тъмния отвор.
Детективът съблече сакото си, извади пистолета и със
запалено фенерче понечи да влезе. В този момент самообладанието им беше
подложено на изпитание. От дупката бавно се подаде бяла мършава ръка, след нея
още една и собственикът им помаха, за да покаже, че не е въоръжен. Боян рязко
бръкна зад ламперията с голямата си лапа, сграбчи, каквото се изпречи насреща
му, и го извади на светло в коридора.
-Сам ли си? - попита „плячката" си, като силно я
разтърси.
Последва утвърдителен отговор, съпроводен с енергични
кимания.
Бяха безкрайно озадачени - натрапникът, който висеше
като парцалена кукла в ръчицата му и едва докосваше с върховете на обувките си
пода, беше същият онзи спаружен нотариус, който вчера им бе дал ключа.
Боян го завлече в дневната и го тръсна на фотьойла.
Тримата се спогледаха. Нямаха никакъв план за действие и трябваше да
импровизират.
-Да го вържа ли? - избоботи Голямата мечка и без да
дочака отговор, започна да рови в чекмеджетата на скрина зад вратата. Намери
ролка скоч, ловко овърза ръцете и краката на нотариуса за фотьойла, взе си една
табуретка и седна пред него. -Сега говори! -каза му с най-зловещия си глас,
който можа да издокара.
Огромното туловище и страшните му юмруци ужасиха
нотариуса. На Борис и Максим, които наблюдаваха сцената, им се стори, че всеки
момент може да се напикае.
-А-аз... н-н-нищо не знам... - изпелтечи старчето и се
сви още повече.
-Значи минавал си насам и си се изгубил в стената. А?! —
иронизира го Боян. — Казвай кой те изпрати!
Борис застана зад гърба на нотариуса, за да го изнерви
още повече. По всичко личеше, че не е толкова корав, на какъвто се правеше в
кантората си.
-Никой, никой... - заповтаря той, опитвайки се да прояви
кураж, но гласът му беше съвсем изтънял.
Боян не си падаше по психологията и нямаше намерение да
го чака да се пречупи чрез пост и размисъл, затова приложи метод, който
смяташе най-подходящ за случая - атаката.
-Как разбра за стената? - викна му толкова рязко, че ако не
беше вързан, би изхвърчал от мястото си. - Говори, човече! Нали не си мислиш,
че ще те предам на полицията. Намираш се в нашия дом, а тук ние сме законът.
Жив ще те зазидаме в мазата, ако не пропееш!
-Аз вече съм мъртъв! Те ще ме убият, ако разберат, че съм говорил с
вас - захленчи нотариусът, блед като платно и тресящ се от ужас. - Моля ви,
пуснете ме! Моля ви! Аз не съм ви враг!
-Щом е така, защо не ни кажеш какво правиш тук и кой те
изпраща?! - изръмжа зад гърба му Борис.
Той започна да се вие като змиорка и да се криви в
отвратителни гримаси, сякаш се опитваше да се изхлузи от тялото си.
Това ядоса още повече Боян. Сграбчи нещастника за
раменете, разтресе го заедно с фотьойла и се развика в лицето му с мечешкия си
глас:
-Ти на маймуни ли ще ни правиш?! Говори, иначе ще те
потроша от бой!
Отново неговият подход се оказа по- продуктивен и нотариусът
записка с тънък гласец:
- Добре, добре, само не ме докосвайте! Страдам от
хемофилия...
-На кого му пука от какво си болен! - изрева Боян,
демонстрирайки липса дори на капка хуманност.
Натрупаното майсторство да прави колоритни описания на
героите си в книгите му помогна да изиграе убедително ролята на гадняра по
всичко личеше, че пленникът му се е пречупил.
-Пусни го! - прекъсна разпита Борис и го дръпна настрана.
-Само да посмееш да ме излъжеш! - закани се великанът.
Нотариусът най-сетне имаше възможност да си поеме глътка
въздух, но колкото да извърташе глава, не можеше да излезе от полезрението на
мъчителя си, който не откъсваше страшните си присвити очи от него.
-Няма друг. Сам е - каза Максим, който в този момент
влезе в дневната
Докато траеше разпитът, беше успял да огледа тунела между
стените.
-Ще ви съдя за отвличане! - осмели се да извика
нотариусът, но веднага млъкна и се сви от страх, защото Боян скочи срещу него
и се наложи Борис отново да го вразумява.
Когато Голямата мечка най-сетне седна на мястото си,
детективът се приближи до стареца, приклекна и със съвсем нормален и сериозен
тон го попита:
-Как смяташ да ни съдиш, след като не си тук и никога не
си бил?
Думите му, макар изречени без никаква емоция, имаха
толкова красноречив подтекст, че ефектът им се оказа почти толкова значим,
колкото и от заплахите на Боян.
-Пошегувах се - измрънка овързаният дядка и демонстрира
на Борис някаква крива усмивка, която не подлежеше на тълкуване. - Нали
казах, че всичко ще ви обясня.
-Говори, че нямам нерви повече да ти дишам въздуха! -
стресна го викът на Голямата мечка, който беше застанал в другия край на
стаята и поглеждаше през прозореца.
Максим се настани на дивана срещу нотариуса и пружините
изстенаха под масивното му тяло. Приликата му с Боян накара пленника да
потръпне конвулсивно.
-Не мога да ви съобщя името на човека, който ми плаща,
за да дебна в тази къща - най-сетне заговори той. - Не че не искам... Разберете
ме. И на мен не го каза. Дори не съм го виждал, повярвайте ми!
Боян удари с юмрук лакирания шкаф до него и няколко чаши
зад витринките се катурнаха с дрънчене.
-Какви ги плещиш, глупако?! - не се сдържа той. - Да не
мислиш, че ще те търпим да шикалкавиш безкрайно?! Не си го виждал! Не знаеш името му!
Какво знаеш тогава?! Говори!
-Знам, че е грубиян. Непрекъснато ме плюеше, докато ми
говореше. Нареди ми да си извадя дубликат на ключа, защото някой щял да дойде
за него. Трябваше да стоя тук и да ви запиша.
-Какво да запишеш?! С какво?! - застрашително пристъпи
Боян.
-С камерите... - отвърна нотариусът и погледна към единия
от шкафовете.
-Така е - кимна Мак. - Видях техниката и компютъра,
когато влизах вътре.Изключих ги. Не е толкова тясно, колкото изглежда.
-Само това ли можеш да ни кажеш?! - надвеси се над
стареца Голямата мечка.
-Да - смънка той, надявайки се, че разпитът е приключил.
Целият настръхна, когато Борис застана пред него и се
втренчи в лицето му.
-Бояне, - процеди детективът, без да откъсва поглед от
пленника, - мисля, че той продължава да ни лъже. Щом няма да ни съдейства,
прави с него, каквото искаш.
-Мисля, че му е време да се нанесе във вечния си дом - с
готовност се отзова Боян.
Старецът се сви още повече на мястото си, сякаш се
опитваше да стане невидим. Когато Боян извади туристическия си нож и посегна да
разреже лентата, с която го бе завързал, при вида на блестящото острие той по
своему изтълкува намерението му и изврещя пискливо:
-Ако ви разкажа всичко, ще ме пуснете ли?!
-А ние как ще разберем, че не ни пързаляш и че си казал
всичко, което знаеш? i контрира Борис и нервно се заразхожда из дневната.
-Аз не съм само нотариус....
-Това вече го разбрахме! - намеси се Максим.
-Остави го! Няма цял ден да се занимаваме с него! -
скастри го баща му.
-Получавам заплата и като пазач на тази къща. Имам документи,
които ще ви разкрият всичко за нея. Бях набавил за себе си тази информация.
Трябваше да се подсигуря. Ще разберете, че къщата има предназначение да пази
тайната на камъка.
-Пак камък! - отново не се сдържа Максим и предизвика у
баща си предупредително ръмжене, означаващо: „Затваряй си устата!"
-Един от работниците, дето работеха тук,дърводелецът, го
открадна. Разбрах, че не му е донесъл нищо добро. Невежеството и алчността го
убиха. Тази, която може да задейства силата на камъка, е Тамирис. Без нея той
си е просто един малко по-различен минерал.
Макар че споменаването на това име ги развълнува силно,
приятелите не показаха, не им говори нещо.
Сега вече бяха сигурни, че са попаднали в епицентъра на
някаква злокобна афера.
-Ако някой успее да събере камъка и Тамирис, ще се сдобие
с титаничната сила да променя хода на съдбата. Това ще рече, че ще може да
нагажда бъдещето според желанията си. Разбирате ли? - отвратително пискливият
глас на нотариуса изцвърча в някаква пилешка гама. - С намирането на жената -
продължи той, като презрително изгледа похитителите си, които според него не
бяха в състояние да оценят колко безценна е информацията, която им даваше, - се
бе заел господин Сотос. Той беше собственикът на тази къща. Камъкът беше
донесен и сложен на мястото си в пещерата от съдружниците на гърка. Докато
онзи кретен не го открадна. Вече споменах, че е мъртъв. Това означава, че са
си взели камъка. Но не са идвали да го върнат на мястото му, каквато е уговорката.
Може да се страхуват, че пак ще изчезне.
-Кои са тези съдружници на Сотос? - попита Борис.
-Казах ви, не съм ги виждал! Знам, че са някаква
организация, защото действат мащабно. Имат и пари, щом са били в една игра
със Сотос. Ще ви предам всичко, което съм събрал по този случай, само ме
пуснете!
-Това ми се вижда шантаво. Да не сме във филм за мафията?!
- обади се Максим.
-Какво ще стане, ако камъкът не е на мястото си? -
продължи Борис, без да му обръща внимание.
-Той е с огромна сила, която не може да бъде
контролирана. В най-скоро време трябва да се прибере на мястото му в пещерата,
защото може да предизвика сериозни катаклизми. Ако щете ми вярвайте, но наводненията
миналата година започнаха с изваждането му от нея.
-Заведи ни в тази пещера! - заповяда детективът и преряза
скоча.
Нотариусът едва успя да се изправи на крака. Беше се
схванал, а на всичко отгоре не спираше да трепери от страх. Знаеше какви
методи се използват от организацията при предателство и предполагаше, че и тези
не падат по-долу по безцеремонност и жестокост. В жалкия, сбръчкан старец с
побеляло от напрежение лице едва ли някой би разпознал високомерния чиновник,
самовнушил си, че светът се върти около него.
Слязоха в мазата. Нотариусът натисна един камък в горния
десен ъгъл на зида, който личеше, че е издигнат по-късно и не си пасваше със
стената на първия етаж. Чу се глухо
изхлопване, част от зида с размери на обикновена врата хлътна навътре и придвижвайки
се по релси, достигна истинските основи на къщата. Запалиха фенерчетата, Боян
блъсна нотариуса в отвора и влязоха след него в нещо като тесен сляп коридор. В
помещението имаше врата, от чиято ключалка стърчеше ключ. Борис го превъртя и
бавно отвори с насочен напред пистолет. Не вярваше па нотариуса, че долу нямало
никого.
От другата страна на вратата започваше тунел, изкопан
направо в скалата. Изглежда доста труд и време бе коствало пробиването му -
двама души спокойно можеха да вървят в него един до друг изправени. В началото
на тунела имаше старинни метални стойки със забодени в тях факли. Нито една от
тях не бе използвана. По всичко личеше, че хората, които са влизали, са били
екипирани с много по-модерни средства за осветление.
Подтиквайки нотариуса, Боян застана начело на колоната.
След петдесетина метра пред тях се изпречи масивна дървена врата, обкована с
железни ленти, прихванати от метални нитове с големи кръгли глави. Вратата
беше залостена с две огромни резета, сякаш донесени от ковачницата на митичен
великан. Странното бе, че тя се заключваше откъм вътрешността на тунела, като
че ли имаше нещо, което би могло да избяга. Тази мисъл мина през главите и на тримата
мъже, но нямаше връщане назад. Само станаха още по-предпазливи. Трябваше да
разберат какво се крие зад вратата. Нали затова биха толкова път.
Максим издърпа резетата и с усилие отвори тежката врата.
Лъхна ги невероятно свежа миризма, нямаща нищо общо с гни- лоча и влагата,
както обикновено вонят пещерите и заземените мазета.
Боян пак блъсна нотариуса да влезе пръв. Той не оказа
съпротива. Това очевидно означаваше, че няма никаква опасност, и тримата го
последваха. Доколкото можаха, осветиха помещението и веднага забелязаха, че
светлината от фенерчетата им се отразява в стените като в огледала. Дори подът
и таванът също бяха съвършено полирани и човек би предположил, че не в скала е
издълбано, а в стъкло. Изненадващо пред очите им се разкри пещера, подобна на
стая с идеални правоъгълни форми. От ясно по-ясно бе, че не природата е
създала тези гладки стени, и трябваше да разберат какво е предназначението на
помещението.
Площта му беше около двадесетина квадратни метра и би
могло да се каже, че е съвсем празно, ако не се броеше големият каменен
саркофаг, намиращ се точно по средата. Капакът му беше открехнат и се виждаше,
че и да е имало нещо вътре, вече го няма.
Борис го освети отблизо и блесна богатата му украса. От
всички страни беше декориран с релефни изображения на величествени букови и
дъбови дървета. Стволовете им бяха широки и възлести, а корените се впиваха в
земята с такава мощ, сякаш искаха да изтръгнат сърцето й. Короните на
дърветата нежно се докосваха и преплитаха клони. Така около целия саркофаг се
редуваха бук и дъб, а долните и горните ръбове, които представляваха рамката
на тази безкрайна гора, бяха изображения на гроздове жълъди и шикалки с
прецизно изработени листенца, на които личаха дори тънките жилчици. Капакът
беше толкова тежък, че въпреки усилията, които Максим положи, за да го
отмести, не помръдна нито милиметър.
-Само един човек може да го повдигне - обади се
нотариусът.
-Кой? - попита Борис.
-Този, който го е направил. Или този, който притежава
камъка. Това не е обикновен древен погребален ковчег, а машина. Живата сила на
жената, положена вътре в него, и на космическия камък ще дадат власт на този,
който ги събере. - Нотариусът посочи празното гнездо върху горната част на
капака, откъдето дърводелецът беше взел камъка. - Казах ви, че го няма. Не ви
излъгах, а сега ме пуснете! - започна отново да мрънка все по-досадно той и
принуди Боян, който не го изпускаше нито за миг, да го поразтърси.
-Отгоре също има такива дървета - забеляза Борис. -
Каква е тая мания към букове и дъбове?
-Няма нищо друго. Да си ходим. Вече разбрахме какво се
крие тук - каза Максим, след като огледа, светейки си с фенерчето, цялата
пещера и вътрешността на саркофага.
Мнението му за къщата коренно се бе променило. Все още я
харесваше, но усещаше, че нещо злокобно витае в нея - някакъв призрак от
древността, който като паяк примамва жертвите си, за да ги оплете в смъртоносна
хватка. Примамката му беше обещанието за власт.
При тази асоциация Максим усети мравки да полазват по
гърба му и настръхна целият. Не обвиняваше природата на паяка, отвращаваше го и
го плашеше упадъкът на човешкия морал.
-Още не разбирам защо е толкова чисто! Има нещо, което се
излъчва от това място. Не само като напрежение във въздуха, а нещо повече,
невидимо за нашите очи. Нещо, което пази този саркофаг и всичко наоколо... -
размишляваше гласно Борис, докато още веднъж осветяваше с лъча на фенерчето си
стените, тавана и пода на помещението. - Хайде, момчета, да си вървим!
Затвориха след себе си всички врати и се върнаха в
къщата. Решиха, че нотариусът повече не им е нужен, и за най-голямо негово
облекчение го пуснаха да си върви. Гледаха го в гръб, докато излезе от двора и
изчезна нагоре по улицата. И за тях беше облекчение, че се отърваха от него -
нормален човек трудно би търпял дълго до себе си такова двулично нищожество.
-Имам предчувствието, че този тип ще ни навлече
неприятности - каза замислено Борис. - Трябва да се подсигурим.
Къщата сама се пази, а ние ще се изнасяме. Вземаме
записите, компютъра и папката, която Максим откри между стените. Трябва да се
приберем и да намерим Тамирис, ако Светеца и София още не са успели - прибави
Боян и даде знак на сина си да започне да събира багажа.
-Важното е, че в общи линии разбрахме за какво става
въпрос - отвърна Борис. -Няма да се дадем толкова лесно. Ама и теб си те бива!
Така изплаши дъртия писарушка, че беше готов на всичко, за да отърве кожата.
-Не беше трудно - избоботи Боян и се засмя. - Само
трябваше да си спомня за един мой стар герой...
-Готов съм - прекъсна ги Максим и им показа черния чувал
за отпадъци, в който бе напъхал всичко от тайника.
-Приятели, мисля, че тази къща ще остане дълги години
необитаема - рече Борис и с насмешка подхвърли на Мак: - Още ли искаш да се
нанесеш? Мога да те уредя.
Той се подсмихна, поклати глава и понесе чувала към
джипа, паркиран на тротоара. След като заключиха, Боян и Борис го последваха.
Беше късен следобед и ако сега си тръгнеха, щяха да пристигнат в централата чак
през нощта, но не искаха да останат тук нито миг повече. Когато излязоха от
града, Борис се сети, че би трябвало да има обхват, и се обади на София. Обясни
й накратко какво им се бе случило и от това, което и тя му разказа, стигна до
заключението, че наистина Тамирис, приятелката на Светеца, е жената, която
непременно трябваше да открият.
Беше изтекла цяла година, откакто бяха излезли от
тайнствения подземен храм, и тъкмо когато вече си мислеха, че животът им с
навлязъл в нормалното си русло, всичко отново се беше завъртяло и бяха попаднали
във вихрушка от приключения.
Очевидно такава беше кармата и на седмината, но всяко зло - за добро,
изпитанията, на които бяха подложени, ги нравеха по-силни и по-здраво спояваха
приятелството им.
Глава VI
Сглобяване на пъзела
-Дано не ни се налага повече да се връщаме в онази къща -
приключи разказа си Борис за случилото им се във Враца.
-Най-накрая всичко ми се изясни - почеса се по тила Лео.
-Предлагам да си лягаме, а утре ще прегледаме записите и
другата бумащина -обяви края на събранието София и се надигна от мястото си.
Последни в дневната останаха професорът и Светеца.
-Утре трябва да отидеш до полицията и да им кажеш за
откраднатото оръжие - рече Беев.
-Вече ходих - отвърна Светеца.
-Няма да се учудя, ако пречукат някого и после започнат
да те изнудват. Или още по-зле, ако го подхвърлят и полицаите те погнат.
-Не е толкова лесно.
-Те не знаят, че Тамирис се е скрила и от теб. Могат да
поискат да им я предадеш.
-Прав си - кимна Светеца, пожела му „лека нощ" и се
отправи към апартамента си.
Чувстваше се изнемощял, откакто приятелката му бе
изчезнала. Мислите му бяха блокирани за целия останал свят и се нуждаеше не
само от почивка, но и от подкрепата на другарите си.
Виждайки колко е обезверен, София за пореден път му бе
обещала, че няма да се откажат да я търсят и че двамата много скоро пак ще са
заедно. А след това, което им беше разказал Борис, вече беше убедена, че това
ще е главната им задача.
Сутринта, след като закусиха, всички на бистра глава се
събраха в дневната и изсипаха чувала с вещите от врачанската къща на голямата
маса пред библиотечните рафтове, която обикновено използваха за писалище.
Подредиха видеокасетите на купчини по датите, отбелязани върху тях.
С компютъра се зае Светеца, отнесе го
в кабинета и се затвориха там с професора.
-Какво ще правим с тези камери и другите джаджи? - кимна
към масата Максим.
-Ще си ги инсталираме, нали ги намерихте в моята къща -
бързо реши проблема София.
-Дай ни касетите - предложи Боян и двамата с Максим ги
понесоха към другия кабинет, където имаше видеотехника.
-Аз ще проверя нещо в моя компютър - оповести Лео и
излезе.
Борис и София останаха насаме.
-Как си? - попита детективът, когато седнаха на дивана и
той сложи папката на масичката пред тях.
-Преди си мислех, че е вълнуващо да се занимаваш с
благотворителност. Но честно да ти кажа, излиза, че преди всичко това е
бумащина, напрежение и принудителни в повечето случаи запознанства. Да не говорим
за бюрокрацията и всичките досадни спънки, които ни правят властите. Но те не
са виновни.Парен каша духа.
-Великодушие ли долавям?!
-Момент на слабост. Прав си. Тази година доста се
уморих. Но не ми пука колко опасно може да бъде това издирване. Чувствам се
преродена. Сякаш най-накрая съм поела глътка чист въздух.
-Или си родена за приключения!
-Не ме четкай, а отваряй тази папка, че умирам от
любопитство - смъмри го шеговито София и придърпа малката масичка.
Борис се зае да прелиства страниците.
-Това са записки. Нотариусът е преписвал всичко, имащо
отношение към къщата! Дали онези, които са го наели, знаят колко е навътре в
нещата?
-Ако разберат, спукана му е работата. Освен ако и той не
е в организацията, но ви е спестил тази подробност, за да не го разпитвате
повече.
-Може и да си права. Важното е, че разбрахме доста неща
от него. Искаш ли да ти чета на глас?
На София не й се ровеше в изписаните с почти нечетлив
почерк листове и прие с готовност предложението.
-Боже, сякаш е драскал с краката си! - възмути се
детективът. - Най-отпред е планът на къщата. Разгледай го, ще добиеш по- ясна
представа за нея. Следват копия от сметки за строителни материали, които вероятно
са използвани за ремонта.
-За какво са му?! И още сметки.- недоумяваше София. -
Списъци, списък на работниците. Виж, правил им е досиета. Това на дърводелеца
е задраскано. Значи е знаел, че е мъртъв? Колкото повече се замислям, толкова
съм по-убедена, че сте изпуснали истински член на организацията. Знаел е много
повече. Няма да се учудя, ако се окаже, че са го изпратили нарочно, за да се
опитат да направляват действията ни. Сега знаят, че ще търсим Тамирис, и само
ще ни следят, ще ни наблюдават отстрани и ще чакат тя да им падне в капана.
-Тогава защо онзи спареняк ще оставя тези компрометиращи
го записки?
-Надявам се да греша. Няма да ми е приятно да знам, че
винаги ще имам опашка зад гърба си. Каквито и да са плановете им, нашата задача
ще е да ги провалим.
-Виж, нещо друго! „Салмидесос", тире,
„Странджа".
-Чувала съм, че това е старото име на планината. Ама
какво общо има с всичко останало?! Къде е Враца в Балкана, къде е Странджа?
-Нямам представа. Не виждам връзката. Тук има подробно
описание на географските особености на планината - отвърна Борис и отново
зачете: - „Местоположение: между Черно море и реките Тунджа, Мочурица, Айтоска
и Ергене." Следват подробности, географски ширини и дължини. Няколко
дълги рида - Бакаджиците, Меден рид,Дервенските възвишения, Босна и други.
Дрън-дрън... Умерен пояс Най-голяма площ заемат дъбовите и буковите гори.
-Чакай, чакай! - прекъсна София съкратената му версия на
записките- - Ти каза бук и дъб, нали? Същите дървета като на онзи саркофаг!
"
-Права си. Тук - и Борис чукна с пръст по листовете - са
подчертани. Надолу има режим на реките. Описание на видове земеделски
площи. Нали не искаш да ти чета детайлите?
-Давай накратко. Само че не мога да разбера за какво са му
били всичките тези данни? Нали има компютър? С едно натискане на бутона и след
миг ще разполага цялата тази информация.
-Може просто да е от старата школа или да е взел папката от
друг .Някой, който
е отговарял
за строежа може 6и. Това обяснява разписките и досиетата в началото.
-Не може да се разбере. Пликът от нотариуса беше надписан с
пишеща машина. Нямаме образец от почерка му .Чети нататък! Спирай само на
неща, които смяташ, че имат нещо общо с нашия случай.
София се облегна назад и разтърка слепоочията си. Всичко
беше толкова объркващо, че имаше опасност да насочат в грешна посока търсенето
си. А време за губене нямаха. Животът на една жена беше застрашен и трябваше
да я намерят на всяка цена.
-Има описание на залежите. Споменава се, че находищата
са обработвани още в античността. А тук са описани промените в поселищния
живот...
Това не е работа на ръководителя на строежа или на някого
от работниците - замислено рече София. - Твърде сложно е, разбираш ли?
-Колкото по-подробно разглеждам материалите, толкова
повече споделям твърдението ти - кимна Борис. - Продължавам. Докъде бях
стигнал? А-а, да! Има подробности за числеността и гъстотата на населението, за
етническата му принадлежност... Следват названията на всички хълмове и тяхната
височина, а това са колонки с имената на селищата и характерни подробности за
всяко едно от тях. Има няколко предположения откъде произлиза името на
планината, а също така на други други древни имена и обосновка за тях.
Бо-о-же! - с въздишка изстена той. - Имам чувството, че зубря за училище! Тази
мисъл ми е достатъчна да заспя моментално.
-Казах ти, давай по-накратко!
-Добре. Пише: „Населението и историческата съдба на
Странджа." Нали не искаш пълен отчет за астите, кипсеите, завладяването
от българите и цитирам „борбите срещу османските потисници"?
-Това ли е всичко? - разочаровано попита София. - Дотук
не разбрах нищо. Нищо, което да ни е полезно. - Тя се наведе над масата и
посочи един изпаднал лист върху килима. - Това какво е?
Борис го взе и на устните му разцъфна обещаваща усмивка.
-Това не сме го чели: „Тамирис, древната прокълната
принцеса"...
-Прочети ми го! - заподскача от нетърпение София.
-Доста е дългичко.
-Правиш го нарочно. Как досега ми чете, без да се
оплакваш от разните там глупости?! Ти ми обеща!
-Добре-е! - предаде се Борис: - „В един древен град
държава, скрит между ридовете на днешна Странджа, живеела прекрасната принцеса
Тамирис. Останала още от малка без родители, тя била принудена да се омъжи, за
да осигури господар и наследници на царството, както повелявали законите.
Обичаят бил да се определи бъдещият й съпруг чрез игри, на които да присъстват
само състезаващите се и оценителите. Никой от участниците в игрите не бил
виждал отблизо принцесата, но целта на всички бил тронът и не се интересували
много от бъдещата си жена. Били чували за камъка, който тя притежавала, и
нямали търпение да изпробват неземната му сила. Тамирис имала любим, но недоброжелателите
й се били погрижили да го изпратят начело на войската далеч от ставащото в
града. Споразумели се с едно от северните племена да направи няколко набега,
за да имат основание да изпратят подкрепление на граничната стража. Така военачалникът
на царската конница нямало как да участва в игрите, които били обявени веднага
след заминаването му. До този момент той бил смятан от населението за бъдещ
цар, но не такива били плановете на част от царедворците. Принцесата побързала
да изпрати вестоносец, който да предупреди любимия й за измяната и да го
върне в града, но заговорниците предвидили този неин ход, заловили го под
крепостните стени и го убили. Само ден преди игрите изпратили при нея свой
човек, който се представил за пратеник на конницата, и й предал писмо, в което
пишело, че любимият й геройски е загинал в битка с врага."
- Това е легенда - направи не много
романтична забележка Борис и продължи да чете; - „Щом получила трагичната вест,
принцеса Тамирис се облякла цялата в червено, както повелявала традицията по
време на сватба. Сплела дългите си черни плитки с червен и бял конец, което
било символична молба за закрила от страна на боговете. Сложила на гърдите си
девет наниза жълтици и без да казва нищо на никого, взела камъка и излязла от
двореца. Посред бял ден и така нагиздена, тя тръгнала с високо вдигната глава
през града. Никой не се осмелил да я заговори или да се опита да я спре. Принцесата
излязла през главната порта на крепостта, следвана от огромно множество любопитни
хора, и се отправила през полята към свещената гора, която се намирала край морето.
Никой смъртен не се осмелявал да навлезе в нея. Преди стотици години на това
място бил паднал метеоритът, който сега Тамирис държала в ръката си. Гората, израсла
около кратера, била обявена от жреците за свещена. Загубело ли се натам животно,
отписвали го и се прибирали с надеждата, че боговете ще им върнат нещо в отплата.
След принцесата тръгнали и момците,
които трябвало да се състезават, за да получат ръката й. Всички били запленени
от божествената й хубост. Ако били чували, сега виждали с очите си и не им
се вярвало, че като всички тях тя е обикновено човешко същество. Тамирис без
никакъв страх навлязла в омагьосаната гора. Пред протегнатата й ръка с камъка
буковете и дъбовете със стенание и пращене се отдръпвали, за да й сторят път,
и отново заемали местата си, след като тя отминела. Виждайки това чудо, хората
се вкаменили."
Букове и дъбове ли каза? - пак го прекъсна София.
-Престани! - сопна й се Борис и отново зачете: - „Когато
принцесата стигнала до мястото, където нейните предци открили необикновения
камък, коленичила и го поставила на земята. Взела две съчки, разтъркала ги и
лумнал пламък. Тамирис нахвърляла сухи клонки и постепенно оградила цялото
място с огнена стена. Когато видяла, че гората се е запалила и смъртта й вече
наближава, завикала с всички сили към затъмненото от пушека небе: „О-о, татко
Болгар, син на Тагарма, син на Гомер, син на Яфет, син на Ной, вземи бедната си
дъщеря, защото животът й тук на земята свърши. Подпалих Свещената гора на
Тангра. Нека той ме накаже и ми отнеме жалкия живот, защото го няма моя любим и
мъртво е сърцето ми!"
Толкова мъка се била насъбрала в душата й, че
поданиците, които чули воплите на принцесата, завикали към гората: „Твоят любим
е жив!" Но тя не можела да ги чуе, защото огънят вече я бил погълнал.
Молбата й била изпълнена.
Никой не посмял да влезе в овъглената гора, за да потърси
трупа й. Военачалникът на царската конница се завърнал и като разбрал какво се
е случило, избил заговорниците със собствения си меч. Целият народ го подкрепил
и щял да го избере за цар, ако не бил изчезнал веднага, след като издялал прекрасен
каменен саркофаг, в който сипал прах от свещената гора, а върху капака му турил
камъка, единствен оцелял от пожара.
Хората не повярвали в смъртта на Тамирис и тръгнало
поверие, че който я открие и я положи в саркофага, ще придобие божествена
дарба и сила. Заради унищожението на Свещената гора боговете проклели принцесата
да се скита във вечността и никога да не намери покой. Но все пак милостиво й
дали шанс, ако в някой живот намери любимия си и ако той по любов се ожени за
нея, силата на проклятието да падне, а камъкът да се завърне в небесата,
откъдето е дошъл."
-Беше доста дълго - каза той.
Коментарът му я засегна.
-Не ми казвай, че поне малко не се трогна!
-Как са повярвали на това?! И защо си мислят, че тази Тамирис
наистина все се преражда?
-Не мога да ти отговоря. Надявам се тя да го направи, когато
я открием.
-Ето ме и мен! - изненада ги гласът на Лео откъм вратата.
- Намерих нещо за дърветата. При вас как е?
-Първо ти - подкани го Борис.
Той се настани при тях на дивана.
-Слушайте! - и зачете от листа, който бе донесъл: -
„Дъбът и букът са на почит в Странджа. Отсичането или унищожаването им носи
нещастие. Край по-старите дървета от векове се извършват обреди. Обредното хоро
около тях е ритуален акт за защита на пространството, за запазване целостта на
Вселената и за периодичното възраждане на нейните сили. В коренищата им са
правени жертвоприношения. Двете дървета са началото на огъня " Ще рече,
че чрез триене те създават огън - поясни Лео. - А сега вие ми разкажете какво
открихте, но преди легендата!
-Не в долнопробния смисъл, Не исках да ви прекъсвам. Беше
невероятно! - заоправдава се той, докато не видя усмивки върху лицата им. - Не
ми се сърдите вече, нали? Иначе щях да се почувствам като истински махленски
клюкар.
-Спестил си си четене, а! - закани му се шеговито с пръст
Борис.
В този момент влязоха Светеца и професорът с нацупени
физиономии и също се разположиха на огромния диван. Беше от ясно по-ясно, че
нищо съществено не са могли да открият. Професорът беше таткова разрошен, че
на София й идеше да грабне ножиците и
да го „цивилизова".
-Този компютър му е служил само за да следи камерите -
поде Светеца. - Не намерихме никаква друга информация. Всичко, което е на
видеокасетите, го има и в компютъра. Не разбирам кому е било нужно това
безсмислено дублиране?!
-Не успяхме да прегледаме записите - добави Беев. - Боян
и Максим ще свършат тази работа. Те са само за две седмици, и то непълни!
-Какви седмици? - не разбра Лео.
-Преди две седмици някой е започнал от време на време да
записва.
-Имате ли нещо против да обядваме навън?
- предложи София. - Вече огладнях.
-Къде? - отзова се веднага Лео, който винаги беше на
линия, щом се отвореше дума за ядене.
-На кея.
-Бива - веднага се съгласи той, а след него и останалите.
-Не забравяте ли някого? - избоботи сърдито Боян,
нахълтвайки в дневната заедно със сина си. - Не сме ги прегледали всичките,
но не помислихте ли, че може и ние да сме гладни?
-Държиш се като капризна госпожичка! Не сме си и
помисляли нито за миг да тръгнем без вас - изрепчи се Лео, който стигаше едва
до рамото му.
После се обърна рязко кръгом и тръгна към апартамента си
да се преоблече.
-Не ми е ясно защо камерите са записвали, щом като никой
не е влизал в къщата? Струва ми се, че нотариусът не е дебнел само нас. Няма
да се учудя, ако играе някаква двойна игра - каза Боян и тежко се отпусна на
единия от фотьойлите, който протяжно изстена от тежестта на огромното му тяло.
-Моето мнение е, че даже и да е член на тази организация,
старчето се труди предимно за себе си. Не го ли видяхте?! Та той прилича на
Скруч! -изказа мнението си Максим и всички без изключение, макар по различни
начини, дадоха да се разбере, че са напълно съгласни с него.
- Алчността на този лисугер е по-силна от чувството му за
самосъхранение - обобщи Борис и тръгнаха към двора.
Там изчакаха няколко минути Лео, който твърдо държеше да
разграничава домашните си дрехи от тези, с които излизаше в обществото.
„Грешно възпитание" - иронично коментираше навика
на брат си професорът, но в действителност си беше самокритика, защото предимно
той се бе грижил за него.
Останалите от седморката не възразяваха Лео да си сменя
„доспехите", защото си представяха как ще го зяпат, ако се понесе по
улиците с лъскавата копринена пижама и шарения халат.
На професора му бе по-лесно - когато му се наложеше да
излезе, само трябваше да изхлузи от гърба си старата яркочервена роба с
виещите се дракони - и отдолу беше съвсем готов.
Лео не се забави много и тръгнаха пеша към ресторанта на
кея. Не бяха го избрали случайно. От витрините му се разкриваше страхотна
гледка към морето, а и кухнята му беше не по-малко забележителна. Вероятно
готвачът или още не беше оценил потенциала си, или не бяха го надушили от
елитните заведения в големите курортни комплекси.
По пътя София забеляза, че Светеца е толкова унил, та
дори не гледа къде стъпва, и непрекъснато трябваше някой да го побутва или да
го подхваща, за да не падне. Богинята се беше оказала негова жизненоважна
неделима половинка.
Ако продължаваше с такова отчаяние да гледа на околния
свят, нямаше да е способен да им помогне с.нещо в издирването на Тамирис.
-Щом не намираш сили да се бориш, ще я загубиш завинаги -
не издържа и му каза, когато влизаха в ресторанта. - Но ти не си сам. Не
виждам какво още искаш!
Той се спря и я погледна. В сините му очи имаше толкова
много тъга, че София дълбоко се трогна.
-Така нищо няма да стане - добави, преди да се
присъединят към останалите от групата, които вече се бяха настанили около една
от големите маси до прозореца.
-Какво си говорехте? - тихо я попитата Борис, когато
седна до него.
- Само аз говорех - прошепна му тя, а
на висок глас оповести: - Момчета, смятам да се заемем с издирването на
принцесата.Какво ще кажете?
-Каква принцеса? - попита Боян, тъй като не схвана за
какво става дума, а Лео само това чакаше и без предисловия разказа с всички
подробности легендата, която Борис бе прочел на София.
-А аз дори бях забравил за папката - рече професорът,
когато брат му замлъкна. - Какво още имаше в нея?
-Само сведения за Странджа. Всичко, за което можеш да се
сетиш: география, история... - отвърна Борис.
-Вие май сте сигурни, че богинята е онази Тамирис от
легендата - най-сетне продума Светеца.
-Всичко се връзва - потвърди София. - Тя изчезна тъкмо
навреме. Онези я търсят от нас. Нали не мислиш, че наистина Сотос е бил
ангажиран с това? Ако е участвал в играта, значи в ръцете му е бил камъкът и
не би се лутал да търси момичето. Някой ни играе номера от негово име. Помисли
си? А, още нещо! Защо точно теб нападнаха в централата? Впрочем смятам, че
цялата тази история, в която сме нагазили сега, дължим изцяло на теб. Ако
богинята ти се отърве от проклятието и се омъжи, единствено на теб ще трябва да
е благодарна, че те е намерила.Ти промени много съдби с желанието си в храма на
Барадж - продължи да нарежда София, без да му даде възможност да й противоречи.
- Освен това мисля, че точно ти си онзи неин любим, заради който се е принесла
в жертва. Сега, когато най-сетне се намерихте, ще трябва да ви помогнем да осъществите
сватбата, с която да прогоните проклятието.
-Я стига, бе! - възкликна Максим.
-Вярно е - подкрепи я професорът. - Не само тя те е
търсила, но и ти нея. Удаде ти се възможност да поискаш помощ и ти бе дадена.
Тогава не знаеше, че точно тя е това, което винаги ти е липсвало. Празнината в
душата и ума ти бързо изчезна с нейното появяване. Помниш ли?
- Така е, Макси.
-Пъзелът започва да се нарежда - отбеляза Борис. - Знаех
си, че сбъдването на желанията ни ще има и не много приятни последствия.
За известно време изоставиха темата, защото дойде
келнерът и взе поръчката им. Никой не продума, докато се хранеха. Мислите им
бяха заети с анализ на известните досега факти. Всеки виждаше картината през
собствената си призма, която по индивидуален начин пречупваше цветовете на дъгата.
Дори и хора, за които психологията беше мъгла, безсмислени дрънканици, които
изобщо не се вълнуваха от емоциите на другите около себе си, ако погледнеха
лицето на Карамилев, веднага би им станало ясно, не любовна мъка терзае душата
му. Но вместо да се жалва, той трескаво търсеше начин да си върне Тамирис.
Думите на София не бяха отишли напразно. Най-сетне мозъкът на Светеца работеше
в правилната посока. Опитваше се да си спомни всичко, за което бяха говорили с
богинята през изминалата година.
- Яж! - сепна го гласът на София. — Или спри да ровиш в
рибата, моля те!
Той не й отговори и машинално започна да дъвче
скумрията, която си бе поръчал. За да не мисли поне миг за Тамирис, се загледа
в морските вълни, които, набрали сила, се разбиваха някъде под ресторанта. Явно
не бе възможно да я прогони от съзнанието си, защото, гледайки морето, си
спомни как мечтаеха да си вземат дървена яхта, непременно с две мачти, и да обиколят
света.
Мислите на Боян бяха отлетели в София и кръжаха около
жена му и дъщеря му, които бяха в пълно неведение кога ще се завърне.В техните
очи той се виждаше като герой и би сторил всичко, за да не ги разочарова. Вече
знаеше какво е да си влюбен в жената до себе си и беше готов да помогне на своя
приятел да си върне любимата. Не можеше да го гледа как страда. Беше му някак
гузно, че точно Светеца и неговото момиче ги бе връхлетяла бедата. Голямото му
сърце винаги беше готово да сподели радостта и щастието си с другите.
За сина му Максим това приключение беше поредната
възможност да се самодокаже. Ако в този момент приятелите му имаха възможност
да надзърнат какво се мъти и неговата глава, непременно щяха вече да обсъждат
дали да го вържат в приземния етаж или да го заключат на тавана, откъдето ще
му е трудно да избяга. Една идея все по-упорито се оформяше в ума му и той се
опитваше да си повярва, че решението, което бе взел, е правилно и рискът си
струва.
В плана си Борис бе включил цялата седморка. Беше убеден,
че за да успеят, трябва здраво да се държат един за друг. Откакто ония типове
бяха нахлули в централата, нямаше нито минута покой. Искаше колкото се може
по-скоро да приключат с издирването на Тамирис и когато се заемат с престъпната
организация, приятелите му да са здрави и читави.
-Мисля, че знам откъде можем да започнем
- поде той и всички вдигнаха глави от чиниите пред себе си. - Известно ни е, че
древният град, където е живяла Тамирис, се е намирал в близост до морето.
-Ако се вярва на легенди! – вметна София.
-Ще приемем, че е истина. Защо му е инак на онзи тип
детайлно проучване на Странджа?!
-Добре, и какво от това?
-Щом е край море и е в Странджа, това стеснява периметъра
до южното ни Черноморие. Не ме гледайте така! Според мен тя е някъде в този
район. Човек винаги се връща към корените си. Там ще я търсим!
-Знаете ли, че има научно обяснение за това - поде
професорът и съдейки по ококорените му очи и високо вдигнатите рошави вежди,
всички се досетиха, че им предстои да чуят поредната лекция. Можеха само да се
молят тя да не е свързана по някакъв начин с комунистите. - Предполага се, че
човешкият организъм винаги се чувства по- комфортно на мястото, където е
заченат. Носталгията от промяната е естествена биохимична реакция вследствие
на измененията на магнитното поле, което пък на свой ред въздейства на
определена жлеза.
- Всеки километър ли ще изследваме? -
попита Боян, като се възползва от факта, че професорът си поема дъх.
-Само, където знаем, че има останки от древността. Ще ги
отбележим с Макси на картата и още утре сутринта тръгваме - отвърна Борис. -
Съгласни ли сте?
-Това е по-добре от нищо - измърмори Лео, но останалите
приеха по-оптимистично предложението на детектива.
-Не всички, разбира се. Максим имаше съвсем различни
планове, които държеше в тайна, и привидно прие идеята, за да не заподозрат, че
нещо му се върти в главата.
-Искам да ви кажа една неприятност - обади се Светеца и
думите му никак не зарадваха групата. Само нови неприятности липсваха в този
момент. - Чак Сега се сетих. Поточно, сетих се още онзи ден, но бях забравил.
-Говори де! Какво го увърташ?! - пръв не издържа Лео.
-През онази нощ крадецът наистина е идвал заради Тамирис.
Ровено е в документите ми, но нищо не е взето, защото в тях няма нищо,
свързано с нея.
-Ще кажеш ли най-накрая все пак взели ли са нещо и какво
е то?! - отново го пришпори Лео, който от мрънкач се бе превърнал в досаден
нетърпеливец и си навлече гневни погледи и шъткания.
-Защо ставаш толкова противен, когато се заемем с
решението на някакъв проблем? - процеди Светеца. - А аз си мислех, че ти е
дошъл акълът!
-Това може и да се случи, но някъде в далечното бъдеще -
отвърна Лео, имитирайки гадателка в транс.
-Предлагам да продължите, като останете насаме -
прекрати Борис словесния им дуел. - Светец, ти май искаше да ни казваш нещо?
-Откраднали са ми и мобилния телефон. Само в него имах
снимки на богинята.
-Значи не пистолетът е бил целта им? - констатира
професорът и закима, доволен от този факт. - Не са искали да те натопят, а са
търсели някаква следа за местонахождението й. Изглежда ми по-достоверно. А че
ще убият някого и ще подхвърлят на местопрестъплението пистолета ти, за да те
уличат, ми звучеше по холивудски. Макар че направи добре, като го обяви за
откраднат.
-Аз имам малко работа и се прибирам И надигна се от стола
си Мак,- и трябва да взема нещо. Ще се видим довечера.
Когато излезе от ресторанта, Лео намигна на баща му и не
пропусна да го клъвне:
-Да не те изненада с булка?
- Напоследък не ми харесва –съвсем
сериозно отвърна Боян. - Много мисли и
нищо не казва. Не вярвам да е заради момиче.
София имаше доста развит нюх за хората, с които
споделяше живота си през последните месеци. Беше забелязала, че Максим е
по-замислен и по-завеян от обикновено, но не смяташе, че това се дължи на прехода
във възрастта му, макар че й се щеше да е така. Виждаше стремежа му да докаже
на баща си и на целия екип, че може да се разчита на него, и бе решила този път
да му даде шанс да се уповава на здравите си юмруци и на двадесетгодишния си
разум.
кабинета на Професора
антрето на Фондацията
кабинета на Професора
антрето на Фондацията
Глава VII
Който
рискува, печели... камък
Когато напускаше ресторанта, Мак забеляза с какъв поглед
го изпрати София до вратата и разбра, че някак си се е сетила, че нещо е
намислил, но това не го спря. Беше взел окончателно решение и макар че, ако
беше го споделил, имаше вероятност останалите да го подкрепят, реши да действа
сам и без тяхното знание. Така щеше да рискува само собствения си живот. А ако
отхвърлеха идеята, действията му щяха да са още по-осъдителни, защото въпреки
всичко щеше да направи това, което си бе наумил.
Още когато Лео каза, че е открил статия от Тамирис, беше
се заинтересувал от нея. Приятелката на Светеца беше отразила жестокото
убийство на дърводелеца. До статията й имаше снимка на къщата, където е бил намерен
трупът, а за късмет под нея беше изписан адресът на жертвата. Варна не беше
толкова далеч и ако всичко там минеше „по ноти", до довечера щеше да се
е върнал.
Отби се в централата и взе колата си. Като се качи на
магистралата, започна да му става съвестно, че се измъква като крадец, но бързо
прогони тези мисли и си представи как ще го посрещнат като герой при завръщането
му с камъка.
Всичко беше започнало от една на пръв поглед нелепа идея.
Постепенно тя се бе загнездила в ума му, започнала бе да го спохожда все
по-често и накрая окончателно го беше обсебила. Когато разбра, че Тамирис е
отразявала убийството, се бе запитал защо й е трябвало да си пъха носа в
толкова ужасна история. Нямаше логика да е била подтиквана от обикновено
женско любопитство. И изведнъж му бе просветнало, че е ходила там, за да търси
камъка. Вероятно бе предположила, че онези типове от организацията може да не
са го намерили. Използвала е репортерските си права и е успяла да се добере до
къщата на дърводелеца. „Щом Тамирис е допускала, че камъкът би могъл все още да
е там, защо и аз да не претърся къщата - бе си казал Мак. - Може би тя също не
го е открила и затова е избягала." Ако го беше намерила и всичките тези
приказки бяха истина, щеше да притежава нужната сила, за да се защити от
всеки, който я заплашва. Стига в цялата тази легенда да имаше капка истина. А
малката мечка вярваше в това, както не се бе усъмнил и в съществуването на
храма.
След малко повече от два часа пристигна във Варна.
Никога не бе харесвал този град. Когато си помислеше или чуеше за него, винаги
имаше асоциации за мафията и за квартали, населени с хора от всякакъв друг,
само не и български произход. Дразнеше го акцентът па говора им, повече типичен
за бивша съветска република. Някой беше казал, че истинският български изговор
се разпознава по твърдата псувня, от която не ти става смешно, като я чуеш, и
че когато варненец гневно спори с някого, най-добре е да му се изключи звукът,
за да е по-убедителен.
„Няма да е зле - мислеше си Мак, В да
изселят бургаските цигани във Варна. Варненци няма и да усетят, а Бургас ще
се отърве от единствения си недостатък, който му пречи да стане най-красивият
и най-съвършеният за живеене нашенски град."
Остави колата си на първия платен паркинг, който видя,
хвана такси, даде на шофьора адреса и пътьом започна да премисля действията
си.
За два лева стигна до къщата и реши, преди да направи
каквото и да било, да огледа мястото и да се увери, че в момента само той
проявява интерес към дома на дърводелеца. Един гараж в отсрещния блок, превърнат
в кафене, беше най-удобното място за наблюдение. Седна на маса с идеален обзор
към къщата и погледна часовника си - беше едва три и половина. Имаше достатъчно
време да я претърси и до вечерта да се върне в централата.
Тя изглеждаше необитаема. Вероятно роднините не бяха
посмели да променят каквото и да било в нея. Целият двор беше затрупан с
ламарини, строителни материали, кой знае откъде домъкнати негодни за нищо
дървени дограми и всякакви други боклуци, които не са се побрали вътре в
къщата. Зад вестниците, свлекли се на някои места по прозорците също се виждаха
купищата непотребни вещи.
Както се казва, какъвто екстериорът, такъв и интериорът.
На цялата улица тази бе единствената къща с двор. В
съседство и срещу нея се издигаха огромни жилищни сгради. Ако някой проявеше
интерес, нямаше да е никакъв проблем да си намери в тях удобно място, откъдето
да наблюдава какво става наоколо. Мак нямаше намерение, когато влезе вътре, да
го изненадат и да го накълцат на парчета. Опита се да си представи къде дърводелецът
би могъл да скрие камъка. Беше гледал по филмите и беше чел как профайлъри и
детективи се вживяват в ролята на крадеца или убиеца, за да разгадаят мислите
му. Уж беше елементарно, а всъщност в този момент му се стори тъпо и
невъзможно. Колкото повече напрягаше мислите си в тази насока, толкова
по-безнадеждна му изглеждаше ситуацията, затова реши вместо да разсъждава, да
действа на място. Даваше си сметка, че скривалището би трябвало да е много надеждно,
ако, разбира се, предположението му, че камъкът не е намерен, излезеше вярно.
От това, което знаеше за мъртвеца, заключи, че му липсва възпитание и култура,
че е мърляч и без всякакъв морал, след като не се е посвенил да краде. Очевидно
не беше и много умен, но пък хора като него, саможиви и вехтошари, компенсираха
липсата на интелект с придобита през живота хитрост - качество от голяма
важност за оцеляването им. Възможно бе камъкът да е скрит на такова място,
където никой не би се сетил да го търси.
„Дали, преди да умре, е успял да разбере с какво се е
захванал?" - мина през ума на Максим. През цялото време, докато допиваше
бирата, която си бе поръчал, не беше забелязал нищо съмнително наоколо и макар
да се бе убедил, че най-доброто скривалище за още някого, който търси камъка,
да е вътре в къщата, стана и решително се запъти към нея.
Бравата на портата беше най-обикновена, от седемдесетте
години, когато с един ключ и малко повече сила човек е можел да отключи всички
врати в дома си. Само че по онова време малко хора са заключвали вратите си.
За да не привлича нечие внимание и да предизвика подозрение,
като се суети и двоуми, Максим изимитира отключване. Извади един от своите
ключове, мушна го в процепа до бравата и натисна езика, който без много усилие
се върна в гнездото си. Отстрани нямаше нищо подозрително дори и за
най-зорките съседи, чиито способности за следене обикновено са изключително добре
развити и понякога съперничат на професионалистите. Толкова костюмари бяха влизали
в този дом след инцидента, че биха взели Мак - изтупан с черния си костюм като
манекен
- за следовател, за агент по недвижими имоти или за наследник.
Версията, която щеше да представи, ако му се наложеше, бе, че е изпратен от
някоя агенция за оценка на жилището. За повече достоверност извади тефтер и
химикалка и се престори, че прави някакви записки по имота. Нямаше ни
най-малка представа от тази професия, но вродената находчивост му помагаше да
импровизира.
За по-голяма достоверност записа преценените на око размери
на застроената и незастроената площ. Дори взе да му харесва да се прави на
клоун. След като сметна, че нахвърляните данни са достатъчно алиби за това, с
което се правеше, че се е заел, прибра тефтера във вътрешния джоб на сакото си
и се приближи към вратата на къщата. Беше сигурен, че ако камъкът все още е
тук, дърводелецът би го скрил някъде вътре, защото в двора всеки можеше да
влезе, когато си поиска. Катинарите висяха само на едната си халка. Вратата
беше заключена единствено със секретната брава и когато Максим натисна
дръжката, тя се пооткрехна няколко милиметра, колкото да му покаже, че е
изгнила и не е нужна много сила, за да бъде отворена. Езикът бе превъртян само
веднъж и едва влизаше в леглото си на касата. За атлетичния Мак това не беше
особено предизвикателство, дори трябваше да контролира силата си, за да не
изкърти пантите. Напъна я леко и вратата подаде. Зад нея имаше малко, тънещо в
полумрак коридор- че с врати. Изчака очите му да свикнат с тъмното и влезе в
едно от помещенията. Предположението му, че вътрешната наредба по нищо не
отстъпва на хаоса в двора, излезе вярно. Приличаше на кръстоска от квартален
пункт за вторични суровини и сергия за вещи втора употреба от всякакъв
произход. Съдейки по мивката и готварската печка, това беше кухнята. Но имаше
също легло и стар очукан гардероб, което подсказваше, че е пригодена и за
спалня. Малката мечка беше озадачен за какво ли пък се използва другата стая и
реши да провери. За негова изненада се оказа, че е превърната в нещо като работилница.
Имаше рафт с инструменти и материали, дърводелски тезгях и разни преносими
машинарии, които, макар и да бяха покрити с дебел слой прах, личеше, не са
съвсем
Мнението на момчето за дърводелеца претърпя известна промяна.
Очевидно той бе имал мечта, изродила се в мания. Трябвали са му пари и
най-вероятно беше те да са станали причина да открадне камъка.
Изпитвал е респект към професията си, затова нямаше никакви
ненужни вещи и боклуци.
..Не би скрил краденото тук - каза си Мак. - Това е неговият
рай, където не е крадец, а дърводелец. Скривалището трябва да е в
другата стая, тя въплъщава света, който той ненавижда и който го е
създал."
Беше започнал да се вживява в рошла на детектив психолог.
Върна се обратно в кухнята спалня и започна внимателно да я оглежда. Погледът
му бавно
преминаваше от вещ на вещ и изведнъж го осени мисъл, която го
срази като гръм от ясно небе. Не знаеше какво търси! Толкова бе потънал в
детективски разсъждения, че не беше му минавало през ума как изглежда камъкът.
Знаеше само, че е метеорит, но нямаше никаква представа за размерите, формата
или пък за цвета му. Спомни си, че гнездото върху капака на саркофага,
откъдето бе изтръгнат, е с големина, колкото да побере кокоше яйце. Неизвестен оставаше цветът му, но като за начало все пак беше достатъчно. Трябваше да
реагира предимно на размерите, защото и формата не се бе очертала съвсем ясно в
представите му.
Не беше толкова убеден, че ще успее да го намери, но бе
стигнал твърде далеч, щ да се отказва. Спомни си какво бе изпитал на влизане и
излизане от къщата във Враца. Знаеше, че промяната в напрежението и тежестта
на въздуха се е дължало на странното излъчване от скрития под земята саркофаг.
Това означаваше, че и камъкът би могъл да им подобно излъчване. Беше убеден,
че разликата, която долови в атмосферни на двете стаи, се дължи на
противоположните страни от характера на
дърводелеца Вероятно тягостното чувство, което бе
изпитал в кухнята, не беше причинено само от струпаните боклуци и от вонята за
чийто произход не искаше да се замисля.
Бавно запристъпва покрай отрупаните с изгорели и
потрошени електроуреди шкафове. До кревата видя ръждивите петна от кръвта на
дърводелеца. По железните табли висяха въжетата, които полицаите са срязали,
като са го открили. Усети, че му се повдига, и бързо подмина към мивката а печката
под прозореца. Личеше си че в помещението бе тършувано - а без това неподредените
вещи бяха нахвърляни безразборно във всички посоки. Някой се беше престарал и
бе развил дори тръбите под мивката. Местото, където се бе концентрирало цялото
напрежение, беше леглото, но Мак реши, че е заради кръвта и защото там е бил
измъчван и е издъхнал нещастникът.
Направи няколко крачки напред-назад и отново се върна до
леглото. В този момент чу гласове на хора. конто се приближаваха към къщата. Не
можеше да рискува да го заварят, защото имаше вероятност, ако не са полицаите,
да го сполети участта на дърводелеца. Стъпи върху готварската печка и прекрачи
през прозореца към задната част на двора. Дори и за миг не помисли да избяга.
Клекна прилепен до стената и се притаи.
Изглежда, че мъжете, които влязоха в стаята, бяха двама.
-Какъв ли е тоя, дето е идвал? - рече единият.
-Отишъл си е - отвърна басово вторият - Онзи вчера каза,
че ще прати човек да оцени имота и да опише всичко, преди да дойдат
булдозерите.
Максим разбра, че съдбата го закриля и този път -
непознатите само огледаха помещенията и си
тръгнаха бързо, прогонени от смрадта. Отвори прозореца и се върна в кухнята
спалня. Застана отново до леглото,което толкова го бе привлякло преди минути ,
и нещо му подсказа, че не кръвта по мръсните завивки и по отвратителната
захабена възглавница го е замаяла толкова силно. Тук някъде, в този периметър,
се намираше камъкът. Усещаното беше същото,както във врачанската къща, а щом и
горилите още обикаляха, може би не бяха намерили метеорита, Той беше скрит за
очите, но не и за тестото чувство, на което реши да се довери Мак. Професорът често казваше, че то все ни
тласка към истината, но трудно може да се пребори с нашия егоцентризъм.
Мак го беше гнус да докосва чаршафите с голи ръце. Взе
от пода някаква вилица и започна предпазливо да ги повдига, като не изключваше
възможността плъх да изскочи насреща му. Разтърси във въздуха горния чаршаф и
го сложи на близкия стол. Премести възглавницата и долния чаршаф и леглото
остана по дюшек, покрит с петна от неясен произход и излъчваш воня, която не се
отличаваше от тази в стаята.По дупките отстрани можеше да се разбере, Я не само
хора са спали в това легло. Ще, неще трябваше да го опипа, но пръстите му не
срещнаха нищо твърдо от горната страна,
затова го обърна и направи същият оглед и отдолу. Дюшекът беше доста сплъстен,
изтънял и ако имаше нещо скрито него, непременно щеше да го открие. Не намери
абсолютно нищо и покрай пружината, а под леглото се стелеше само прахоляк.
Очевидно някой много прели него бе извадил всичко, което се е намирало там.
Отново му мина през ума, че вероятно камъкът изобщо вече не е тук .Нали единият от онези типове бе
споменал, че щели да събарят къщата .Значи или са се отказали да търсят, или
вече са го намерили. Второто предположение никак не му допадаше .За да не
оставя следи, сложа чаршафите ма леглото, както ся бяха , и тъкмо понечи да си
тръгне, когато се спъна в нещо и за да не падне, се хвана за таблата ма
кревата .В този момент получи някакво просветление.Баба му имаше креват като
този,разбира се,доста по-чист и по- запазен .Мак обичаше да се излежава в него
и се чувстваше много уютно.Веднъж,когато се правеше ма заспал, през притворените
си клепки видя как тя отви една от четирите месингови топки, украсяващи ъглите
на таблите, и скри в нея перлените си обеци, които особено ценеше. Имате много
скъпи бижута, а държеше толкова на тези съвсем обикновени обеци и си ги слагаше
само на празници. Чак когато порасна, малката мечка разбра, че някои неща не се
оценяват по стойността им в пари,а по критериите на сърнето.
Същите месингови топки имаше този креват и той трескаво
започна да ги развива една след друга. Във вътрешността на четвъртата намери
това, което търсеше - черен минерал с големината на кокоше яйце. Приличаше на
най-обикновен камък, който на улицата само ще го подритнеш, без да му обърнеш
внимание. Имаше обаче нещо, което го нравеше доста по-различен - когато Максим
го разтърсеше в ръцете си, за части от секундата проблясваше като малка златиста
звездица. „Ако не го бях видял с очите си, нямаше да повярвам!" - рече си
мислено той, уви го в носната си кърпа и побърза да го прибере във вътрешния
джоб на сакото си.
Не забеляза някой да го следи нито докато пътуваше с
таксито, пито докато се прибираше към централата със собствената си кола.
Пътьом в мозъка му се блъскаха безброй въпроси: „Кога животът изглежда по-
лесен? - питаше се. - Когато си казваш, че трудното е зад гърба ти, и започнеш
по-ведро да гледаш па нещата, или когато приемеш всяка трудност като изпитание
за следващата, когато разбереш колко си силен, щом вглеждайки се в очите на
приятелите си,
е дадена свише, за да търсим трудностите и чрез тях да
доказваме кои сме и колко струваме?..."
Фондацията „Албуга-Булгар" вече притежаваше древния
метеорит от легендата.
Предстоеше да бъде открита Тамирис, за да се сложи край
на проклятието, което си бе навлякла с безпределната си обич.
Част II
НЕ ЛЕГЕНДА, А ИСТИНСКА ИСТОРИЯ
Глава I
Перлените обеци
Когато късно вечерта Максим влезе в дневната, всички бяха
връхлетени от мощна вълна напрежение.
-Господи, какво беше това?! - извика уплашено Лео и се
хвана за главата. Имаше усещането, че мозъкът му ще експлодира от внезапната
остра болка. За щастие тя трая само миг.
-Успокои се, от камъка е! - ухилен до уши, оповести Мак.
Беше прекалено възбуден от новината, която носеше, и не
забеляза, че екипът на фондацията не е в пълен състав. Извади увития в кърпата
камък от джоба си и го сложи на масата. Чувстваше се като герой, но беше и малко
гузен заради тайнственото си изчезване.
-Добре ли си? - попита брат си професорът, обръщайки
демонстративно гръб на Мак.
-Да -отвърна Лео. - Беше като моторна резачка, но ми няма
нищо, добре съм!
Беев изгледа изпод вежди младежа и личеше, че едва сдържа
нервите си. Очевидно съвсем не бе настроен снизходително. Смяташе, че той все
още не се е доказал като равностоен член на групата, и не му харесваше
начинът, по който се беше присъединил към тях. Оттогава го наблюдаваше и все се
надяваше да опровергае недоверието му, но днешната постъпка беше поредното
доказателство за неговото вироглавство.Опасно качество.
-Ако това се повтори, лично аз ще те изгоня от екипа. А
ако не успея, сам ще напусна. Искаш да знаеш защо ли?
-Изпъчи се пред него и се взря в очите му. Приличаха на
Голиат и Давид в силно напреднала възраст. Младият великан отбягваше погледа
на опонента си и изглеждаше губещ, макар да се бе завърнал като победител.
-Защото - продължи професорът - най- сетне трябва да
пораснеш и да разбереш на какво се гради приятелството. Забрави геройствата от
филмите. В живота тези хора стъпват върху главите на. другите. Ти това направи,
като самоволно отиде във Варна. А ако не знаеш или си забравил какво означава
приятелството, ще ти обясня. Приятелството е съпричастност, доверие. В него няма
тайни, няма място за егоцентризъм и винаги знаеш, че още преди да си извикал
за помощ, приятелят ще е до теб, без да ти задава въпроси, ще ти помогне и ще
поеме част от последиците на кашата, която си забъркал. Това, че мисията ти е
успешна, си е чист късмет. Помисли си, ако не беше успял и те бяха хванали,
какво щеше да стане!
-Съжалявам! Но така само аз рискувах... - опита да се
оправдае момъкът.
-Мислиш ли, че щяхме да го допуснем?! - чу зад гърба си
гласа на току-що влезлия Борис.
Максим се обърна и се взря в него, после погледна към
София и по усмивката й разбра, че през цялото пътуване не е бил нищо за миг
сам.
- Нямах избор! -
каза тя, като видя укора в очите му.
-София искаше да те остави да си трошиш главата! -
подвикна баща му.
-Не е честно, аз донесох камъка! - простена Максим и се
пльосна намусен в един фотьойл.
Професорът не смяташе толкова лесно да му се размине и
седна на дивана до него.
-Всички тези хора, които са около теб, също имат идеи, но
се събираме и ги обсъждаме. Разбираш ли? - поде малко по-кротко.
-Разбрах! Престани с конското! - уморено отвърна той и
чак сега осъзна на какво огромно напрежение е бил подложен.
-Синко, чист късмет е, че намери камъка, а можеше и да
те убият - рече му Лео, като за пръв път се обръщаше към някого по този начин.
Беше някак тъжен и очевидно много е бил притеснен, преди Максим да се появи
здрав и читав.
-Добре, казах ви, че съжалявам! Нямах намерение да се
правя на герой, исках да ви покажа, че ме бива не само в прегледа на печата.
-Ти да не си в някаква психо дупка?! Реагираш понякога
като Лео. Но той има оправдание, нали е в критическата - обади се Светеца,
който като заклет авантюрист беше подкрепил София и също беше на мнение, че
трябва да оставят младежа да се оправя сам.
Лео понечи да възроптае срещу нанесената му обида, но
само примирено махна с ръка. При разгарялата се след това дискусия, която трая
няколко минути, презумпцията на професора, че щом са заедно, трябва да си
пазят гърба, победи и вотът на Карамилев за самоинициатива бе разбит.
-Видях онези двамата .- каза Борис и всички се умълчаха.
- Видях и колата им. Това е техният номер - сложи на масата бележката, която
извади от вътрешния джоб на сакото си.
-Аз не забелязах някой да ме следи... - заоправдава се
Максим.
-А аз къде бях и какво правих според теб? - не можа да
сдържи ироничната си усмивка детективът.
-Хей, вижте! - извика София, която не проявяваше особен
интерес към това нравоучение.
Беше развила камъка, поклащаше го на дланта си и се
наслаждаваше на проблясванията му.
-Сигурна ли си, че това е добра идея? — попита я Лео и
без да изчака някаква реакция от нейна страна, грабна го от ръката й очевидно
с намерение да го върне на масата.
В момента, в който го докосна, се затресе като
епилептик, изхлузи се от дивана с обърнати очи и изпадна в безсъзнание.
Ужасени, всички скочиха да му помагат. Сложиха го да
легне на дивана. София уви камъка в носната си кърпичка и го прибра в сейфа,
скрит в библиотеката зад фалшива полица с книги. Професорът се зае да мери
пулса на брат си, който изглеждаше като заспал. Тъкмо когато Мак се надвеси да
провери дали диша, Лео отвори очи и се втренчи в него. Младежът отскочи ужасен,
сякаш беше видял призрак, а Беев-младши седна на дивана, като че ли нищо не бе
се
случило и заоглежда приятелите си с недоумение.
-Какво сте ме зяпнали?! - сом ма им се накрая, тъй като
те само мълчаха като риби и го гледаха угрижено.
-Ами ти се разрита и припадна! - скара му се професорът,
сякаш го обвиняваше, че ги бе изплашил така. - Помислих, че си умрял! Само да
посмееш да го направиш пак! - закани му се той и с облекчение се отпусна до
него на дивана.
-Макси, не го плаши! - подвикна му Борис.
Изглежда Лео нямаше никаква представа, че случилото се е
изглеждало толкова драматично.
-Чакайте, спомних си! - радостно извика той. - Взех
камъка, нали? Когато го докоснах, видях всичко. Видях как принцесата се
принесе в жертва. Гората беше същата като онази от видението ми. Видях и
младия военачалник на конницата. Отнасяше саркофага, който сам бе
измайсторил. Видях лицето му. Заклевам се, че беше ти - посочи с пръст Светеца.
- Само че откъде имаше тази нечовешка сила, не ми стана ясно. Ти ще свалиш
проклятието. Само трябва да се съберете с Тамирис.
-Мисли му, ако си решил да ми го връщаш за одеве! - закани
се Карамилев и му размаха юмрук.
-Не се шегувам! - отвърна малко обидено Беев-младши.
-Аз също мисля, че това е истина - подкрепи го София. -
Ти, Светец, си онзи воин, заради който принцесата е умряла. И ти ще я избавиш.
Това, че си я желал, без да съзнаваш, че точно тя ти е липсвала винаги, е
показателно. Защо най-накрая не се съгласиш, че сме прави?
-Защото, разберете, не ми пука нито какви са причините за
нашата връзка, нито преди да се срещнем какво е било! Единственото, което
искам, е да я намеря отново -едва сдържайки вълнението си, произнесе Светеца.
-Нали с това сме се заели. Не се безпокой, ще я намерим!
- пръв започна да го успокоява Лео, което прозвуча доста странно, като се
имаше предвид, че само преди секунди двамата взаимно се заяждаха.
-Добре, момчета, утре сутринта тръгваме на излет.
По-точно на дълга екскурзия за опознаване крайбрежните части на Странджа -
обяви София. - Надявам се, нямате нищо против, че ще се движим с двата джипа.
Тръгваме в осем. Лека нощ.
-Лео, добре ли си? - попита Борис и
след като получи утвърдителен отговор, излезе след София
от дневната.
Професорът тъкмо се канеше да ги последва, когато Мак ни
в клин, ни в ръкав изтърси:
-Това за Ной истина ли е?
-Какъв Ной ти е влязъл в главата?! - ядоса се баща му,
който чакаше да останат насаме, за да го възнагради с родителското си конско
заради „геройството" му.
-Принцесата, преди да се запали, като призовава предците
си, стига чак до Ной. Не съм чувал да ни е роднина - сви рамене младежът.
Професорът се поколеба за миг, питайки се дали са му
останали достатъчно сили, за да отговори. После си пое дъх, което означаваше,
че речта щеше да продължи дълго, и поде:
-Чувал ли си за народа, донесъл по египетските земи
винопроизводството? Питал ли си се как по различно време са процъфтявали
различни царства, които преди и след възхода си - толкова внезапен и необясним
- са били жалки първобитни племена? Как така за няколко години са се научили да
строят с огромни квадри, а след това изведнъж са забравили това свое умение и
са познавали само калта и дупките, изкопани от природните сили в скалите? Дори
част от траките по нашите краища са древни български племена, отказали да
напуснат земите на предците си. М запомни, не евреите са тези, които Господ е
наказал да се скитат немил и-недраги с обещанието един ден да се завърнат -
това е най-голямата световна заблуда - а българите! Не потоп е затрил част от
човешкия род, а генетична чума, която по някакъв начин е погубила можещите и
знаещите, защото, както е казано, са започнали да се мерят с боговете.
Оставила е безобидните и глупавите, за да се затрие паметта и да се забрави
миналият възход, който някои заблудени учени отдават на намеса от Космоса.
Днес глупостта е доста разпространена : дори и в научните среди! - Беев се
позасмя, отново си пое дъх и продължи: - Българите са били единствените, които
"по някакъв необясним начин са успели да се съхранят след тази пандемия.
Опитали са се да върнат някогашния облик на човечеството, но знаете добре
какво представлява сегашният ни мир. Най-добре го е казал някой в древния Рим:
„Човек за човека е вълк". С това свое желание само са застрашили
собственото си оцеляване, защото глупостта не вижда по- далеч от паницата и от
кревата си. Скитайки по белия свят, те дават ново, макар и трудно,
начало на архитектурата, земеделието, животновъдството и
не на последно място - на изкуствата. Забележете, без да търсят отплата или слава.
Много са оставили вместо тях лъжовните си имена в историята. Като гърците
например. Понякога се чудя Херодот най-обикновен лъжец ли е бил, или самият той
е бил заблуден, което ще рече глупав. Други пък вместо да си дават труда да преиначават
в своя полза миналото, са се опитали, и то доста успешно, да го разрушат, като
християните. Те изопачили делото на Исус, омърсили саможертвата му и извършили
най-отвратителния акт на насилие срещу историята ни - откраднали я! Да, не евреите
са бродили десетилетия от Египет до подножието на Хималаите, за да запазят рода
си от вече настигащите ги цивилизации, а нашите предци - българите. Именно те
са тези, които начело с кана си Аспарух се завръщат след стотици години
победоносно в земите, които са владеели много преди траките, много преди
потопа, и тук са създали завинаги преродена България. Човечеството дължи на
нашия род писменост, основи на математиката, медицината, методи за измерване
на времето и кой знае още какво! Никога не сме искали отплата. Никога не сме
се рекламирали и не сме парадирали пред останалия свят за заслугите си, защото
умните знаят, че не силата на парите и оръжията побеждава, а единствено
търпението. Бавно и полека нашият триумф приближава и той ще настъпи тогава,
когато крадците на историята бъдат уличени и когато всеки от нас разбере, че
единствената гордост на тази земя е да се наричаш българин! А сега, млади момко,
ще ти отговоря и на въпроса. Не синът на Ной е дал началото на българите. Ной е
един от чедата на България! - и след тези си думи Беев излезе, последван от
брат си, който вече бе чувал тази теория.
- Така сигурно е започнал и Хитлер! - измърмори Боян,
който, макар да се считаше за истински патриот, беше изненадан от това
тълкуване на историята.
Във всекидневната останаха Светеца и двамата Христови.
Чувстваха се позамаяни от информацията, която им бе поднесъл професор Беев, и
няколко минути мълчаливо слушаха как той и брат му се спускат с асансьора към
приземния етаж.
Когато звуците заглъхнаха, без всякакво предисловие Боян
се приближи до сина си и силно го шляпна с огромната си лапа зад врата. Той
прие този акт като част от напълно заслуженото си наказание, а по погледа на
баща си разбра, че не само гняв е предизвикала постъпката му, но и гордост.
-Сега разказвай! - каза му Светеца, извади от старинния
дървен шкаф три изпотени бири, сложи ги на масата и се зае да ги отваря.
-Как разбра, че е замаскиран хладилник! - изненада се
Боян. - А аз още не знам къде какво има.
-Като се върнем от „екскурзията" ще те поразведа.
Пълно е с тайници. Онзи Сотос освен че е имал хаптофобия, бил е и параноик.
-Хайде сега да ни кажеш къде точно откри камъка - обърна
се Боян към сина си. - Къде беше скрит?
-Първо трябва да се уверя, че си приключил с шамарите! -
посочи му зачервения си врат Максим.
Започна от момента, в който беше отключил портата и бе
влязъл в двора на дърводелеца. Измъчваше баща си и разсмиваше Светеца с дълги
описания и коментари, а когато стигна до леглото с месинговите топки на
таблите, подцени съобразителността на своя родител.
-Бил е в някоя от топките! - извика победоносно Боян.
- Вярно ли е? - попита Светеца, защото Максим замълча и
нищо не му отговори.
-Така е... - разочаровано отвърна младежът.
-Знам даже как си го открил! - не спираше да се заяжда с
него Боян. - Сетил си се за перлените обеци на майка ми. Мястото, където ги
криеше, беше обществена тайна.
-Защо толкова държеше на тях? Винаги съм си задавал този
въпрос.
-Преди да стане посланик и да се издигне, дядо ти бил
най-обикновен студент във Виена. Учил там благодарение на издръжката, която му
отпуснал неговият вуйчо. Той не бил много щедър, но имал стар дълг към баща
му, който вече бил починал. Няма да изпадам в подробности... Та баща ми още
преди да замине, бил влюбен в баба ти и през годините, докато учел в чужбина,
горещо се молел тя да не пристане на друг. Тогава комуникациите не били като
сегашните. Той спестил пари и когато вече държал в ръце дипломата си, преди
да се завърне в родината, купил тези златни обеци с перли. Когато й ги подарил,
казал, че перлите ще я пазят от уроки и болести. Това се сторило на майка ми
много романтично и бързо се съгласила да се омъжи за него. Макар че и без това
би го направила, защото докато бил далеч от нея, тя копнеела за мига, в който
ще застанат пред свещеника.
-Боже-е, защо не ми го е казала?! -възкликна Максим. -
Това е прекрасно!
-Би трябвало да си я опознал. Тя е с друг манталитет.
Смирена и сдържана.
-А бе хубави са тези спомени, ама утре отиваме на война -
усмихна се Светеца. - Време е за сън.
Можеха така сладко да си говорят цяла нощ, но сутринта в
осем трябваше да са „на линия", както бе наредила София.
Глава II
Обратен
завой и отвличане
Членовете на експедиционната група вече имаха опит с
лагеруването в лоното на природата и макар да не бяха много очаровани от
перспективата това да се повтори, единодушно го предпочетоха. Решиха, че по
този начин ще бъдат независими от рецепции, камериерки и прочие персонал, който
в един момент дори би могъл да се превърне в допълнителна заплаха.
Така, както смятаха да проведат акцията, на никого
нямаше да му направи особено впечатление, че някакви туристи обикалят
околностите. Бяха натъпкали в раниците си всички необходими дрехи, а в
багажниците на двата джипа нахвърляха палатките, спалните чували и другите
необходими за пребиваването им на открито вещи и инструменти. С храна щяха да
се запасяват в селищата, през които предвиждаха да преминават.
Рано сутринта, докато в трапезарията търсеха какво да
сложат в стомаха си преди тръгване, професорът беше разпънал на голямата маса
карта на Странджа. С червен маркер очерта кръг и като установи, че вече всички
са се струпали около него, започна да разяснява:
-Тук са развалините на крепостта Русокастро. Намират се
на един не много висок хълм. Преимуществото му е, че склоновете от изток, север
и юг са стръмни, почти отвесни. Оттам живеещите в крепостта са добивали
камъни, за да съграждат домовете си. Крепостната стена е обгръщала платото
отвсякъде. Днес почти нищо не е останало. Най- старата датировка на керамиката
е от пети век. Възможно е крепостта да е и по-древна.
-Не е ли много навътре и твърде далеч от морето? - вметна
Максим.
-Близо е до езерата. Може легендата да е претърпяла
някаква промяна.-почеса се по тила Беев.
-Това е много на север. Не си го представях така - обади
се и Лео.
-Щом искаш да отидем дотам, ще го направим - намеси се
София. - Но нека крепостта я оставим за после. Мисля, че в началото трябва да
се придържаме към крайбрежната зона.
-Съгласен съм - измърмори професорът. - Но ще видите, че
може като нищо да се окаже, че този град държава е бил някъде из вътрешността,
а морето е добавено за по- романтично.
-По течението на Факийска река има доста крепости - каза
Максим. - Чувал съм, че край Голямо Буково крепостта била внушителна.
-Ти пък къде отиде?! - сряза го баща му. - Според теб
колко висок трябва да е върхът, за да се вижда морето?
И Светеца не се сдържа да даде мнение за маршрута:
-Защо не тръгнем първо да огледаме по-известните
крепости? Край село Българи също има крепост.
-Името на селото ли те привлече, или знаеш нещо за
крепостта? - подхвърли професорът, но не получи отговор и продължи с апломб: -
Там се намират развалините на градището Ургури или Ургари. Няма данни
да е толкова старо, колкото града, които ние търсим, но
затова пък със сигурност е основан от българи. Може би сте чували, че оттам
са нестинарските обичаи. Предполага се, че Ургури го с изградило едно от
прабългарските племена, дошли от Причерноморието през осми-девети век. Твърде
подробна и точна история, за да претендираме, че има нещо общо с нашата
легенда, чието действие се развива много преди това.
-Важното е, че си имаме специалист и не пи е необходим
компютър - изкоментира София. - Надявам се уважаваният експерт да ни каже
откъде ще е най-добре да тръгнем. Но, моля ви, придържайте се към бреговата
ивица!
-Най-близо сме и ни е на път Вълчамовото кале. - веднага
отговори Беев, очевидно подготвен за този въпрос.
-Това пък къде е?! - зарови нос в картата Максим.
-Тук! - професорът заби пръст в устието на река
Ропотамо. - Крепостта е имала изключително важно стратегическо разположение.
Изградена е от ломен камък без спойка, което може да се отнесе към пред- римско
време. Хронологически съответства на нашата легенда и е близо, много близо до морето.
Името Ропотамо крепостта получава по-късно, казвала се е Ранули. Намира се на
осемнайсет километра от Созопол и на два от устието на реката.
-Може това да е нашият град държава! - зарадва се малко
прибързано Максим.
-Аз пък имам чувството, че няма да е тази крепост - обади
се Борис.
-Всичко отговаря, не виждаш ли? -не се предаваше лесно
младежът.
Професорът си премълча. Той също имаше съмнения, но
искаше да чуе първо предположенията на останалите.
-Ропотамо е голяма река - опита да се обоснове Борис. - В
онази легенда, като се вгледа човек, има доста подробности. Защо тогава не се
споменава за река? Не мислите ли, че ако наистина Ропотамо е минавала покрай
града, няма да се спомене по някакъв начин?
-Съгласен съм - подкрепи го професорът. - Имам и други
аргументи, които са против, но също трябва да вземем предвид, че все пак това е
легенда. Кой знае още какво е променено!
-Добре. Предлагам да тръгнем от тази крепост - прекъсна
дискусията София и погледна часовника си: -Мисля, че вече достатъчно
говорихме. Време е!
След десетина минути се събраха в двоpa пред джиповете.
Въпреки че сред природата ме се чувстваха особено комфортно, личеше, че горят
от нетърпение да се впуснат в нови приключения. В предишното разследване ги
водеше предимно любопитството, но сега им предстоеше важна мисия — безопасността
на Тамирис.
Беше слънчево и доста топло още от утрото, а какво ли
щеше да стане, като се издигнеше слънцето високо в небето, синнало се между
клоните на дърветата в парка, където птичките отдавна се бяха събудили и се
надпяваха в захлас.
В първия джип се настаниха Борис, София, Лео и разбира
се, професорът, за да държи изкъсо брат си. Другият беше предназначен за
Светеца и Двете мечки, които, преди да се качат, си спретнаха крамола кой да
шофира.
Карамилев разреши спора, като седна зад волана и запали
двигателя. Това им подейства отрезвяващо, защото добре го познаваха и не се
съмняваха, че като нищо ще ги накара да тичат след автомобила, ако продължават
да се държат като деца.
Вече бяха потеглили към Созопол, когато професорът сякаш
на себе си рече:
- Всеки историк и археолог знае къде по тези места е
имало градежи, но е възможно точно този град държава да не е намиран досега.
Лео, който зяпаше през стъклото обраслите с гори хълмове
покрай шосето, се извърна и го погледна учудено:
-Какво искаш да кажеш?
-Нищо.
-Ако го няма, ще го открием!
-Откога си станал оптимист!
Това не беше въпрос, а по-скоро констатация, над която
Лео веднага се замисли.
-Значи първата ни спирка е след Дюни? - уточни Борис. -
Другите знаят ли къде е мястото?
-Оградих им го на картата. Така че карай спокойно. Няма
да се изгубят - отвърна София.
В този момент Лео започна да се върти насам-натам.
-Какво има?! - не се сдържа Беев.
-Можете да ме сметнете за глупак, но мисля, че бъркаме -
отвърна той.
Каквото и друго да бе казал, едва ли би било толкова
неочаквано.
-Обясни! - процеди през зъби брат му.
-Не ми е ясно защо всички си внушихме, че Тамирис ще се
връща там. Още повече, щом липсват следи от този град държава. Според мен
няма никаква логика. По- склонен съм да приема, че тя ще тръгне да търси
камъка. Вече е открила любимия си. Единственото, което й остава, е да свали проклятието,
но й е нужен камъкът...
-Не си разбрал - прекъсна го Борис. - За да развали проклятието,
трябва да намери и Светеца. Той е издялал саркофага и само той може да се
справи с него. Предполагам, че дори е в състояние да го разбие, за да
престанат да се опитват да съберат в него момичето и камъка. Ако го унищожи,
възможно е всичко да свърши или онези типове да се откажат.
-Който го е направил, предполагам, че може и да го
разруши - вметна София.
-Смятам, че трябва да опитаме! - разклали се Лео. - За
да успее мисията ни, са необходими три неща: принцесата, саркофагът и камъкът.
Аз мисля, че дори богинята на Светеца да не е тръгнала натам, ние трябва да
отидем и да се опитаме да направим нещо. Всичко е свързано с онзи саркофаг.
Може и момичето да е помислило така, да се е надявало, че ще отидем там. И това
да е причината да се върти около него!
-Ако ни е търсила, знае къде е централата. Това не е
причина. Напротив, тя ни отбягва, защото е разбрала, че я търсят, и не иска да
ни застраши. Момичето не знае, че вече сме затънали до уши в тази игра - веднага
го обори София. - Просто кажи, че според теб най-добре ще е да отидем в
къщата.
-Лео, ти като ясновидец ли говориш, или като дърдорко? -
клъвна го и брат му.
-Когато казвам нещо, знам дали е истина, или лъжа -
защити се Беев-младши. --Така преценявам и чуждите твърдения. Откакто се върнах
от храма, не съм бъркал. И сега знам, че съм прав. Трябва ли да изпадна в
транс, за да съм по-убедителен?
-Аз ти вярвам - каза София. - Но можеше и да не го
увърташ толкова.
-Отиваме в къщата! - отсече Борис, който внимателно бе
наблюдавал Лео в огледалото за задно виждане.
Спря встрани на банкета, изчака да от минат колите в
двете платна и направи обратен завой, без да получи някакво възражение от
спътниците си. После набра мобилния на Боян и му съобщи какво са предприели.
-Във Враца?! - възклицанието на великана едва не го
проглуши.
- Знаеш къде се намира, карайте натам. Ние вземаме камъка
и ключовете и идваме. Ще се обясняваме, като се видим.
След петнадесетина минути влязоха с джипа в двора на
централата и паркираха на площадката. Борис слезе и тръгна за камъка
и ключовете от врачанската къща. София се сети, че ключът от касата е на ключодържателя в джоба й, и хукна към входа да го настигне. В този момент установи, че не се виждат никакви кучетата, които всеки път ги посрещаха с радостен лай. Досега такова нещо не беше се случвало. Обикновено или обикаляха наоколо, или се излежаваха на слънце на площадката между входовете.
и ключовете от врачанската къща. София се сети, че ключът от касата е на ключодържателя в джоба й, и хукна към входа да го настигне. В този момент установи, че не се виждат никакви кучетата, които всеки път ги посрещаха с радостен лай. Досега такова нещо не беше се случвало. Обикновено или обикаляха наоколо, или се излежаваха на слънце на площадката между входовете.
София забави крачка и погледна към джипа. По лицата на
Лео и професора разбра, че те също са обезпокоени от липсата на овчарките. В
този момент изтрещя изстрел от пистолет. Братя Бееви изскочиха като ужилени
от колата и тримата нахлуха в сградата, без изобщо да помислят за собствената
си безопасност. В дневната нямаше никого. София побягна към коридора, чудейки
се дали да слезе към приземния етаж, или да продължи към трапезарията. Изведнъж
вниманието й бе привлечено от някакво движение в двора.
Приближи се към високия прозорец и видя как двама мъже
блъснаха Борис върху задната седалка на голям черен джип, шмугнаха се вътре
след него и потеглиха по алеята към отворената порта.
София отчаяно заблъска по стъклото с юмруци и закрещя:
-Мръсници-и! Стойте! Върнете се!
Двамата Бееви дотърчаха, но от колата
вече нямаше и помен.
-Откъде знаят кода на портата?! - продума София, когато
дойде на себе си в дневната.
Приятелите й едва я бяха придумали да не се впуска в
безсмислено преследване на натрапниците.
-Касата не е отваряна - установи професорът. - Борис е
влязъл и сигурно се е сетил, че няма ключ. Бандюгите са нахлули от другата
врата, ударили са го с нещо или са го заплашили.
-А изстрелът? - попита Лео.
-Може да се е опитал да се защити или онези да са
стреляли във въздуха, за да му докажат, че не се шегуват - отвърна брат му и
залази на четири крака по килима като детектив от криминален сериал.
Усилието му се увенча с успех. След малко се изправи с
пистолета на Борис в ръката си. Беше го открил между големия ъглов диван и
канапето.
-Ето го! Сборили са се и той го е изпуснал. Дано да не е
ранил някого!
-Не е - каза София, загледана в тавана, където се виждаше
следата от куршума.
Лео взе пистолета, повъртя го в ръцете
и без никаква връзка с оръжието оповести заключението си:
-Ще искат и размяна. Камъка срещу него.
-Без да си ясновидец, ще се сетиш - заяде се брат му. - Откъде
знаят, че камъкът е у нас? Това е въпросът.
-Това не мога да ти кажа, но знам къде отиват - заяви
предизвикателно Лео и наду гърди като пуяк.
-Сигурен ли си?!
Изявлението на Лео дойде като слънчев лъч в потискащо
тягостна мъгла.
-Стига приказки тогава! - отсече София и стана от дивана
с такова решително изражение, че ги зарази с ентусиазма си.
Отиде до замаскираната в библиотеката каса, взе увития в
кърпа камък и го пусна в джоба на елека си, който бе облякла специално за
несъстоялото се „екскурзионно летуване".
-Води ни! - нареди професорът на Лео, като видя, че вече
нямат работа в централата.
-Изчакайте ме в колата - рече им София. - Ще позвъня да
информирам момчетата. Ще им кажа да ни чакат в къщата. Ние ще се справим сами.
Тя разговаря с Боян няколко минути. Разбраха се, ако стане
напечено, веднага да се обади. Преди да се качи в джипа, отиде зад
сградата.Знаеше какво ще види. но все пак таеше надежда да не се е случило най-
лошото .Кучетата бяха проснати мъртви на тревата под дърветата. Бяха застреляни
с по един куршум, което говореше за добър
стрелец с безсърдечна душа. Не е шега работа да уцелиш тичащо насреща
ти животно с такава точност, при това три овчарки така добре дресирани.
Беше съвсем ясно. че са се опълчили срещу организация, която
вече бе убила дърводелеца и нямаше да се поколебае да ги отстрани, ако се
наложеше.
За пръв път София се сблъскваше с хора. конто се чувстват
толкова недосегаема, че да разчистват пътя си с убийства. Бяха или луди, или
имаха всемогъщи приятели нейде "нависоко".
Най-много я доядя, че не беше се сетила да сменят кода
на портата. Това бе едно от нещата за вписване в органайзера., който все
забравяше да си купи. Мобилният й телефон също би влязъл в работа, но и за
него все не й стигаше времето.
-Някои от хората на Сотос явно са отишли при друг господар с
още по-мръсна дейност - обади се Лео, когато потеглиха.
-А сега накъде? - попита София, която шофираше.
-Завии по стария път за Созопол. Карай само по главното шосе
.Като усетя промяна,ще ти кажа
- отвърна той.
-Най-накрая и ти да свършиш нещо полезно - измърмори под носа си брат му .
-Яд те е, че не можа аз приложиш историческите си познания и ла ни поведеш на онази ужасна
екскурзия из пущинаците - контрира Лео, но беше безкрайно доволен, че способностите му ще
послужат за добро дело.
Професорът предпочете да не му отговори и да го накаже с
мълчанието си.
Пътуваха в тягостна тишина доста време- София гледаше толкова смръщено пътното
платно пред себе си, че мернали физиономията й
нейните двама спътници не се наемаха да я утешават или да разсейват
лошите и мисли.
-Ако продължаваме така, след половин час ще сме в Турция
- първа наруши тишината тя.
Тези думи бяха намек към Лео, който не проронваше нито
дума за посоката. Щеше й се по-скоро да даде някаква информация, макар добре да
знаеше, че за тези неща няма магическо копче. Търпението й беше на изчерпване и
безпокойството растеше с всяка изминала минута. Неведението къде е Борис и
какво точно му се случва в момент буквално я убиваше. Идваше й да нареже на парчета
всеки който се докосне до него
- Довери ми се! - долетя сякаш от много далеч гласът на
Лео.
Тя кимна и с това успокои донякъде братята на задната
седалка.
Беев-младши бе вложил в думите си най-убедителната
интонация, на която
бе способен,
но боне истинска лудост точно е този момент да вземе да й обяснява. че видението.
което бе имал за посоката, можеше повече да не се повтори. Всички знаеха каква
е близостта й с Борис. Освен чисто физическото привличане бяха и като душа, поделена
между двама души. Вероятно след години,
когато единият си отидеше от този свят. другият няма да се забави да го
последва. В такива случаи Господ не се гневи, че някой желае смъртта си без да
е дошъл краят, който му е отредил, и дори изпълнява неговото последно
желание...
-Спри! — изпищя Лео.
София рязко наби спирачки и беше цяло щастие,че отзад не
идваше кола.
-Няма отбивка.— констатира професорът, оглеждайки двете
страни на пътя. - Не виждам дори населено място наблизо.
Покрай шосето се редяха само голи хълмове с туфи храсти
откъм морето.
-Как ще видиш, като сме оградени и без видимост - сопна му се Лео. - Казвам ви, че тук някъде са се отклонили!
-Има черен път
- информира ги София. за да престанат с коланите си.
Настъпи газта, прекоси асфалта и пое между ридовете към
морския бряг. Още след първия завой видяха, че пътят води към неголям
полуостров, обрасъл с широколистни дървета.
Отминаха възвишенията, закриващи морето от магистралата, и
навлязоха в обраслите с остри трева дюни, по които се търкаляха отпадъци с
най-различен произход. За малко да изгубят коловоза, но следите от гуми ги
изведоха отново на черния път,който в този участък криволичеше на петнадесетина
метра от пясъчната
ивица и навлизаше в гората, обградила целия полуостров. По протежение на крайните дървета се бе
проточила телена ограда, която на места се беше свлякла на земята . Личеше, че
от години е така, защото беше затрупана с ланска шума и през нея бяха избуяли
младя фиданки .Някои от циментовите колци бяха толкова изгризани от времето, че
арматурата им се беше оголила и ръждясала.
-Някога тук е имало резерват - поясни Лео. Усещаше. че се
приближават към целта и тъй като беше крайно изнервен, започна дa бърбори като
смахнат екскурзовод на Горското стопанство: - Както сами се уверихте най-разпространените
дървесни видове и тук, както в легендата ни, са дъбът и букът. Виждате ли онези
и онези дървета? - Не беше удостоен с внимание, но това не го обезкуражи: -
Срещат се и други широколистни както и сами забелязвате, като ясен. бряст, клен,
габър .Има и дива мушмула, ако досега не сте чували, вече знаете. Жалко, че няма
странджанска зеленика, иначе щях да вя я покажа
Спътниците му все пак не бяха глуха. София реши поне да
промени посоката на мислите му .Чувстваше се като в училище, а това още повече
я изнервяше.
-Защо вече не е резерват? - попита го.
-По закон- е, но ако законите наистина работеха, щеше
доста да ни оредее парламентът. Няма да е зле някои депутатчета да се оттеглят
на заслужена почивка в затворите, където някога те и приятелчетата им изпращаха
свободомислещите хора - отгърна той.
Друсането и завоите не можаха да попречат на брат му.
щом чу тези думи. да изкаже мнението си за властимащите.Вероятно за всеки на
неговата възраст, загубил свободата на мисленето си и живял токова дълго с
тази болка, бе нещо обичайно, когато чуе да се говори за комунистите, непрекъснато
да изразява своето възмущение.
Оказа се, че се случват и изключения.
- Ще ми се смеете - поде Беев, - но аз съм обективен и ви
казвам, че комунистите имаха един плюс. Резерватите бяха резервати. Това, че
„червенушките" ги използваха за лов и строяха в тях вили, си беше малка
злина в сравнение със сегашните издевателства на богаташи и цигани. Едните
толкова хотели построиха, толкова природа похабиха, че земята няма възможност
да им поеме лайната. Другите пък решиха, че щом държавата им плаща тока за
отопление, трябва да я облекчат от тази грижа и започнаха поголовна сеч на
дървета. Окрадоха домовете на хората, сега са решили да откраднат каквото могат
и от земята ни. Знаете ли, че в Япония и Исландия няма цигани?! Можем да им ги
дадем всичките - редеше ли, редеше професорът, сякаш заразен от нервността на
брат си, и добре че мернаха иззад дърветата покрива на някаква постройка,
иначе скоро нямаше да млъкне.
Спряха джипа зад гъсти шипкови храсти, които напълно го
закриваха откъм къщата. Беше изключително важно да са предпазливи. Едно
невнимание можеше да им
коства цялата мисия, дори много повече - живота на Борис.
Слязоха от колата и в индийска нишка, водени от София, се
промъкнаха към сляпата стена на постройката. Прилепени до нея, се придвижиха
към ъгъла и София надникна оттатък. Не видя никого. Не се чуваше и никакъв шум
отвътре. Единственото, което им подсказваше, че са на прав път, беше големият
черен джип, паркиран на няколко крачки от тях. Беше празен.
Къщурката се намираше откъм стръмната и неприветлива част
на хълм, чието нащърбено било го разделяше на две половини. фасадата й гледаше
към морето, а откъм другите три страни беше обградена от стара гора. Имаше
правоъгълна форма и се състоеше от един етаж на нивото на земята. Личеше, че
някога в съседство е имало други по-малки постройки, които по всяка вероятност
са били използвани за отглеждане на домашни животни или за складове. Сега от
тях бяха останали само грозно стърчащи развалини, купчини натрошени тухли и
изгнили дъски, потънали в избуялата трева. Всичко това никак не подхождаше на
мощна и богата организация.
- На южния бряг има голяма резиденция. Виждал съм я .-
прошепна професорът. -Тук преди са живели пазачите на резервата.
-Откъде знаеш? - заяде се Лео.
-Престанете! - сряза ги София.
Но Беев се почувства задължен да отговори на брат си и
нищо не можеше да го спре:
-Аз, за разлика от теб, живях в родния си град. Познавам
цялото южно крайбрежие.
-Стойте тук - нареди им София. - Ще отида да надникна
през онзи прозорец. И престанете да дрънкате!
Тя не тръгна веднага, а ги загледа намръщено. Трябваше
им по-малко от секунда да се сетят, че се колебае дали да им се довери.
Започнаха мълчешком да й кимат с физиономии на разкаяници и се снишиха в тревата,
обсебила целия двор. От нея плочите, с които беше покрит, не се виждаха и само
можеха да се усетят с крак. Братя Бееви бяха облечени със старите си зелени анораци - нали бяха
тръгнали на палатка преди този непредвиден обрат на нещата сега това беше в техен плюс, защото почти се
сливаха с околната среда. Единственото, което ги демаскираше, беше рошавата
рижа коса на Лео.
София се добра без проблеми до прозореца. Приклекна под
него, ослуша се и бавно надзърна над перваза. За късмет собствениците
очевидно бяха решили, че след като нямат съседи, не се нуждаят от пердета, и въпреки мръсотията но
стъклата, тя успя да огледа добре цялото помещение. Вътре нямаше никого.
Мебелировката беше оскъдна - състоеше се само от креват с пружина, върху която
беше метнат захабен дюшек на райета.
София безшумно заобиколи къщата откъм входа, където беше
прозорецът на другата стая. Очакваше в нея да открие Борис и похитителите му,
но когато внимателно подаде глава иззад рамката, остана разочарована - и тук
нямаше никого. В отсрещния ъгъл бе поставено същото мърляво легло, но
„мебелировката" се допълваше от голяма дървена маса, около която се
търкаляха три олющени стари стола.
Реши, ако се наложи, да претърси целия полуостров, но без
Борис да не си тръгва. Върна се при колата и без да обръща внимание на двамата
си партньори, които все още клечаха до къщата и учудено я гледаха, взе
пистолета на Борис и свали предпазителя му. Преди да тръгне да претърсва околността,
трябваше да се убеди, че къщата наистина е празна.
- Срежете гумите на джипа им! - нареди на Бееви,
минавайки покрай тях.
Нямаше нужда да им повтаря. Те ентусиазирано се заеха
със задачата си.
Както бе гледала по филмите, ритна полуизгнилата врата и
влетя в антрето е насочено напред оръжие. В същия дух претърси и стаите,
които вече бе огледала отвън, но те си бяха все толкова празни, колкото и преди
- нямаше и следа тук да са влизали скоро хора. Но София не се предаваше толкова
лесно. Сложи предпазителя на пистолета, затъкна го отзад в колана на дънките
си и започна да преглежда щателно всяко ъгълче. Не познаваше противниците си,
но знаеше, че имат слабост към подземия и тунели. Вероятно бяха решили, че щом
в древността са пазели по този начин тайните си, и сега ще могат по покрият
мръсните си дела.
Никъде нямаше белези, които да й подскажат за скрита
врата. Изведнъж се сети за способностите на Беев-младши.
-Лe-e-o!
- извика силно.
Той се появи мигновено. Рижата грива, увенчаваща плешивото
му теме, беше разрошена като на клоун, а в ръката си държеше ловния нож, с
който допреди малко усърдно беше рязал гумите на джипа. При нормални
обстоятелства подобна гледка би предизвикала някакъв коментар, но в този
момент на София не й беше до външния му вид.
-Сигурна
съм, че тук някъде има проход или скривалище. Иначе защо ще спират колата си
тук! Опитай се да го откриеш.
Лео вдигна рамене и влезе в по-малката стая, в която
имаше само едно легло.
Мина бавно покрай стените, като ги докосваше с връхчетата
на пръстите си, но нищо не се получаваше. В коридора имаше същия успех. Скоро
се присъедини и професорът, който беше довършил последната гума.
Лео влезе в другата стая и първо провери стените й.
Смяташе, че те поемат енергията, излъчвана в помещението, и я запазват за
дълго време.
-Наистина тук е имало хора - оповести той. - Но тук са и
изчезнали. Някъде тук! - и застана в центъра на стаята, където се намираше
голямата маса с трите стола.
Подът представляваше дюшеме с различни по дължина дъски.
Когато се вгледаха по-внимателно, забелязаха, че около
краката на масата ръбовете в краищата на дъските образуват правоъгълник.
Самите крака на масата пък стъпваха в ъглите н.а тази фигура:
-Не ми изглежда да е случайно съвпадение - озадачи се
София.
Понечи да отмести масата, но не можа дори да я помръдне.
Тримата опитаха заедно и резултатът
беше същият.
-Че кой заковава маса за пода? - почеса се по тила Лео.
-Да виждаш някъде пирони? Винтове? - отвърна брат му.
-Тогава са заковани отдолу - пошегува се той.
-Може и да си прав. Не виждам друг начин - съвсем
сериозно му рече София.
Искаш да кажеш, че това е капак? Ако е така, не ми се
вярва да се отваря с някакъв механизъм. Я да опитаме тримата да повдигнем само
едната страна на масата.
Наредиха се и дружно като в „Дядо и ряпа" се
напънаха да вдигнат масата. Не бяxa кой знае каква мощ, но една маса и един
вдървен капак би трябвало да повдигнат. Не
успяха, но не се отказаха, а минаха от другата дълга страна и отново
напънаха с всичка сила. Едва не пропаднаха
в дупката, която зейна отдолу. Тътнаха масата заедно със закования за краката
й капак. Лео изтича до джипа и донесе фенерчета. Слязоха по каменните стъпала
и се озоваха в тунел с дъгообразен свод, чиито стени бяха облицовани с каменни
плочи.
Отначало тунелът се спускаше леко надолу, но след
стотина метра следваше напълно хоризонтална нивелация. Подът беше застлан с
чакъл, който да поема стичащата се но стените дъждовна вода, когато вали.
-Движим се на юг - констатира Лео.
-Към старата резиденция на комунистическата върхушка -
допълни професорът и гласът му така прокънтя, че София му изшътка.
След около двеста метра стигнаха до желязна стълба,
водеща до капак на тавана. След нея тунелът продължаваше, но решиха да проверят
първо какво има горе.
-Качвам се - заяви София и пое по стълбата. - Внимавайте,
пречките са влажни!
-И студени - не си спести коментара Лео, който я
следваше.
София напъна с гръб и без особено усилие надигна капака.
Видя, че от вътрешната страна има резе с катинар. За късмет не се бяха сетили
да го заключат. Помещението, в което излезе, беше тъмно, колкото и тунелът.
София освети наоколо с фенерчето си и установи, че са попаднали в голяма изба.
Капандурата се намираше в дъното й зад рафтове с бутилки вино. Покрай стените
имаше бъчви в два реда. София тъкмо ги бе осветила, когато и тримата дочуха
стонове и яростно блъскане. Втурнаха се и зад една бъчва откриха Борис, проснат
върху пръстения под. Целият беше омотан със скоч. На няколко стъпки от него
имаше врата. Лео извади ножа и разряза скоча. Борис сам отлепи лентата от
устата си, изправи се с помощта на приятелите си и бързо тръгнаха към входа на
тунела.
София беше ужасно развълнувана, краката й трепереха и
едва пристъпваше. Така здраво стискаше ръката на Борис, сякаш щеше да й
избяга.
Спуснаха се долу и след десетина минути вече палеха
джипа, за да се махнат колкото се може по-скоро от това зловещо място. Сега
вече знаеха къде се намира свърталището на противниците им и когато му дойдеше
времето, щяха да си разчистят сметките.
София бе съсредоточена в шофирането и Борис, който
седеше до нея, не преставаше да се подсмихва. По принцип тя категорично
отказваше да кара кола, но сега беше забравила за фобиите си към воланите на
моторните превозни средства.
-Не се хили така! - скара му се тя. - Нали те боли глава?
Кротувай!
-Да беше я видял как размахва пищова! - въодушевен от
победата, се надигна от задната седалка Лео. - Борисе, такава не си я виждал!
-Хей, внимавай! - подвикна София и секна възхвалите му.
-Застреля ли някого? - подхвърли иронично Борис.
Очевидно перипетиите, които бе преживял, не бяха се отразили на чувството му
за хумор.
-Не - отвърна София толкова сериозно, че изтри усмивката
от лицето му. - Но можех. Вземи го, че ми убива - извади пистолета от колана
си и му го подаде.
-Борисе, научи ли нещо от онези? - попита професорът.
-Почти нищо. Разбрах само, че искат да ме заменят за
камъка. Поне така щяло да изглежда. Познайте с кой пистолет щяха да ме
застрелят?
-На Светеца, разбира се! — изпревари всички Лео.
-Защо да не го използват, щом го имат? - каза професорът.
- Но това оръжие е законно притежавано и Светеца вече се е обадил за кражбата.
-Съдят за другите по себе си. Те не знаят, че не сме като
приятелчето им Сотос. Щом не им сътрудничим, вероятно за тях това означава, че
сме им съперници и целта ни е като тяхната - опита се да изясни ситуацията
София.
-Така е - съгласи се Борис. Й И аз с такова впечатление
останах. Всъщност къде е камъкът? - сети се изведнъж той.
-У мен - потупа се по джоба тя. - Отиваме направо във
Враца, нали?
-Виж я ти! - възкликна професорът и от ухилената му
физиономия личеше колко е щастлив, че отново са заедно. - Досега ни командваше
като кашици, а сега пита: „Нали?" - из имитира гласа й той и Лео се
закикоти с досадния си фалцет.
Разсмяха се всички. Стана още по-весело, когато Лео
разказа на Борис как са постъпили с джипа на похитителите му.
В този момент неприятностите бяха забравени.
Безпроблемното освобождаване на Борис беше ги окуражило да повярват, че и без
да прилагат сила, могат да се преборят , с тайнствената групировка.
Глава III
Изненада в мазата на къщата
На излизане от Бургас София се сети, че не са информирали
тримата във Враца за благополучното откриване на Борис, и веднага им се обади.
Разбраха се горе-долу в колко часа да ги очакват и се уговориха, че няма да
ходят в хотел, а ще пренощуват в къщата. Трите спални бяха с по едно легло,
но диванът в хола беше разтегателен, така че имаше място за
всички.
Към десет вечерта цялата група се събра в хола. Лео разказа
историята на Борисовото освобождение по изключително цветущ и драматичен
начин. Толкова се увличаше в доукрасяването, че на няколко пъти се наложи
професорът и София да го свалят от облаците на фантазиите му. Най-хубавото в
промяната, настъпила с него след пребиваването му в подземния храм, бе, че
вече не се жалваше за всяко нещо. И освен способностите, които бе придобил,
беше станал и по- артистичен - закономерно следствие от прекомерно развитата
му чувствителност.
-Искате ли да видите пещерата? - предложи Боян на
новопристигналите. - Ако някой желае, да слезем.
-По-късно - отвърна Беев, а и останалите не бързаха
точно сега, през нощта, да посетят злокобното място, където беше изворът на
проблемите им.
-Какво правихте, докато ни чакахте? - попита Борис.
-Обиколихме околността покрай реката. Много е хубаво,
само този вятър да спираше от време на време! - отвърна Светеца.
-Ако бях милиардер - въодушевено взе да обяснява Максим,
- щях да купя цялата земя нагоре след прохода!
-Там има село - обади се баща му.
-Нали казах, ако съм милиардер! Отидете ли там, няма
начин да не се влюбите в мястото. Прилича на оазис посред ограждащите го
високи склонове на планината. Има си и река. Само трябва време, за да се заличи
всичко създадено до този момент от човека. Някои местности, като ги видя,
започвам да мечтая за купища пари.
-Само тогава ли? - подхвърли многозначително София,
защото бе чувала от него подобна реч, която, доколкото си спомняше, не се
отнасяше за природни красоти.
- Човек пораства...
-Или порастват мераците му - вметна Боян. - Какво ли биха
правили децата, ако не бяха родителите да убиват мечтите им?!
-Утре някой трябва да провери местните хотели за
принцесата - премина на по- сериозна тема София.
-Аз ще отида! - отзова се Светеца.
-Не е разумно. Ония те познават. После ще трябва и теб
да спасяваме, само че те ще са доста по-предпазливи.
- Познават всички ни. Лошото е, че ние не ги знаем кои
са.
Освен тези тримата, дето ме повозиха - уточни Борис.
- Ще отида! - настоя Светеца и никой повече не се опита
да го спре.
Преди да си пожелаят „лека нощ", се разбраха,
че още на сутринта ще слязат
заедно в подземието. Борис и София останаха да спят долу, а другите се
качиха в спалните. На Светеца му се падна да е сам в стая, което накара София
да мисли, че ще е добре, да станат осмина в групата. Ако се беше сетила по-
рано да приобщи богинята, може би сега нямаше да търсят. Или поне да бе дала
да се разбере, че няма нищо против нейното присъствие в централата.
В шкафовете Борис и София намериха чаршафи и възглавници.
В къщата имаше всичко необходимо за живеене. Някой се бе погрижил да я оборудва
като вилите край морето и в някои планински курорти, които се даваха под наем.
Само бе прибавен малко домашен „аромат" със сервизите и старомодната
мебелировка, чиято цел очевидно не е била да поражда носталгия, а просто обзавеждането
така е било заварено. Но беше постигнат невероятен резултат - с това излъчване
на топлина и сигурност къщата изглеждаше като декор за филм на ужасите. Би
било съвсем друго, ако някоя бабичка съседка се грижеше от време на време за
градината и за чистотата в стаите, но по всичко личеше, че къщата сама се
грижи за себе си. Можеше да се предположи също, че е замръзнала някъде в
пространството и затова нямаше прах, увехнали цветя и нито една хлебарчица,
която да се шири в това царство на хигиената.
Преди да си легнат, Борис показа на София тайните
вратички в ламперията и празното пространство между стените, където бяха
намерили нотариуса.
-Тази къща би била мечта на всеки, ако го нямаше
саркофага отдолу. Колко много заблуда има в съвършените неща! - въздъхна
София.
-Значи за теб аз съм като разтворена книга - пошегува се
Борис и я прегърна.
Затвори очи и се замечта как ще я заведе на пикник в
един каменист залив, който според него беше сред най-красивите кътчета на
земята.
Сутринта седмината се настаниха в трапезарията и
започнаха да си наливат от кафето, което София току-що беше сварила.
-Аз искам сок! Има ли? - попита Лео и отвори хладилника.
- Боже! - възкликна. -Поглеждали ли сте тук?! Кой го е заредил така?
Хладилникът беше препълнен с всевъзможни хранителни
продукти, подредени толкова старателно, сякаш за да поеме колкото се може
повече от тях.
-Така беше и предния път - небрежно каза Боян. - Но като знам
как всичко тук е като препарирано, не бих се докоснал до никаква храна.
-Сигурно оня се е бил запасил - предположи Максим. -
Нотариусът де!
-Запасил за какво? За Трета световна? - сряза го баща му.
-Нищо не пипайте! - предупреди ги София и се показа на
кухненската врата с един полиетиленов чувал за боклук. - Ще изхвърля всичко,
за да не ви изкушава. А ако някой толкова рано е огладнял, в този град има и
магазини.
-Спри, какво правиш?! - извика Лео и се опита да се
изпречи на пътя й,
Схватката обещаваше да е епическа и останалите дори
спряха да дишат. Никой досега не бе заставал между Лео и храната му. Знаеха
какво уважение изпитваше към нея. Но София очевидно не възнамеряваше да го
остави да се отрови. Нямаше доверие на нищо в тази къща.
-Я не пипай! - подвикна му и го плесна през ръката.
-Тези храни дори не са разпечатвани! - продължи да се
възмущава Лео, но изобщо не я впечатли и тя започна да пълни чувала.
Лео успя да бръкне над рамото й в хладилника и грабна
една кутия портокалов сок.
-Вижте, срокът му на годност дори още не е изтекъл... -
поде патетично, но изведнъж млъкна и се втренчи сепнато в кутията. - Господи,
от този сок е пито! - смотолеви той.
-Видя ли?! – невъзмутимо без да се впечатлява, каза София
и понечи да вземе сока от ръката му, но той се дръпна и за учудване на всички
сложи кутията по средата на масата.
Изражението му също стана плашещо - приличаше на
слънчасал. Силите му изведнъж се бяха изчерпали и Борис побърза да му подложи
стол, за да не се строполи на пода. Той му благодари и сочейки кутията, извика:
-Не я пипайте! В този сок има отрова. И той е пил от тази
кутия, но не той я е сложил. Ами ако някой от вас беше пил?!
-Какви ги дрънкаш? Видение ли получи? - подразни се от
недомлъвките брат му.
-Сигурен съм, че нотариусът е вече мъртъв. Той е пил.
Видях го. Но не е умрял веднага. Тази отрова не действа толкова бързо... -
започна да обяснява Лео.
- Говори бавно, ясно и отначало - спря дърдоренето му
Светеца и го потупа по рамото. - Успокои се и
говори!
- Видях нотариуса - тежко си пое въздух Лео. - Не той е
заредил хладилника. Човек, кого не познавам, отсипа от сока и го допълни с
етилен гликол. Той има сладникав вкус. На цвят е зеленикав и в портокаловия сок
е незабележим. Дори и ако се пие в прозрачна чаша. Разбрах каква е отровата,
защото видях шишето в ръката на онзи, а знаете, че съм учил и химия като
студент. Казвам ви, нотариусът е мъртъв. Видях го да пие.
-Чакай, ти не го познаваш! Може този, дето е пил, да е
някой друг - обади се Мак.
-Видях го да излиза от една ниска вратичка в ламперията
и реших, че това е човекът, когото сте хванали да се крие там.
-А какво е етилен гликол? - попита София.
-Антифриз - отговори й Борис.
-Това отровно ли е?
-Сто милилитра неразреден антифриз е двеста някакъв сок е
достатъчен да те увреди дотолкова, че да умреш - обясни Лео,
-Но като го намерят, ще разберат, че е отровен. Няма ли
по-лесен начин да се отървеш от някого? Чувала съм, че с рицин...
-Смъртта от отравяне с антифриз имитира сърдечен удар -
прекъсна я той, страхувайки се, че брат му ще се сети за прословутото
убийство с топчето в чадъра, пълно с такава отрова, и ще им проглуши ушите.
Но професорът се беше замислил за други неща.
-Да не решат, че ние сме го отровили? - предположи той.
Останалите го зяпнаха стреснато - само това им липсваше
- да ги заподозрат в убийство. Ами ако ги погнеше и полицията, докъде щяха да
стигнат!
-Остави този песимизъм, Макси. Няма как да го свържат с
нас - каза Светеца, опитвайки се да възпре мислите на приятелите си, които се
бяха насочили в негативна посока. Смяташе, че добрите мисли правят доброто
бъдеще.
Но не на това мнение беше Борис, чиято философия за
живота бе реалността, а тя винаги беше двойствена. Схващанията му за добро и
зло вървяха ръка за ръка и беше нужно чувство за хумор и голямо толерантно
сърце, за да забърка от тях приемлив коктейл и да продължи напред.
-Това го кажи на цицината ми - посочи темето си той. - И
аз преди си мислех, че подобно нещо не може да ми се случи. - Взе кутията сок
от масата и я пусна в чувала за боклук- Ще ти помогна - каза на София.
Двамата вдигнаха чувала и отидоха да го изхвърлят в
контейнера. След малко се върнаха и всички най-сетне се решиха да слязат в
подземието. Въпреки че напрежението, витаещо във въздуха, ги отблъскваше от
това място, не можеха повече отлагат. Време беше да влязат в пещерата със
саркофага.
Когато започнаха да се спускат по стълбите към мазата,
София поизостана с Лео и тихичко го попита:
-Сигурен ли си, че отровителят е мъж?
-Да - отвърна той и остана доста озадачен, тъй като
нямаше никаква представа защо й бе хрумнал точно този въпрос.
Борис, който вървеше начело на групата, запали лампата и
се закова на мястото си, без да издаде никакъв звук. Чак когато всички се
струпаха зад гърба му, можаха да видят с очите си какво толкова го е впечатлило.
На каменния под като парцалена кукла беше проснат трупът на нотариуса.
Личеше си, че е мъртъв отдавна. Беше със същия раиран
костюм, с който вече го бяха виждали, но вероятността той да му е единствен,
беше малка. Изглежда бе намерил смъртта си непосредствено след като Боян и
синът му бяха побързали да се махнат от къщата, без да предположат, че е имал
дубликат на ключа.
-Или е бит, или се е търкалял дотук по стъпалата -
заключи професорът, след като приклекна и огледа трупа.
-Няма да се учудя, ако е било второто - подкрепи едната
от хипотезите му Лео. - Отровата е подействала и се е свлякъл безжизнен
надолу.
-Нашите криминалисти ще кажат ли какво ще правим с
тялото? - попита Светеца.
-Ами, саркофагът е празен... - уж между другото изтърси
Мак. Главата му беше пълна с всевъзможни идеи, коя от коя по- налудничави, но
понякога уцелваше десетка.
-Може да ви изглежда светотатствено, но тъй като и без
това сме тук, защо да не го сложим в саркофага?! - неочаквано го подкрепи
Борис. - Признайте, че предложението на Малката мечка е най-добрият вариант да
се отървем от трупа, без да си навлечем неприятности. Който не е съгласен,
нека да се заеме с преместването и укриването му!
Последните думи бяха достатъчно убедителни всички да
дадат съгласието си. Следващият проблем бе, че никой не се наемаше да докосне
тялото на мъртвеца.
-Ти го мъкна, като беше жив. Каква разлика има!? - опита
се Борис да пробута тази грижа на Боян, но Голямата мечка само напъха ръцете
си още по-дълбоко в джобовете и го изгледа намръщен.
Отново Максим се оказа най-изобретателен. Върна се горе и
донесе един голям чаршаф. С Лео го постлаха на земята и катурнаха върху него
трупа. После го прихванаха в краищата и ги завързаха, за да бъде по-лесно
носенето. Борис отвори скритата в стената врата, като натисна камъка, който
нотариусът бе им показал при предишното „посещение". Прескочиха релсите,
отвориха следващата врата и тръгнаха по тунела.
-Пак тунел - измърмори Лео.
-Поне не е под водата - обади се Светеца и на София
изведнъж й стана трудно да диша.
Мълчаливо продължиха към тежката дървена порта с
металните резета. Борис, който водеше колоната, я отвори и един след друг
влязоха в необикновената пещера. И въпреки че някои вече бяха идвали, обстановката
беше толкова невероятна и впечатляваща, че всички стояха замаяни в огледалното
помещение с каменния саркофаг по средата
му.
Светеца пръв се приближи до саркофага, прокара длан по
релефните изображения и го обиколи от всички страни. Лицето му бе намръщено и
със съсредоточено изражение. Опитваше се да си спомни какво толкова
близко и познато виждаше в тази безкрайна редица от
дървета. Подобно чувство бе изпитал, когато за пръв път беше видял богинята,
и бе осъзнал какво толкова много му е липсвало до този момент.
Максим и Лео оставиха увития в чаршаф труп на гладкия
под. Всички бяха вперили очи в Карамилев. Очакваха, че като види това място и
саркофага, който може би самият той е сътворил, би могъл да си спомни нещо.
Вероятността беше малка, но какво удивително нещо е вярата на човека в чудеса!
-Усещам го, но това не значи, че съм можал да си спомня
нещо! - отчая се Светеца. - Възможно ли е изобщо да имам спомени от толкова
далечен живот?
-Да, но нещо или някой трябва да ги отключи. Мислех си,
че това ще свърши работа - кимна Лео към саркофага.
-Той живя цяла година с принцесата и нищо, а ти говориш
за някакъв си камък - подхвърли Боян, но веднага разбра, че не се е изразил
много тактично: - Извинявай, братле, нервите ми не са дебели като главата ми!
-Не ти се връзвам - отвърна му Светеца, който не
откъсваше очи от каменния саркофаг.
-Предлагам да приберем покойника в ковчега и да се махаме
оттук -каза Мак,
който, откакто бяха влезли, беше пребледнял като платно.
Мисълта, че се намираха във вътрешността на планината, го изпълваше с някаква
необяснима тежест. Сякаш усещаше всичките тези скали, които се издигаха над
тях. - Имам чувството, че се намираме в устата на огромен звяр - продължи
той. - И всяка секунда капанът, в който сами се навряхме, ще щракне.
- Това се дължи на напрежението, което се излъчва от
това помещение. Не смятам, че е добре някой да се нанесе да живее в къщата
горе - обясни му професорът и се обърна към Светеца: - Има неща, които само ти
можеш да направиш. Според мен не си убеден, че си бил онзи военачалник на царската
конница, в когото е била влюбена принцесата. Сега ще можеш да се убедиш.
Отмести капака на саркофага, за да можем да сложим вътре трупа!
-Сам ли?! Невъзможно! - възкликна Боян.
-Съгласен съм... - рече малко изненадан Карамилев. - Не
съм немощен, но тази плоча сигурно тежи най-малко тон!
-Тук законите на физиката не са от значение - напомни му
Беев. -В такива места всичко е възможно. Ненапразно усещаме напрежението във
въздуха, което ни оставя без сили. Ти си сътворил този саркофаг, като си
вградил в него цялата си любов и болката, които в онзи момент са изгаряли душата
ти. Ако успееш да отместиш капака, това ще означава, че наистина си неговият
създател.
Светеца докосна като на шега плочата и отстъпи изненадан
от стържещия звук, който тя издаде при лекото си отместване. Не очакваше да е
чак толкова лесно. Ентусиазира се и сграбчи капака с две ръце. Без дори да
напряга цялата сила, на която бе способен, пред смаяните погледи на приятелите
си го вдигна, отнесе го до стената и го подпря на нея. Обърна се, погледна ги с
безкрайно щастлива и доволна усмивка и падна ш несвяст. Те се втурнаха към
него и подложиха под главата му сакото на Борис. Но нямаше нужда чак от толкова
суетене, защото силите му се възвърнаха бързо, Карамилев отвори очи и с помощта
на приятелите си се изправи на крака.
Боян и Максим сграбчиха чаршафа с мъртвеца и го пуснаха в
отворения саркофаг. Светеца върна капака на мястото му, като внимаваше да не
остави никаква пролука - прословутата му педантичност не го напускаше дори и в
екстремни ситуации. Беше взето единодушно решение, че повече нямат работа
долу, и побързаха да се махнат от пещерата. Цял късмет бе, че нищо лошо не се
беше случило, когато положиха в ковчега не този, за когото е бил предназначен.
Поне не в този момент.
Събраха се във всекидневната с леко угризение, че бяха
постъпили нехуманно с нотариуса, но имаха по-важни грижи и неловкото им
мълчание не продължи дълго.
-Значи не е било само легенда! - обади се Карамилев. - А аз
не бях много сигурен...
-Защо припадна? Да не би да си имал видение? - не сдържа
любопитството си Лео.
-Не е като при теб. Не знам какво се е случило тогава.
Искам да кажа, че не е така, както се помни нещо преживяно. По-скоро е като
усещане, чувство или по-точно... като просветление... - опита се да налучка
подходящите думи Светеца.
-Сега остава да намерим Тамирис. И после какво?! - попита
Максим.
-Онези няма да престанат да я преследват, а ние не сме
убийци като тях и няма да можем да ги стреснем по техния начин. Мислили ли сте
как ще действаме? - угрижено рече Лео. - Какво можем да направим срещу хора,
които не се спират и пред убийство.
-Нека първо я намерим - отвърна професорът. - Всичко да
върви по реда си.
Докато траеше тази размяна на реплики, Борис крачеше
нервно из стаята с толкова напрегната физиономия, че всички замлъкнаха и
започнаха да го следят с поглед. Почти минута измина в пълна тишина.
-Мислите ли, че никой няма да се сети да го търси тук? В
града трябва да знаят, че е имал нещо общо с тази къща - най-сетне продума той.
Отдъхнаха си, като узнаха причината за тревогите му.
Очакваха да е нещо много по- лошо.
-Това е без значение. Дори и да дойдат, нищо няма да
намерят - пренебрежително вдигна рамене Лео: - Не разбирам защо толкова се
безпокоиш!
- Не ти говоря за
полиция, а за някои негови роднини или приятели.
Ако ги е имал - вметна Боян.
-Онези знаят за пещерата - продължи Борис, без да обръща
внимание на коментара му. - Мъртвецът е техен човек и ще го търсят.
-Но всяко тяхно влизане тук ще е незаконно - каза София
и думите й предизвикаха усмивки.
-Не мисля, че това ще ги спре. Ако толкова се
интересуваха чия е собствеността, нямаше да ни изпратят акта и никога нямаше
да разберем за тази къща.
-Прав е - подкрепи го професорът. В Тези не си поплюват.
Спомнете си колко бързо го отвлякоха! Няма да се учудя, ако за тях работят
наемници.
-Или полицаи - допълни Лео.
-Аз затворих саркофага - сложи край на този разговор
Светеца. - Нали казахте, че никой друг не може да го помръдне?
-Да, бе! Не можа ли да го кажеш по- рано? - на шега му се
скара Беев.
-Извинявайте, просто не ви слушах - заоправдава се
Карамилев.
Лео стана от фотьойла и се отправи към вратата.
-Отивам да пообиколя хотелите в града. Да взема ли храна
на връщане?
-Ще ти покажа този в центъра - измърмори Мак и го
последва.
-Той се вижда отдалеч - подхвърли баща му.
В коридора София им даде списък на продуктите, които
трябваше купят.
-Чудно ми е защо момичето още не ни се е обадило! - рече
сякаш на себе си професорът и погледна към Светеца. - С теб поне да се беше
свързала, да ти каже къде е, дали е добре...
Той понечи да му отговори нещо, но точно в този момент
София подскочи като ужилена.
-Момчета, май ни метнаха! - извика тя и приседна на
фотьойла до стената. - Чакайте, ще ви обясня! Онези дойдоха в централата да
търсят камъка и отвлякоха Борис, за да го заменят за него. Това - едно, второ
- откакто ни писаха, нямат повече никакви искания да намерим Тамирис, трето -
откраднаха телефона на Светеца, а богинята беше написала на бележката, която
намерих, че тя ще се обади. Ами правете си изводи! Според мен те вече не
търсят Тамирис. Единственото, което все още не притежават, е камъкът.
-Искаш да кажеш, че тя може да ме е потърсила по мобилния
и някак си са я при- лъгали и са я хванали? - тихо попита Светеца. Изглеждаше
като оцелял по чудо от катастрофа с изражението на човек, загубил цялата
надежда, която го е крепяла досега. Беше се свил на мястото си, сякаш бе получил
бъбречна криза.
-Не се шашкай! Й опита се да омекоти удара София. -
Момичето ти е в безопасност. Нищо няма да й направят, докато не намерят
камъка.
- Значи наистина си убедена, че искат от нас само камъка?
Тогава би трябвало да са видели, че
Максим го е намерил - рече Борис.
-Може и там да са сложили камери или да са ни подслушали!
-Това.
че знаят къде сме и кон
сме, ме кара да се чувствам като мишена, но няма да
се отказваме да търсим Тамирис
Борис потупа Светеца по гърба, а той видимо имаше голяма нужда от подкрепа.
-Но не ни се
обаждат и за камъка - отбеляза Боян.
Като по команда всички обърнаха глави към професора,
убедени, че както обикновено, той има готов отговор.
-Смятам, че
не искат да акцентират върху важността на камъка. Предполагат,
че не сме наясно. Не знаят, че
имаме записките на нотариуса, и дори не подозират за тяхното съществуване.
Ако знаеха, че сме информирани колкото тях, може би вече щяха да са ни избили
като алчния дърводелец. Когато съберат камъка и момичето, сигурно ще дойде и
нашият ред. Затова трябва колкото се може скоро да съберем Тамирис и Светеца и
да ги оженим. Само така ще сложим край на всичко това.
-Моето скромно мнение е, че Тамирис е тяхна пленница -
каза София. - Иначе досега щеше да е потърсила Светеца. поне за да го успокои.
Няма да се изненадам, ако се окаже, че я държат в онази бивша резиденция край
морето. Трябва само да я
освободим.
-Само?! - повтори Максим и си пое дълбоко въздух.
-Може би похитителите са обрали ветите й - обади се Боян и
тъй като дружно го погледнаха с очакване, простичко се аргументира: - Ами щом
знаят всичко за нас, значи знаят и за способностите на Лео и не са искали той
да разбере какво са й сторили
-Ще им покажем, че не сме обикновени книжни плъхове? -
ентусиазирано се провикна професорът, като ръкомахаше заканително cpeщу невидимия
си враг.
В този момент не само Борис се замисли дали още едно
приключение ще е по силите му. Все пак
Беев минаваше шестдесет и петте и беше доста слабичък.
-Не ме зяпай така - веднага усети посоката на мислите му
професорът. - На мен годините ми се делят на две и тогава се разбира истинската
ми възраст.
-Това пък кога
го измисли?! - възкликна София. - Не се муси. жестоко е! Значи ли, че аз още нямам двадесет? Ако е
така, иде приема твоя метод
-Надявам се, че няма да ни се наложи да се правим на герои
- измърмори Светеца
София преглътна сарказма, дължащ се на раздразнението,
което я бе обзело, че само седяха и бъбреха, а онези типове m разиграваха
като марионетки.
Лео и Максим
се завърнаха, без нищо да
са открили по хотелите, но
затова пък бяха напазарували успешно. Професорът и София се заеха с готвене,
което ги отдалечи за няколко
часа от лошите мисли за съдбата
на Тамирис. Единствено безутешен
си оставаше Светеца Колкото
и ла се опитваха приятелите
му да го разсеят гюме за
малко, не постигнаха никакъв
резултат.
Разбраха се да потеглят сутринта към централата и там да
обсъдят какво да предприемат по-нататък за освобождаването щ Тамирис. Привечер
седнаха на масата в кухнята и след като сервира, София се изкашля, за да привлече вниманието им:
- Досега ние
си правехме планове как да премахнем проклятието. Разбрахме, че начинът
е само един. Сега искам тук прел всички да те политам – обърна се тя към
Светеца, който изненадано се втренчи в нея, - ще се ожениш ли за Тамирис?
Защото. ако си мислиш нещо друго, усилията пи отиват на вятъра. Някои хора
смятат брака за саможертва. Ти готов ли
си да я направиш?
По всичко личеше, че й е неловко да зададе този въпрос, но щом от
брака му зависеше развръзката на
тази история, в които бяха замесени всички, се чувстваше длъжна да разбере
неговите намерения.
-Не съм го
казвал, защото си мислех, че е ясно. Разбира се, че ще се оженя за нея -
отвърна той.
-Имам
предвид дали ще се ожениш за нея, защото я обичаш, или заради проклятието?
Ако е само заради проклятието, сам разбираш, че ще е измама, и нищо няма да
постигнеш.
-Щях да ти се обидя, ако не те познавах - тъжно поклати
глава Светеца. - Вярно е, че не съм ви говорил за Тамирис, но знаете. че тя
стана част от самия мен и отказвам да живея
отново без нея.
Приятелите му ся спомниха какъв беше, преди да я срещне, и
как отчаяно търсеше себе си. За живот като неговия много мечтаеха, а той
усещаше безкрайна празнина в душата си.
-Извинявай.
Това бе последното нещо, което
трябваше да си изясня, преди да продължим - рече
София.
-Ако не беше
се размотавал толкова време, сега нямаше да сме на този хал! — успя да се вреди
за реплика и Лео, който все успяваше да разсее напрегнатата атмосфера. -Но пък, Светец, от друга страна се чувствам доста
добре. Този адреналин ми връща младостта!
- Да беше изпил портокаловото сокче! - върна му го
Карамилев и най-накрая го видяха да се усмихва.
По време на цялата вечеря двамата си подхвърляха
саркастични забележки, които развеселяваха приятелите им. Тяхната дружба беше
забележителна, а и малко странна, като се има предвид не само външността им, но
и разликата в техните характери.
Само че в реалния живот невинаги две плюс две прави
четири...
Глава IV
По следите на Тамирис
Към обед на другия ден двата джипа вече влизаха в двора
на централата. Първата работа, с която се зае Борис, когато пристигнаха, беше
за погребе трите, убити похитителите му кучета. Изкопа им общ гроб под едно
старо клонесто дърво, което му се стори достатъчно достолепно за честта да бди
над верните пазачи. Спомни си какви непослушни паленца бяха, когато ги купи, и
какви
„войници"
се завърнаха след едномесечното им обучение. Още нямаха две години, бяха почти
деца. Стана му мъчно. Докато полагаше в гроба труповете им, изведнъж се сети
за мъртвия нотариус. Там, в мазата, го беше гнус дори да го докосне, а по
кучетата си изпитваше силна тъга. Вероятно загубата им дълго щеше да го
натъжава и надали скоро щеше да се съгласи да си вземат други.
Започна да
ги заравя с лопата и когато за миг вдигна глава, на прозореца в коридора му се
мярна и бързо изчезна София. Знаеше за страха и от погребения, но беше изтръгнал
от нея обещание, че ако умре пръв, няма да го кремира или замрази, а ще постъпи
с тялото му така, като са правели древните - заравяли мъртъвците си с главата
на север. Бяха минали толкова много
години от смъртта на баба й, а тя още
помнеше нейното восъчно жълто лице в ковчега. Беше му признала, че помни също
миризмата и чувството за безпомощност, което бе изпитала в онзи момент.
Най-големите страхове не бяха свързани със собствената й смърт, а с тази на
нейните близки. Ужасяваше се от мисълта, че единственото нещо, което би могла
да направи, е безучастно да наблюдава и да се моли никой да не изпитва болка,
отивайки си от този свят.
Когато Борис влезе в дневната, там нямаше никого. Бяха
се пръснали по апартаментите и сигурно разопаковаха багажа си. Чувстваше се
малко потиснат и се качи догоре с асансьора. Изпита желание да се излегне, да
затвори очи и за половин-един час да си отпочине, като мисли само за хубави
неща.
В спалнята завари София да изсипва саковете с дрехи на
леглото.
Не го чу да влиза и продължи заниманията си. Пръстенът
се закачи в нещо и й напомни за себе си. Не беше го сваляла никога и вече
толкова бе свикнала с него, че беше станал неделима част от ръката й. Не носеше
други пръстени. Не обичаше да се кичи, но наследяването и символиката на този
бяха свързани със семейството, с нейния личен живот и с фондацията. Седна на
леглото и възстановявайки в съзнанието си важните неща от миналото, започна да
го превърта на пръста си. Гравираният змиевиден люспест дракон й напомняше не
само за храма на Барадж, но и я изпълваше с гордост, че принадлежи на такъв
славен народ.
Борис продължаваше да я наблюдава, облегнат върху касата на
вратата, и не смееше да помръдне, за да не наруши нейното самовглъбяване.
Лицето и направо сияеше и
не му беше
трудно да разбере, че си е спомнила за нещо, което я прави щастлива. А когато
видя, че нежно докосна медальона на гърдите си, вече беше сигурен, че това е някакъв
епизод от връзката им.
Понечи да се
върне в дневната и да си почине на дивана, но тъкмо се обърна, и чу гласа й:
-Ти за
невидим ли се имаш?
Борис се върна и приседна на леглото до нея.
-Не мислиш
ли, че е време да се омъжиш за мен? - прегърна я и я притегли.
-Предстои ни
друга сватба преди това, а и подозирам, че ме искаш само заради парите ми.
-Той не
обърна особено внимание на заяжданията й и продължи съвсем сериозен:
-Обещай
ми, че след това ще дойде и нашият ред!
- Не знам. Не се ли боиш, че можем да развалим магията.
- Не те обичам по магия, а от сърце и за цял
живот, затова нека бъде, както искаш. Но няма да престана да те преследвам
до момента, в който ще облечеш
бяла рокля с воал.
-Хайде,
донеси роклята и да свършваме - влезе в тона му София. - Но те предупреждава
-Значи все пак си мислила за това?! - зарадва се той.
-Детски мечти.
-Всичко, свързано с този ден, го оставям на теб. Само
кажи кога!
Борис толкова силно я притисна в прегръдката си, че й
причини болка.
-Не си отмъщавай! - извика тя и го замери с някаква
блуза.
София беше готова да се омъжи за Борис още от мига, в
който го видя за пръв път. Не спря да му вярва дори когато се криеше от него в
Пловдив. Бъдещата им сватба стоеше на първо място в органайзера, който така и
не си купи. Трябваше й само малко време, за да я осъществят.
Групата се събра в пълен състав във всекидневната чак
привечер. София беше подредила върху масичката между диваните, където
обикновено сядаха, фруктиери с плодове. Надяваше се да отучи мъжете, като се
събират да гледат телевизия или по друг повод, да се тъпчат с чипс и сладки.
Не само че правеха невъобразим боклук, но и после отиваха в кухнята да вечерят
чак посред нощ.
Жестът й с плодовете не беше оценен по достойнство, дори на шега я обвиниха,
че ще ги умори от глад, но им беше пределно ясно, че поне за няколко дни ще
трябва да изтърпят фруктиерите. Тук въпросът бе кой е по-упорит.
-Защо
мислите, че Тамирис е в резиденцията? - пръв заговори Светеца.
-Не можем да
сме сто процента сигурни, затова направих някои проверки - рече професорът и
всички втренчиха погледи в него. - Вече казах на Лео, че Южното Черноморие е
моят свят. И макар че ме познавате като отшелник, невинаги съм бил такъв. А
сега за проверките - продължи той, доволно усмихнат от ефекта, който
предизвикаха думите му. - Преди години имах честта да се запозная с един от
най-върлите еколози в района. Тогава членуваше в партията, която събратята му
по убеждение създадоха, но бързо разбра, че политиката е по-мръсна и от
петролен разлив.
-Само малко увод
- оправда се Беев. - Та този господин в момента води война срещу
предприемаческите и строителните фирми, които съсипват бреговете ни с грозни
картонени хотели. Съгласи се да ми
помогне без много-много да му давам обяснения. Каза ми, че
бившата комунистическа резиденция е купена от сегашните комунисти, макар да се
носят слухове, че истинският й собственик бил някакъв руснак от петролния
бизнес.
-Тези няма да ги надвием - изкоментира Лео, но май не
всички бяха съгласни с него и това си пролича от погледите, които му бяха
хвърлени. .
-Значи не са никаква организация! Поне нямат регистрация
или статут на такава. Така ли? - попита Борис.
-Да. Собственикът е и с български, и с руски паспорт -
отвърна професорът. - Ако питаш мен, мирише ми на мафия.
-Не мисля. Мафиотите не биха се занимавали с подобно
нещо. Не е в тяхната компетентност, нито в сферата им на действие.
-Друго какво научи? - прекъсна една бъдеща дискусия
София.
Беев вдигна рамене и се позамисли.
-Ами това е в общи линии. Сега не се сещам за друго, но
трябва да сме много внимателни.
-Като си върнем Тамирис и аз се оженя за нея, ще ги
накараме да спрат.- каза Светеца -Тези типове не са много умни.Щом разчитат на
сила,
значи не са имали
време да развият достатъчно мозъците си. Няма да повярват,
че с края на проклятието свършва и действието на камъка.
- Ще им покажем, че не сме такива задръстеняци, за
каквито ни мислят - обади се Борис и намигна на Карамилев: - Може пък да имам
нещо наум, но нека да не изпреварваме събитията.
През следващите два часа обсъждаха плана, по който ще
действат. Максим беше принтирал от интернет сателитна снимка на полуострова.
Мащабът беше възможно най- адекватният и добре се виждаха покривите на
къщичката и на резиденцията. На юг от вилата имаше закътан залив, чиито брегове
се спускаха почти отвесно. В морето се врязваше малък кей и логично бе до него
да се стига по стъпала, които на снимката не личаха. На изток, точно срещу
сградата, имаше и друг, по-голям залив със собствен плаж.
-Не можем да проникнем по онзи тунел. Взели са предпазни
мерки - угрижено рече професорът.
-Ще стигне дотам по вода - предложи София. - Най-сетне ни
се удава сгода да използваме лодката на Сотос. Добре че не я продадохме.
-Съгласен съм - подкрепи я Боян. - Откъм морето няма
да ни очакват. Сигурен съм, че само по
суша резиденцията е добре охранявана.
.Ще тръгнем още тази нощ! - провикна се Светеца.
От прословутия му педантизъм, който се базираше на
търпение и логично селективно премисляне, нямаше и помен.
-Не е необходимо да бързаме - пресече ентусиазма му
София. - Ще атакуваме утре вечер, след като се стъмни. През деня имам малко
работа. Само не ме питайте каква!
Не я попитаха. Всички, дори и Лео, който непрекъснато и
за всичко задаваше всевъзможни въпроси, се надвесиха над картата и започнаха
да коментират разположението на резиденцията.
Към полунощ София и Борис тръгнаха към апартамента си. Не
след дълго останалите последваха примера им. Напоследък все не успяваха да се
наспят, а напрежението, на което бяха подложени, ги изтощаваше повече от
физическо усилие.
-Какво си намислила? - попита Борис, когато се прибраха в
жилището си.
София се престори, че не го чува. Стана й смешно, че се
държи с нея като с дете. Можеше да я попита с най-обикновен тон, а не с
толкова неприкрита загриженост. Вече се познаваха доста добре и не беше разумно
да използват заобиколни пътища, за да стигнат до това, което ги тревожи,
интересува или предизвиква някакви чувства. Тактичността би могла да се
изтълкува и погрешно.
-Не можеш да ме държиш в неведение! Ами ако си в
опасност? Защо трябва да си сама? - продължи да настоява Борис.
-А ти какво си намислил? И ти се правиш на загадъчен! -
контрира София.
-За какво ми говориш?!
-Каза на Светеца, че имаш някаква идея и нищо повече не
обясни.
-Още не съм я изпипал докрай. Но ти нарочно се заяждаш с
мен, за да не те разпитвам! Така ли е?
Вместо отговор София започна да се смее. Борис се направи
на сърдит и седна на леглото с намръщена физиономия. Тези „сърденки" не
продължиха дълго. София скочи върху него, „тушира" го и притисна ръцете
му. Това не й костваше особени усилия, защото Борис нямаше никакво намерение да
се съпротивлява.
- Приемам любопитството ти за оскърбително - заяви
му тя. - Не ме карай да си мисля, че цял живот ще ми дишаш във врата. Затова ли
искаш да се ожениш за мен, за да ме притежаваш и на хартия?
Борис не и отговори. Надигна се и я оттласна от себе си.
Седнаха един срещу друг и като съперници в шахматен турнир се заопитваха да
отгатнат тактиките си.
-Дрънкаш ми глупости, за да те оставя на мира, нали? -
косо я изгледа Борис.
-Позна - отвърна София. Възнамеряваше с това откровение
да сложи край на разговора, но зърна нещо в погледа му и съвсем сериозно
побърза да го предупреди: - Само да си посмял да ме проследиш! Заявявам ти, че
твоето присъствие, дори и скрито, ще ми навреди. Не ме обиждай, като се държиш
с мен като с тъпа кокошка. Нямам кой знае каква работа, но ти ме караш да се
инатя!
-Добре, добре, но как искаш да реагирам, когато се
държиш така загадъчно? - най-накрая се съгласи той.
-Така поддържам любовта ти жива - шеговито изстреля
клишето София и диалогът им пое в по-безопасна посока.
На другия ден, когато лека-полека започнаха да се
събират във всекидневната, забелязаха, че София я няма, но отначало никой
нищо не каза.
Мина пладне, а тя все още не се появяваше и професорът
пръв изрази безпокойството си:
-Не мислите ли, че е време да й се обадим?
-Не! - веднага отвърна Борис.
Беше взел решение този път да я остави сама, макар че
много му се искаше да не я изпуска от поглед, за да е сигурен, че е в
безопасност.
-Не ти ли каза какво ще прави? - настоя Беев,
необезкуражен от пределно лаконичния му отговор.
-Не.
-Защо не отиде с нея?
Борис се усмихна и преди да излезе, му l върна въпроса:
-А ти защо не го направи?
Беев го пропусна покрай ушите си и продължи разпита с
останалите:
-Някой знае ли дали е взела кола?
-Не е - отвърна Лео, който беше проверил още сутринта.
-Значи е в града. Това е добре - гласно се
самоуспокояваше професорът.
Само десетина минути след този разговор София се прибра
и мина направо през всекидневната. Личеше, че каквото и да беше вършила, бе
имала успех, защото се усмихваше и беше много доволна. Тя веднага пресече
опитите на Беев да разбере къде и защо е ходила, който от името на всички се
бе заел да узнае целта на тайнственото й излизане. Никой не разбра какво е казала на Борис, но той изглеждаше доста по-спокоен от предобед.
бе заел да узнае целта на тайнственото й излизане. Никой не разбра какво е казала на Борис, но той изглеждаше доста по-спокоен от предобед.
Вечерта на път към пристанището, където бе закотвена
лодката, София се опита да успокои духовете:
- Приятелчетата ни ще бъдат твърде заети тази нощ, за да
се сетят да погледнат към морето.
Не я разпитваха, но се надяваха, че най- накрая ще изплюе
камъчето.
Мъжът, който бе докарал от закрития док лодката, отвърза
въжетата и им ги подхвърли, когато се качиха на борда. Моторницата беше с два
двигателя и развиваше доста голяма скорост. Говореше се, че дори катерите на
бреговата охрана не можели да се мерят с нея. Името й беше „Свети Никола".
Още се чудеха за какво е служила на Сотос, предполагаха, че е организирал
контрабанда през границата.
След по-малко от час стигнаха до южния залив на
полуострова, обявен за резерват. Борис се оказа добър не само в ориентирането
по суша и безпроблемно рулираше. Не биваше да рискуват и когато влязоха в
залива, загасиха светлините. От тяхната предпазливост може би зависеше животът
на Тамирис. Акостираха до дървения кей, който бяха видели на картата. Дотук
всичко вървеше по план.
-Ще изчакаме още половин час - шепнешком се разпореди
София.
-Тъмно е като в рог. Какво ще чакаме? - попита професорът.
Останалите също искаха да знаят защо й трябва още време.
София най-накрая бе принудена да им разкаже какво е правила през деня. Така
щяха да запълнят и времето си преди началото на операцията.
Тази сутрин отидох в рибарската кръчма, дето всички я знаете.
С мрежите отпред.
- Бях чувала, че там се навъртали иманяри и прекупвачи.
Уж случайно се заприказвах с барманката. След втората чашка езикът ми се беше
„поразвързал". Оплаках й се, че тези дни ни се е наложило да се завираме в
някакви подземия, и сме се натъкнали на стар градеж. Носели се слухове, че зад
него имало неотваряни гробници, по-стари и от варненския некропол. Казах, че
не сме ги пипали, защото още не сме си уредили разрешителното, но като ни го
дадат, веднага ще слезем пак долу. Разговаряхме също за други неща и като че
ли станахме приятелки. Нали схващате? Барманката така, между другото, върна
разговора на гробниците. Be- че бях забелязала, че някои от клиентите са се
преместили по-близо до мен. Бях толкова усмихната и благоразположена, че жената
направо ме попита къде се намира тунелът. Вече бях „пийнала порядъчно" и
като на близка приятелка й доверих точното местоположение на входа.
-Казала си й за къщата на пазача?! - възкликна Лео, след
което последва дружно изшъткване и той не ни се обади повече.
-Предупредих я, че винаги е пълно с въоръжена охрана.
Все пак не искам заради мен да застрелят някого, пък бил той и иманяр. Сигурна
съм, че вече са там. Същия слух пуснах в антиквариата и на пазара, докато се
преструвах, че търся стар стенен часовник за подарък на приятел. Така че,
момчета, врагът ни ще бъде атакуван тази нощ от безстрашни крадци на
национално богатство. И охраната ще е заета с тях.
-Това ли било?! - възкликна Боян, като се опитваше да
укроти баса си.
-Можеше да ни кажеш! А вместо това ни остави да се
притесняваме! - скара й се като на малко дете професорът.
-И аз това исках да кажа - шепнешком
го подкрепи Максим.
-Ти да мълчиш! - сряза го София. - Не съм забравила
„разходката" ти до Варна!
- Да вървим! - прекрати всякакви по-нататъшни пререкания
Борис и пръв скочи на кея.
Групата го последва и светейки си с фенерчетата,
стигнаха до стълбата, която зигзагообразно водеше към високия бряг. От
мястото, където излязоха, се виждаха светлините на голяма сграда. Наоколо имаше
достатъчно гъсти храсти, за да прикрият придвижването си. Не забелязаха охрана
и без повече да се бавят, потеглиха в индийска нишка към вилата. Тя беше в
стила на старите колониални имения на американския Юг. Имаше същия голям вход
с широко стълбище и колони, които крепяха огромната тераса на втория етаж,
надвиснала чак над минаващата пред стълбите алея за автомобили. Приличаше
повече на дворец, отколкото на обикновена тузарска вила, за каквато я мислеха
хората. От шосето нямаше как да се огледа, а от морето я виждаха само
разхождащите се с яхти и рибарите, които и без това правеха от цацата кит.
Заобиколиха я. Беше самоубийствено да влязат през
парадния вход - цялата й фасада беше осветена от мощни халогенни прожектори.
Отзад имаше само две градински лампи. Те мъждукаха едва-едва и хвърляха бледа
светлина към открит паркинг с два автомобила. По средата на сградата имаше още
една лампа, осветяваща черния вход. Не можеха да минат и през него, защото със
сигурност беше наблюдаван, ако не от човек, то от охранителна система.
Лео и професорът останаха в храстите близо до гората,
която скриваше сградата от шосето и изпълваше целия полуостров с живот и
зеленина. Задачата им беше да кликнат по мобилния телефон, ако някой се появеше
ненадейно. Останалите се промъкнаха покрай задната стена до един от прозорците
на приземния етаж. Борис уви пистолета в якето си и счупи стъклото. Бръкна
през дупката и отвори прозореца. Безшумно влязоха в помещение, което се оказа
кухненски килер с размери, съответстващи на двореца. Рафтовете бяха натъпкани
с консерви, напитки, торби с брашно, захар, олио, сосове и всевъзможни други
хранителни продукти, сякаш се бяха подготвили да преживеят ядрена зима. Беше
чисто като преди проверка на ХЕИ, което показваше, че сред персонала цари идеален
ред.
Килерът се оказа незаключен и това им спести шума от
разбиването на вратата и риска да бъдат заловени. Дотук късметът ги
съпътстваше. Излязоха в тъмен коридор и зашариха по стените с лъчите на
фенерчетата си, търсейки някакъв белег, по който да се ориентират къде е
Тамирис. Коридорът вървеше само направо по дължината на сградата, а вратите
следваха шахматно от двете му страни. Започнаха да ги отварят една след друга.
София следеше да не изникне някой по стълбите от първия етаж. В стаите имаше
неупотребявани вещи, някои от които все още си стояха в опаковките. Дори и да
бяха контрабандна стока, това не беше тяхна работа, а на митническите власти,
които вероятно са си получили своя дял, щом не са ги конфискували.
Преминаха покрай стълбите и асансьорната шахта, които
разделяха коридора през средата, и продължиха нататък. Когато останаха само две
стаи, нервите им едва издържаха, но бяха решени да не си тръгнат, докато не
намерят момичето - с цената дори и на по-крайни действия, ако се наложеше.
София се движеше заднешком, без да откъсва поглед от коридора зад тях. Борис
отвори последната врата в дъното и едва не пропадна по стълбите, които водеха
надолу.
- Това е избата - прошепна, -към която води тунелът от
къщата на пазача.
Когато се обърнаха, видяха, че Светеца стои като
хипнотизиран пред другата врата.
Без да ги поглежда, той протегна ръка и натисна бравата.
Усети, че сърцето ще изхвръкне от гърдите му. В момента, в който отваряше, се
молеше на всички богове и светии Тамирис да е жива и здрава и да е точно в
тази стая.
Четири фенерчета осветиха помещението и зашариха по
купчините матраци.
-Тамирис! - извика отчаяно Светеца и изобщо не го
интересуваше дали някой от охраната ще го чуе.
-Тук съм - чу се тих женски глас откъм дъното на стаята.
- Божичко! - възкликна радостно София. Беше се убедила,
че това наистина е богинята, като видя как Карамилев се втурна презглава към
нея. - Бързо, момчета! Грабвайте я и да се омитаме!
Тамирис сякаш беше останала без капчица сила. Не се
знаеше дали напоследък изобщо са се сетили да я нахранят и да й дадат вода.
Бяха закачили едната й ръка с белезници за тръбите на парното, но Борис успя
да ги отключи. Щом Карамилев я вдигна от дюшека, върху който се бе сгушила, тя
обгърна шията му и затвори очи, намерила най-сетне покой и сигурност в обятията
на своя любим. Сцената беше трогателна и в същото време предизвикваше желание
за мъст.
Светеца понесе Тамирис на ръце. Почти тичешком групата
стигна до дъното на коридора, където се намираше килерът, през който бяха
влезли. Пръв навън се измъкна Борис и пое богинята от прегръдката на Светеца.
Останалите ги последваха. От гората към тях се присъединиха професорът и Лео и
всички хукнаха към отвесните скали, където започваше металната стълба. Въпреки
че бе стръмна и хлъзгава, групата се придвижваше максимално бързо. Тамирис се
бе приютила в силните ръце на Боян и той я носеше с такава лекота, сякаш беше
безтегловна.
Откъм вилата се чуха викове и София, която се движеше
последна, едва не попадна в светлината на шарещите наоколо прожектори.
- По-бързо! - прошепна тя.
Не биваше да се бавят нито секунда, защото всеки момент
бандитите можеха да се досетят за кея и да дотичат. В една от по- големите
пещери, с които бе пълен заливът, бяха видели моторна лодка, също толкова мощна
колкото тяхната. Борис даде знак да се качват на „Свети Никола" и се
втурна към скритата в пещерата моторница. Не се забави много, пристигна
задъхан, запали двигателите и веднага потеглиха. Отгоре се чуха ядни викове,
последвани от изстрели. Няколко куршума пропищяха съвсем наблизо, но успяха да
се отдалечат навътре в морето без никакви поражения. На тяхна страна бяха
тъмната нощ и безветрието - при едно по- силно вълнение или не дай боже буря с
тях щеше да е свършено.
- Карай към старата щабквартира - каза професорът на
Борис. - Ще ни трябва спокойствие, за да се съвземем и да подготвим наистина
добър план.
Нямаше как да се върнат в централата. Там непременно щяха
да ги потърсят онези типове. Щом не се спираха пред убийства, значи много
сериозно се бяха заели да съберат камъка с момичето в пещерата. Гневът им
щеше да е ужасен, когато разберяха, че и пленницата им е изчезнала.
Групата се нуждаеше от време, за да спре не само
бандитите, а и проклятието. Не можеха да се обърнат към полицията, но пък София
бе достатъчно богата, за да си позволи някои от екстрите на Сотос. Срещу
прилична сума един човек щеше да й даде нужната информация. Когато наследяваше
активите на фондацията, тя мъдро бе решила да запази някои от ненапълно
законните си връзки.
Глава V
Човекът на Сотос
Всички освен
София и Борис слязоха късно след полунощ на кея в родния град на братята Бееви.
За половин час стигнаха до къщата в бившия лозарски район, където някога се
бяха събрали, за да организират търсенето на храма на Барадж.
Най-сетне
можеха да си поемат дъх и да се погрижат за Тамирис. Тя беше толкова изтощена,
че след като на бавни глътки изпи един силен чай с много захар, заспа моментално
в леглото на професора, което той джентълменски й предостави.
Мъжете се
разположиха в дневната. Бяха превъзбудени от успешния завършек на мисията и
дори през ум не им минаваше за сън. В този момент не мислеха какво би могъл да им донесе утрешният ден, а се
радваха, че успяха да спасят момичето. Най- щастлив беше Светеца. Той не стоя
дълго при приятелите си. Не го свърташе, като знаеше, че Тамирис е в другата стая. Безшумно, на пръсти, отиде в спалнята при нея.
Седна на ръба на леглото и дълго я
гледа как спокойно спи. Не
искаше дори да си представи ужаса, който бе преживяла в онази маза.
Какви ли мисли бяха минали през главата й и колко ли пъти
сърцето й се е свивало от страх при всеки шум. Трябваше да направи всичко
възможно, за да й помогне по-скоро да забрави този кошмар.
Борис насочи моторницата на север и със София я зарязаха
в един пуст залив преди Бургас. Спуснаха котвата, за да не я отнесе
течението, и изгазиха до пясъчния бряг.
На стоп им спря един микробус. Мъжът каза, че бил
тръгнал към тържището за зеленчуци и плодове. Беше прекалено рано, но проблемът
си беше негов и важното бе, че ги закара до железопътната гара, от която
нямаха много приятни спомени. Въобще целият град им напомняше за дните, когато
бяха преследвани от горилите на гърка. И сега положението не беше много
розово, но се чувстваха по-силни, защото зад гърба си имаха безценно
приятелство.
Взеха си стая в големия хотел на центъра и безуспешно се
опитваха да заспят. Не можаха да мигнат дори за половин час. Първите лъчи на
слънцето им подействаха като сигнал за действие. Изкъпаха се, облякоха се и
зачакаха часа на срещата, която си бяха уговорили още през нощта. Затова бяха
дошли в
Бургас. Трябваше им един човек, от когото София се бе
надявала никога да не поиска помощ, но сега осъзна, че не е достатъчно само да
си богат, за да си недосегаем. Че ако държиш да останеш с чисти ръце, трябва да
имаш хора за мръсната работа или такива, които да те предпазят от вземането на
крайни мерки.
Преди да излязат от хотела, тя отново помоли Борис:
- Обещай, че няма да ме следиш. Ще те забележат и може да
се усъмнят в намеренията ми. Искам всичко да стане, както трябва и без никакви
усложнения.
Това беше онази София, която виждаха no-често служителите
на фондацията и мноro рядко приятелите й. Беше толкова сериозна и властна, че
изобщо не приличаше на себе си. Миловидното й излъчване на русалка беше
напълно заличено от вдигната й на кок коса и тъмния класически костюм, който
си беше купила тази сутрин. Борис вече я бе виждал такава, но пред деловата
жена с милионите зад гърба си винаги се чувстваше като изправен отново на
стартовата линия.
За няколко минути се беше преобразила не само външно.
Цялата омраза, негодуванието към нередностите и по-точно към несъвършенствата
на този свят й бяха изопнали лицето и правеха погледа й режещ като бръснач.
Решението да се бори докрай за приятелите си беше
концентрирало вниманието и енергията й в предстоящата среща.
Борис беше принуден да отстъпи. Досега винаги бе
присъствал на деловите й срещи, но знаеше, че тази е различна.
Двамата слязоха заедно във фоайето на хотела. Борис се
запъти към крайморския парк, където се разбраха да я чака, а София се отправи
към мястото на срещата.
Тясното и смърдящо на тютюнев дим кафене съвсем не бе по
вкуса й, но беше толкова безлично и непретенциозно, че се досещаше защо онзи
тип го бе избрал.
Докато крачеше натам, тя с досада си спомни среднощния
разговор с Борис. На дълго и
нашироко бяха обсъждали как да спрат преследването на Тамирис...
„Спомена, че имаш някакъв план" - бе го подсетила
София за казаното от него преди ден-два.
„Да, имам нещо наум, но трябва да отидем във
Враца."
„По дяволите, зарекох се никога повече да не се върна в
онази потискаща къща!"
„Не съм казал, че всички трябва да се изсипем там! Къде е
камъкът.
„Винаги е в мен. Интересното е, че за големината си не
тежи много."
И тя го бе извадила от джоба на елека си.
Камъкът проблясваше при всяко помръдване на ръката й.
Светлината, която излъчваше, беше много странна и различна от тази, която
познава всяко човешко същество. Беше ярка, но не заслепяваше, а за част от
секундата извеждаше погледа в нова, непозната среда, изпълнена с покой и
лекота. Всеки проблясък приличаше на бързо разгарящ се въглен, но не излъчваше
никаква топлина, а само енергия, която правеше въздуха по-тежък и по-осезаем.
Беше доста необичайно, защото практически никой не обръща внимание на дишането
си, а като държеше камъка, София ценеше всяка глътка кислород, поддържаща живота й. Сякаш камъкът
я подтикваше да отдава дължимото и на най-дребните неща, които човек приема за
даденост и осъзнава стойността им едва когато започне да ги губи.
Предметите в неживия свят на нашата планета не подтикват
към подобни размисли. Думата на мъртвите е отнета завинаги. Дори и цитираните
до втръсване отишли си от земния свят мъдреци не носят нито поука, нито
ефективна формула, която да накара следващите поколения да избягват сторените
вече грешки. Всичко се повтаря до безкрай и така ще бъде, докато материята владее
над духа.
Не от такова място идваше метеоритът.
„Възможно ли е камъкът да въздейства по този начин на
въздуха? Да не би да става някаква химическа реакция?" - бе попитала.
Борис само бе свил рамене:
„Върни го в джоба си и ела да ти кажа какво съм намислил."
И я беше повел към терасата. Не можеха да бъдат сигурни,
че не са подслушвани, и за да успеят, трябваше да са изключително предпазливи.
Върху тайната на плана се базираше и бъдещето им...
София влезе в кафенето и започна да оглежда посетителите,
насядали край кръглите масички с тъмни покривчици. Някога в такива заведения не
се пушеше и ги наричаха сладкарници, а където пушенето беше разрешено, влизаха
само кварталните пияници. Не беше виждала човека на Сотос, нито знаеше името
му. Имаха уговорка да го разпознае по разтворения чуждестранен вестник пред
себе си. Когато отиде до бар плота, видя в огледалото, че единственият мъж, на
чиято маса има вестник, се намира на две-три крачки.
Беше около петдесетте, със студено, гладко избръснато
лице и късо подстригана почти бяла коса, която не го правеше по- стар, а
по-мъжествен и някак особено строг. Беше облечен в черен костюм на дискретни
райета и черна риза, закопчана до последното копче. Липсваха само тъмните очила
и табелката: „Таен агент*.
София се обърна
и без предисловия седна
срещу нега
-Откъде имате тази телефонен номер?
- попита я мъжът, който очевадно гъшо не възнамеряваше да
се церемоня,
-Наследих ви с тефтера на един мъртъв
грък - отвърна София. Умееше добре да
-Преценява хората, с които си имаше работа, к този беше
именно какъвто си го представяше - Искам да знам дали ще работите и с мен Няма
да ви изнудвам. -Аз играя на чисто. Цената е същата.
-Няма как - отсече тя и написа едно число на касовата му
бележка и я бутна към него.
Мъжът хвърли
бърз поглед на числото и се втренчи в лицето и. Сигурно не бе дошъл неподготвен, но от това. което бе
узнал за нея и фондацията и не му беше станало ясно
как така изведнъж е наследила богатството на Сотос и каква точно игра
играе .Почти минута я гледа изпитателно.
-Слушам ви! - каза най-сетне. Смачка касовата бележка,
прибра я в джоба на сакото си и добави: - Това е тарифата ми за ден, нали
знаете?
София кимна.
-А аз откъде да съм сигурна за вашата дискретност?
-Налага ни се сляпо да се доверим един на друг.
-Вие работите в полицията и знаете всичко за мен. Водите
ми поне с крачка - София забеляза леко трепване на ръката му, когато хвана
чашата си с кафе, и изстреля: - Има някои записки срещу телефона ви.
-Какво още знаете? - попита той и се огледа наоколо.
-Почти нищо. Дори името ви не знам, но няколкото думи
срещу телефонния номер ме накараха да се обърна за помощ към вас. Трябва да
знаете, че ще ви платя чак след като свършите работата, за която искам да ви
наема.
Мъжът се поуспокои и студенината в погледа му се замени с
любопитство.
-Не мога да разбера защо Сотос ви е определил за
наследник. Вие нямате нищо общо! - поде той и като видя, че отговорът
й е само
бледа усмивка, реши да мине по същество: - Добре, госпожо, слушам ви!
-Познавате
ли новите собственици на резиденцията в резервата? Какво можете да ми кажете за
тях?
-Няколко
мамини синчета, на които бащите са големи клечки, се правят на местни
господари. Никой не смее да ги закачи, но и не са постъпвали официални оплаквания.
Не се занимават с нищо незаконно. Никакви наркотици или оръжие. Може би внасят
контрабандно техника или някакви други стоки, но досега не сме ги уличили.
Само предположения, фрашкани са с пари и дори с търговия на хора да се
занимават, няма кой да свидетелства.
-Не са
мафиоти, не са руснаци и нямат нищо общо с петролния бизнес, така ли?
-Да. Освен
ако, като говорите за мафия, не визирате комунистите.
-Какво
знаете за тях?
-Преди
години три синчета на известни тукашни депутати, които са абонирани за
парламента, решили, че са достатъчно големи, за да се отделят от мама и тати,
и тъй като се чувстват по-силни в група, закупили старата резиденция на
партията. Според мен само са я наели, защото нямат акт за собственост. Дори ме
съмнява, че изобщо плащат нещо. Сега се правят на гангстери, макар да се
изхранват от далаверите на родителите си и няколкото фирми, които се занимават
е всякаква дейност - от внос на плодове и зеленчуци до робски шивашки труд за
чуждестранни поръчители. Ходят с охрана и вдигат скандали, за които после си
плащат в брой. Чувал съм, че се занимават и с иманярство, но си остава само
слухове. Като се смени властта след изборите, ще поработим по-обстойно над тях.
Та какво точно искате от мен?
-Можете да ги наричате „мамини синчета", но те са
отговорни за убийството на дърводелеца във Варна. Виждам, че знаете за какво
говоря. Искам да отстраните наемниците, които им вършат мръсната работа.
-Сигурна ли сте? Това е сериозно обвинение!
-Откъснете жилото на скорпиона, а ние ще се справим с
останалото.
-С какво по-точно?
-Ако исках да знаете, щях да ви информирам, но аз ви
плащам, за да ми свършите точно определена работа, без да проявявате
любопитство! - процеди София.
-Простете, няма да се повтори. Реших, че може да се разбъбрите...
-Като жена .- допълни го тя. - Бях ви
от полза, като ви казах къде
да търсите убийците. Направете го и така ще ми помогнете. Когато постигнете
някакъв резултат, ще ви платя.
-Има ли
нещо, което все пак трябва да знам?
-фондацията
ни е съвсем легитимна. На един от приятелите ми откраднаха пистолета. Още
същия ден се обади в полицията за кражбата. Наложи се да се изнесем от
централата за по-голяма сигурност. Не знаем онези докъде, ще стигнат. Това е
всичко, което мога да ви кажа.
-0'кей. Ще
проверя какви раздвижвания има в подземния свят през последните дни.
-През
последните месеци - поправи го София.
-Ако са
събирали хора, ще разбера.
-Не ми
трябва само информация, искам да спрете тези убийци. И още нещо, давам ви
само три дни. Опитайте се дори за по-кратко време. Ще ви платя двойно при
резултат, който да е в наша полза.
След тези си
думи София стана, кимна му за довиждане и излезе от кафенето.
На улицата си пое дълбоко въздух. Не
само цигареният дим беше причината да се чувства като астматичка. Докато
говореше с този
мъж, с ужас си мислеше какви пакости би могъл да направиш, ако имаш повечко
пари. Нужно бе само да познаваш когото трябва и дори убийство можеш да си поръчаш.
София добре съзнаваше, че се забърква в нещо рисково като двуостър нож. Много
трябваше да внимава по някакъв начин да не стане зависима от полицая. Всичко,
което би попаднало в полезрението му, трябваше да е законно, защото човек като
него, който, макар че е на отговорен държавен пост, взема пари, много пари, за
да изпълнява частни поръчки, не би се поколебал и да изнудва, ако му се
предоставеше възможност.
Щом се отдалечи от мястото на срещата, София се обади на
Борис, че всичко е минало добре. Той вече я чакаше с багажа във фоайето на
хотела. След малко се срещнаха и веднага се отправиха към автогарата. Качиха
се на първия микробус към родния град на братята Бееви. Той беше полупразен, нямаше
опасност от подслушване и София предаде на Борис целия си разговор с непознатия,
като не пропусна да подчертае, че му е дала само три дни срок.
- Мислиш ли, че за толкова време ще успее да залови
убийците? - попита скептично той.
-Надявам
се, че ще се опита да заработи парите си. Ако не успее, поне ще внесе смут
сред онези типове и ще ги изненадаме наистина здраво.
Дадохме му убийците, негова работа е да докаже, че са
такива. Не е толкова трудно. Сигурен съм, че в онзи палат е пълно с улики.
-Ако не свърши работата, за която го ангажирах, ще
сметна, че ни е предал, и няма да се зарадва много, когато отида в полицията
или предам на пресата документацията, събрана за неговата незаконна дейност от
Сотос - ухили се доволна София.
-Започваш да ме плашиш! - иронизира я Борис.
-Така е. Внимавай как се държиш! - влезе в тона му тя.
Не след дълго пристигнаха в малкото крайморско градче и
се отправиха пеша към някогашния лозарски район. Този път портата беше
затворена, но в двора видяха единия от джиповете на фондацията. Стори им се
странно, защото останалите от групата бяха пристигнали с моторницата. Завариха
всички в дневната. Седяха с унили физиономии и мълчаха. Тамирис се беше
притиснала в Светеца и изгледаше значително по-добре от състоянието, в което я
бяха намерили.
- По-бодро! - подвикна София, виждайки ги така
обезверени. - Носим добри новини.
-Кой докара джипа? - попита Борис.
-Аз - отвърна Боян. - Не са ме проследили, не бой се.
-Някой влизал ли е?
-Всичко си беше така, както го оставихме. Не можех да
стоя безучастен и нищо да не правя! - избухна Голямата мечка.
-Не се люти! - успокои го София. - Добре е, че си свършил
нещо.
Тя седна на фотьойла до Лео и тежко въздъхна:
Всъщност новините не са много добри, но само за момента.
Светлината в края на тунела вече се вижда. До три дни или полицията ще прибере
на топло убийците и ще имаме поле за действие, или ние ще грабнем оръжието и ще
се защитим, както го изискват обстоятелствата. И в двата случая екшънът е
гарантиран, така че се вземете в ръце.
-Разказвай какво стана! - не се стърпя и я побутна Лео -
Ние тука си изкарахме акъла. Всяка минута ни правеше все по-черногледи.
- Цял ден така пуфти, че се уплаших да не му свърши
въздухът и да се изпружи - оплака се на шега Мак.
-Само като знам, че
би могъл да ми направиш изкуствено дишане, и от онзи свят ще се върна - не му
остана длъжник Лео.
София им разказва за срещата си. Описа подробно мъжа,
когото бе наела, но никой не си спомни някога да го е виждал.
-Така без име... - поклати глава професорът.
-Не може да не го познаваме, ако е голяма клечка и
наистина е от нашия край - обади се и Лео.
-Прав си - потвърди Светеца, който познаваше и стария, и
новоизлюпения елит на Бургас.
-Първото, което трябва да направим, преди да задействаме
плана на Борис, е да ви оженим - отвърна му София.
-Сигурни ли сте? - попита бъдещите младоженци Борис. -
Това не е за един ден.
-На нас ли го казваш?! - засмя се Светеца.
-Повече от сигурни. Обречени сме един за друг - усмихна
се и Тамирис.
-Винаги само това сме искали - добави той и я притисна
още по-силно в обятията си.
Бяха толкова щастливи и доволни, че въпросът на Борис
прозвуча някак нелепо и очевидно беше излишен. За всеобща радост Светеца отново
си беше. същият - спокоен и уравновесен, с бистър и остър ум.
- Щом сте се решили на тази стъпка -каза
София, - утре се гответе за сватба. Няма да е кой знае каква, но обещавам, че
когато всичко свърши, ще направим във ваша чест страхотен бал!
Само преди минути всички изглеждаха като на заколение, но
ситуацията се промени. Надеждата се бе завърнала с нова сила.
Глава VI
Добре е,
когато има резервен план
Добрите намерения бяха налице, но не можеше светът вечно
да се върти съобразно желанията на екипа. Балансът се крепеше върху
непрекъснатото редуване на „да" и „не", на добро и зло, на светло и
тъмно - изобщо на всички противоположности, които изграждат бързо променящия
се свят.
Още на разсъмване стана ясно, че ще се наложи да по
отменят за неопределено време сватбата, която бяха запланували.
Професорът не можа да заспи до късно през нощта, а когато
най-накрая успя, сънят му не трая дълго. Към четири часа отвори очи и убедил
се, че няма смисъл повече да се измъчва, включи телевизора и намали звука, за
да не събуди Лео. Той най-спокойно си спеше, издавайки специфичен звук, който
дразнеше не с хриптенето, а с точно определения интервал на прозвучаването си.
Наподобяваше прекалено голям часовник, вкаран в тясно пространство - просто
нямаше как човек да свикне с него. Трябваше или да бъде изхвърлен, което
професорът не беше в състояние да направи, или просто да го заглуши, но това
би могло да стане, ако си бяха само двамата на етажа.
По един от каналите даваха новини и Беев погледна към дисплея. Изведнъж екранът
се запълни от снимката на врачанския нотариус.
Веднага усили говора и точно навреме, за да чуе обявата,
че който дадял някакви сведения за този изчезнал мъж, щял да получи прилично
възнаграждение. Появи се телефон за връзка и професорът успя да го запише на
един хвърчащ лист.
-Какво става?! - измънка, сърдит, че го будят, брат му. -
Намали го! Я виж колко е часът!
-Какво искаш да кажеш?! - не схвана мисълта му Беев.
-Ами сети се сам! - отряза го Лeo с досада и се обърна
на другата страна, опитвайки се да заспи.
Професорът знаеше, че само Карамилев може да отвори
саркофага, но какво пречеше да разбият капака му на парчета. По успокои го
мисълта, че онези са посветени в легендата и саркофагът им е нужен непокътнат.
Лошо би станало, ако някой друг откриеше пещерата.
Човешката природа е такава, че ако не се знае какво крие
едно затворено за очите пространство, разкриването на загадката става
единствена цел и няма мирясване, докато не се проникне вътре. В такива моменти
средствата и начините са без значение. Единствено важна остава целта.
Спокойствието на Лео не подейства благотворно на брат му
и той продължи да прещраква каналите, търсейки още информация. Предполагаше,
че и в останалите новинарски емисии ще съобщят нещо за издирването на
нотариуса, но попадна на нещо съвсем различно и неочаквано. Известно време
остана втрещен, но бързо се съвзе и започна
да крещи:
- Момчета, бързо-о-о! Елате.
Изплашени от екстремното събуждане, всички се струпаха на
вратата и се втренчиха в телевизионния екран, където показваха високоскоростната
моторница.
-„В тази лодка беше намерено оръжието, с което се
предполага, че е било извършено зверското убийство на дърводелеца във Варна -
коментираше новинарят. - От полицията съобщиха, че щом уликата е открита край
Бургас, разследването ще продължи съвместно с тукашното управление на МВР.
Професорът угаси телевизора и заключи мрачно:
-Мисля, че този път ни изпревариха.
-А аз смятам, че направиха грешка, която е само в наша
полза. Ангажирах един човек, който сега няма да бие на очи, като се занимава с
това убийство - започна да успокоява нажежилата се атмосфера София. Й Има и
още нещо, което не ви казах. Лодката ни е била открадната още онзи ден - и тя
тръгна да излиза от стаята, защото едва държеше очите си отворени.
-Чакай! - извика след нея Боян. - Защо ние не знаем?
-Само кажи кога успя да се обадиш на полицията? - не се
отказваше великанът.
-Веднага след като вие слязохте на брега. А и не ми
говори за споделяне! Аз искам ли да знам всичко? Не! Досаждам ли ви? Не!
Правите ли си изводи?
Изявлението й ги накараха да се почувстват неудобно.
Боян понечи да каже нещо за собствено оправдание, но Тамирис го изпревари.
-Чакай! - обърна се тя към София. - Знам защо се сърдиш.
Съжалявам, че не ви разказах какво ми се случи! Ако искаш, още сега ще
седнем...
София се спря на вратата и се обърна.
-На вас не ви ли се спи?! - попита риторично. - Е,
добре! Искам да кажа, че сънят е нещо, без което не мога, а не че съм сърдита
за нещо си.
След минута всички се събраха в дневната и се настаниха
върху разпънатия диван и фотьойлите.
Тамирис започна разказа си от момента, в който приятелят
й бе извикан в централата заради писмото с акта за собственост на къщата във
Враца и във връзка с произтеклите от него събития.
- Бях разбрала, че някой се е добрал до легендата и нещо
повече - беше повярвал.Знаех, че рано или късно ще стигнат до мен, а с това щях
да те застраша - тя потърси погледа на Карамилев, който седеше до нея и
държеше ръцете й. - Нямаше да си простя, ако ти се случеше нещо лошо точно
сега, когато най-сетне те бях открила и се уверих, че чувствата ми са
споделени...
-Как са разбрали коя си и къде да те търсят? - прекъсна я
София, опитвайки се да избегне още едно сълзливо и мелодраматично обяснение в
любов.
-Аз самата си бях виновна. Исках на всяка цена да открия
Антим. Но изобщо не ми стана ясно как се случи. Макар че помня всичките си
прераждания този момент ми убягва.
Сигурно няма да ми повярвате, ако ви кажа, че се озовах пред вратата му като по
магия. Изплаших се. Предположих, че това, което ми се случва, е част от
проклятието, но не избягах. Стоях пред вратата му, решена да приема съдбата
си, каквато и да е тя. Когато Антим застана пред мен, разбрах, че най-накрая и
моят късмет е проработил и молбите ми са били чути, защото бях намерила
единствения мъж, който съществува на този свят единствено за мен.
-Не си ли й казал?! -изненадано изгледа Светеца
Максим.
-Имах право на едно желание и така се появи ти. После ще
ти обясня...
Последните думи отлетяха в пространството, защото
нетърпеливото женско любопитство е на ниво, чиято величина надвишава егото на
мъжете. Така че се наложи Светеца да я информира за подземния храм на Барадж и
за наградата, която е получил всеки от екипа.
-Не знаех, че и ти си ме търсил - трогна се Тамирис,
макар да разбра, че любимият и не е бил съвсем наясно какво го е карало да се
чувства не на мястото си в живота. - Преди да узная, че това може да ми се
случи, бях се отчаяла и исках всичко по-скоро да свърши. Вече не ме
интересуваше, че някой би могъл да се възползва от проклятието. Търсех
всевъзможни начини да те открия. Едно момче ми направи услуга и пусна в интернет
моята одисея, от която ставаше ясно какво ми се е случило и какво търся.
-Така ти си предизвикала съдбата - отбеляза
развълнуван професорът. - Значи оттам онези са изнамерили историята ти. Невероятно!
Как са могли толкова лесно да повярват във всичко това?!
-Съжалявам, не предполагах, че някой ще го приеме за
чиста истина!
-Не легендата ги е впечатлила толкова -обади се Борис. -
Предполагам, ме първо са открили саркофага с камъка и чак след това са се
разровили за повече информация.
-Това е минало - прекъсна разсъжденията му София. - Сега
трябва да обмислим какво ще правим оттук насетне. - Тя кимна на момичето: -
Продължавай. После какво стана?
Тамирис изтри сълзите, които се стичаха по бузите й.
Крехката й душевност май се разминаваше с представите на София за съвременната
жена. Но това беше още едно потвърждение, че и през толкова прераждащия тя си
оставаше онази древна принцеса, живяла зад стените на двореца си, обгрижвана от
многобройна прислуга.
-Бях забравила за грешката с интернет, но забелязах на
няколко пъти, че ме следят, и бързо събрах две и две. Предположих какво се
случва и се опитах да залича следите си. Опаковах всичко, което имах, оставих
една кратка бележка и избягах. Запътих се към гарата, за да си оставя там
багажа, който ми пречеше. Нуждаех се от време за размисъл и реших да се отбия
в най-близкото заведение. Трябваше да реша накъде да поема. Не бях забелязала
опашка след себе си и си мислех, че всичко е наред, но скоро разбрах колко
греша. Преди да вляза в заведени
ето, отнякъде се появи голям черен джип и се качи на
тротоара. Отвътре изскочиха двама мъже и толкова бързо ме набутаха в него, че
не можах да им окажа никаква съпротива. Завързаха ми очите и запушиха устата
ми.
-Не видя ли лицата им, не се ли обърнаха по име един към
друг? - попита Борис.
-Не. Но съзнавах, че това е важно. Въпреки че бях
изплашена, умът ми работеше безотказно.
- За разлика от някои други - промърмори под носа си
София, спомняйки си в каква паника бе изпаднал Светеца.
-Действаха като професионалисти. — продължи разказа си
Тамирис. - Не знаех къде ме караха. Разопаковаха ме чак в онази маза, в която
ме намерихте. Не ми говореха, нито ми викаха. Сякаш бях неодушевен предмет. От
време на време ми подхвърляха хляб и вода като на куче, но им трябвах жива, поне
докато ме закарат до саркофага. Не знаех защо се бавят. В главата ми се въртяха
най- различни предположения.
- Имала си късмет. Съвсем случайно си била спасена от
глупавата алчност на един дърводелец - вметна професорът. - Извинявай, че те
прекъснах. Продължи!Сега вече съм наясно, но тогава... - гласът й изтъня и се
наложи Светеца да я
успокоява. - Ще ви помогна е всичко, което е по силите ми! И
искам да ми простите, че ви забърках с проблемите на живота си!
-Не се коси! - окуражи я София. - Ние не изоставяме
приятелите си. Преживяла си достатъчно. Време е да сложим край на това
проклятие, фактът, че се намесихме, е част от общата ни съдба. Жалко, че не те
приехме в групата още преди това да се случи. Можеше да ти спестим тревогите.
Но те са минало, да гледаме напред, за да не оплетем конците.
Борис го глождеха други мисли и съвсем не му беше до
сантименталност.
-Искам да те питам нещо,което само ти можеш да ми
обясниш, защото майсторът на саркофага не си спомня дори какво е ял вчера - и
той намигна на Карамилев.
-Слушам те - кимна Тамирис.
-Ако сложим някой друг на твоето място в саркофага...
-Както вече го направихме... - прекъсна го Лео.
-Ако сложим някой друг на твоето място - повтори Борис -
и върнем камъка в ложето му върху капака, какво според теб би могло да се
случи?
-Това не е правено досега, но със сигурност ще се приеме като акт
на измама - усмихна се Тамирис, досещайки се накъде бие. - Подозирам, че тези,
които се намират наблизо, неминуемо ще се срещнат преждевременно със
Създателя. Ако някои се наемат да извършат тази измама, преди ние да сме се
оженили и да сме възпрели проклятието, ще се случи нещо много лошо. Не мога да
ви кажа точно какво, но няма да им се размине.
-Може пък проклятието да се прехвърли на друг... -
намеси се Максим.
-Това да не ти е дребна шарка - бодна го Лео. - По-скоро
енергията, която всички почувствахме, ще се стовари с цялата си мощ върху
осквернителите.
-Не мисля, че някой от нас може да знае какво ще се случи
- секна по нататъшните им догадки професорът. - Говорите врели-некипели, сякаш
идвате от врачка, успяла да напълни главите ви с бабини деветини, чиято
единствена цел е да ви заблуди дотолкова, че с удоволствие да изпразните джобовете
си и дори да я пожелаете много пъти след това.
-Сигурен ли си, че говориш за врачка? -попита го Боян и
намигна на останалите.
Беев не обърна внимание на намека му и продължи
съжденията си:
- Не бъркайте фолклора с дрънканици- те на гледачките, които
дължат редките си сполучливи попадения единствено на дъдривата уста на своите
клиенти и на размекнатия им от тревоги ум. Аз лично бих ги посъветвал да
започнат да пишат. За жалост повечето са неграмотни и лъжите, които дрънкат,
са начин да си изкарват прехраната.
-Започна се! - изстена жалостиво Лео и започна да се
свлича на фотьойла, показвайки как се разтича, когато брат му започне някоя
от лекциите си за живота.
-Чух те! - без да го поглежда, каза Беев. Дори не му се
обиди. Даваше си сметка, че понякога се увлича, но неусетно мислите преминаваха
границите на ума му и все му се изплъзваха. - Та мисълта ми бе - върна се на
последиците от вероятната измама със саркофага, че щом има хора, които пренебрегват човешкия
живот заради собствените си облаги, нима ни интересува какво ще ги сполети в
пещерата? Каквото ще се случи, те вече са си го предначертали. Нека да се
погрижим за нашите си работи. Първо да затворим саркофага и да върнем камъка.
-Абе, хора, вие не помните ли?! - този път го прекъсна
Светеца. - Аз го затворих!
-Ами тогава да действаме! - каза Борис. Това беше и планът, за който ви споменах.
Сложихме нотариуса. Сега само трябва да дадем на онези приятелчета камъка и да
чакаме, както сe изрази професорът, те сами да изковат съдбата си.
-Но не бива... - тихо промълви Тамирис. - Не бива ние да
ходим там, повярвайте ми! Ще стоим далеч от къщата, когато слагат камъка.
- Тогава преминаваме към план „Б" - усмихна се
Борис. - И ние ще действаме като истински професионалисти. По-точно като
предприемачи. Тогава няма защо да пътуваме до Враца.
-Слава Богу! - въздъхна София.
Чуха се и други въздишки.
Част III
ЗА ЕДНИ КРАЙ, ЗА ДРУГИ НАЧАЛО
Кошмарите на електротехника
Бяха минали месеци, откакто бе завършен ремонтът на
странната къща във Враца, а кошмарите, свързани с нея, не секваха и дори
зачестиха. Бившият ръководител на обекта Танев всяка нощ се стряскаше по няколко
пъти и скачаше ужасен. Гонеха го пламъци и протяжни стонове, от които не можеше
да избяга, защото все тъпчеше на едно и също място. Когато се появиха тези
сънища, всеки път, щом се събудеше, облян в пот, се чудеше как може толкова да
се страхува от някакъв си пожар. На когото и да кажеше, щеше да му се присмее.
Страшното не можеше да се обясни с думи. То пролазваше от пипалата на пламъците
в тялото му и не изгаряше плътта, а проникваше в душата му и търсеше да
изпепели злото, посадено кой знае защо и от кого в нея. Болката, която
изпитваше, беше неописуема. Отначало илюзията, че този ад все някога ще спре и
това може да стане още тази нощ, вършеше работа. Но за кратко.
Танев си взе отпуска. От недоспиване и измъчван от преследващия го
кошмар, той вече не можеше да върши никаква работа. Мисълта му беше изцяло
обсебена от приближаващата се нощ. Приличаше на луд, който живее в собствен
свят, разбираем само за самия него.
Досега никога не беше си позволявал да прекъсне работа.
На шията му висяха като воденични камъни издръжките на бившата жена и двете
му дъщери, които, макар че вече ходеха на работа и отдавна бяха пълнолетни,
често му се обаждаха единствено да го крънкат за пари. Не го оставяха на мира,
докато не изкрънкат от него каквото има.
През последните дни си беше изключил телефона. Нуждаеше
се от спокойствие, от помощ, но не знаеше към кого да се обърне, без да го
вземе за смахнат. Беше убеден, че всичко това идва от онази къща, и проклинаше
парите, които беше спечелил от нея.
Като видя, че няма кой да му помогне, затвори се у дома
си, решил на никого да не отваря. Сметна, че така всичко ще затихне, нещата
сами ще се подредят и животът му ще се върне в предишните си релси. Спусна
плътно пердетата на прозорците и седна на удобния фотьойл пред телевизора с
дистанционното в ръка. Нито един канал не можа
да задържи вниманието му и времето течеше не в гледане,
а в едно безкрайно натискане на бутоните.
Мислите му като привлечени от мощен магнит се връщаха в
онази странна врачанска къща със скрития в скалите саркофаг. Въпреки
забраната, след като монтира механизма към коридора, не се бе сдържал и влезе
в пещерата. Тогава му се стори, че някой го е видял, но чак когато прочете за
смъртта на Кисьов, разбра кой е бил. Невъзможно бе да е просто съвпадение. Беше
забелязал прикритата алчност, която разяждаше дърводелеца, и още в самото
начало се опасяваше, че няма да издържи
и ще направи някоя глупост. Къщата беше пълна с всякакви вещи и бяха ги
предупредили, че ще им търсят сметка, ако изчезне дори и една вилица. Но каквото
и да беше откраднал Кисьов, не заслужаваше толкова жестока смърт. Когато го
бяха намерили в дома му, целия облян в кървища, пресата не бе пропуснала шанса
да си вдигне тиражите и бяха изпонаписани какви ли не ужасии.
Оттогава с всеки изминал ден Танев все повече се
уверяваше, че дърводелецът се е полакомил и е взел камъка от капака на
саркофага. Не му се вярваше, че ще го убият за нещо друго. Хвана го яд, че
преди да предаде ключовете от къщата на надутия нотариус, не беше слязъл долу
да провери камъка. Толкова бързаше да се отдалечи колкото се може по-скоро от
зловещата обстановка, която сякаш изпиваше силите му, че само където не
побягна презглава, след като излезе от портата. Кошмарите му обаче нямаха нищо
общо със злощастната съдба на дърводелеца. Поне така си мислеше.
Танев бавно, но сигурно започваше да полудява.
Самоизолацията, на която се бе обрекъл, не беше изход от среднощните видения.
Постепенно го осъзна и реши да потърси помощ от хора, свързани по някакъв начин
с онази прокълната къща.
Впрочем единственият, към когото можеше да се обърне,
беше нотариусът, който по всяка вероятност знаеше повече. Държеше се като
човек, за когото няма тайни. Проблемът беше в това, че не знаеше името му. Не
знаеше дори дали ще го познае, ако случайно го срещнеше на улицата. Тогава си
спомни за фондацията, която му изпращаше инструкциите за ремонта и парите за
материалите и заплатите. Опита да се свърже по имейла, на който някога им
пишеше, но за свой ужас разбра, че вече не съществува. Провери за „Сотос"
в интернет и оттам разбра за кончината на семейството, управлявало тази бивша
вече фондация. За връзка откри друг имейл, където фигурираше името Сотос.
Вероятността да има нещо общо със старата фондация беше малка, но
електротехникът нямаше избор. Надяваше се този адрес да е на наследниците на
предишните господари на къщата и те да са му от полза. Изпрати молба за помощ и
информация за връзката си със семейство Сотос. Малко по преувеличи, защото
твърдението му, че е бил доверено лице на мъртвия грък, си беше пълна лъжа.
Отговорът, който получи почти веднага, го изненада.
Кошмарите го бяха побъркали, бяха притъпили чувството му за самосъхранение и
Танев веднага отговори утвърдително на предложението.
Сутринта на другия ден хвана влака за София и напусна
Русе с надеждата, че никога повече няма да стъпи отново на този перон като
бедняк.
Хората, с които се свърза и на които толкова бързо
повярва, му пишеха, че като истински наследници на къщата, която е ремонтирал,
искат лично да се срещнат с него и да им помогне да изяснят някои подробности
около преустройките. За благодарност на два пъти подчертаваха, че разкарването
ще му бъде заплатено добре, а накрая свършваха с доста примамливо предложение
за работа. Искаха, докато пътува към тих. добре да обмисли поста „технически
ръководител” в строителната им фирма с изкусителна заплата „по европейски
стандарт”, както евфемистично се бяха изразили. На електротехника това
шаблонно словосъчетание му прозвуча като „хилядарки”.
Щом толкова учтиво и настоятелно го молеха да започне
работа при тях, вероятно щяха да му се доверят и загадката около причината за
кошмарите му щеше да бъде разрешена. Надяваше се да разбере повече подробности
около зловещото въздействие на саркофага и най-накрая сънищата да престанат да
го тормозят.
Наивността на Танев беше толкова голяма, колкото и
невежеството му. Макар и с кански усилия, беше взел тапия за електротехник, но
акълът му си бе останал като на руски колхозник, а мирогледът не прекрачваше
границите на личните му интереси - дом, храна, работа и задължително - душевен
покой .В зората на неговия живот родителите му бяха пропуснали да го научат,
че и другите живи същества на два крака изпитват чувства и търсят мястото си на
тази земя. Хората не го интересуваха. Само тези, от които зависеше материалната
му обезпеченост можеха да привлекат вниманието му.
Смяташе, че останалите искат единствено да го
ограбят.
На гарата в София го чакаше възрастен господин, който
изглежда беше попреминал в пенсионната възраст. Носеше кафяв спортен костюм,
по фасон напълно отговарящ на годините му, а в ръката си държеше дървен бастун
с метална дръжка във формата на извита змийска глава. Лицето му бе толкова изпито, че
можеше да бъде използван за онагледяване на урок по анатомия.
В първия момент на Танев му се прииска да се върне обратно
във влака. Когато му описваха човека, който ще го посрещне,
не знаеше, че някой може да изглежда
толкова зловещо. Чудеше се дали да не се направи на разсеян н да го подмине, но
се сети за кошмарите, които изпиваха живота му, и се престраши. Застана пред
него като хипнотизирана от змията в ръката му жертва.
Неговият посрещач го бе наблюдавал още от слизането му на
перона и му
беше известно каква битка води в главата си. Сутринта
беше получил досиетата на всички работници, ремонтирали къщата във Враца, и знаеше какво
представлява човекът, с когото има среща-
- Здравейте.
- пръв заговори електротехникът, опитвайки се да не издаде вълнението
си. - аз съм Танев! А вие сте?
-Приятно ми е, Зорин. – студено рече възрастният господин
и протегна десница.
Докосването на студената кокалеста ръка беше неприятно
изживяване за русенеца. Така си представяше само допира до труп.
Криво-ляво успя да прикрие отвращението
и ужаса, които пропълзяха по гърба му и го накараха да пребледнее.
До паркинга вървяха, без да разговарят Чак когато се
настаниха в широкия мерцедес, Танев си пое въздух и попита:
-Господине, вие каква връзка имате с къщата?
Не можеше да се въздържи. Страхуваше се надеждите му да
не бъдат излъгани и бързаше да се увери, че не е приел поканата напразно.
-Ще я купя от сегашните собственици.- бе отговорът, който
получи за свои безкрайна изненада
-Но нали ми писахте, че вие сте истинските наследници?!
- запелтечи Танев
За пръв път спътникът му се усмихна, но това, вместо да
успокои електротехника, му подейства като киселинен дъжд на мушкато.
Физиономията на господин Зорин стана като изкопирана, и то съвсем точно, от
стар филм на ужасите, където режисьорите са залагали повече на играта на
артистите, отколкото на специалните ефекти.
- Станаха някои недоразумения - отвърна той, - Завещанието
изненада и нас, истинските наследници на Сотос, неговите роднини. Незнайно как
се намесиха други хора. Но това да не ви притеснява, предложението ни остава в
сила. Сега ще ви настаним в общежитието на фирмата ни, но преди това ще ви
запозная с моите съдружници
Нали не сте уморен?
Въпросът бе зададен от куртоазия и не предполагаше отговор.
Това и не особено умният Танев успя да го схване.
След около половин час спряха пред голяма метална порта, тя
се отвора и потеглиха по покрита с чакъл алея. Стигнаха до масивна бала къща, която
не се виждате откъм пътя поради гъстата растителност в двора. Собственикът й
вероятно беше яли фен на колониалния стая в американския Юг или маниакален
грандоман, защото тя наподобяваше смалено копие на Белия дом
Зорин спря мерцедеса пред стълбището на централния вход.
Танев очакваше, че както по
филмите от къщата ще излезе някой иконом или униформен слуга и ще ги
посрещне, но нищо такова не се случи и требваше сам да си отвори вратата.
Никой не се мяркаше наоколо, само монтираните на всеки ъгъл камери не ги
изпускаха от очи.
Танев вече беше напълно убеден,че е направил голяма грешка,
като е дошъл тук. Чувстваше се като хипнотизирана мишка попаднала в капан, в
който дори няма сиренце. Но неговите съпротивителните сили бяха напълно
изчерпани и не му оставате нищо друго, освен да вземе багажа си и да последва
Зори и към къщата. Клъошавият старец дори не се обърна, за да проверя дали идва
след него.
Това високомерие още повече изнерви електротехника, но вече
беше в устата на вълка и нямаше връщане назад. Стисна дръжките на саковете си и
закрачи с нездравата мисъл, че понякога, за да спечели повече от това, за
което се е надявал, трябва да рискува. При това реши да действа с достойнство и
без хленчене.
„Тези парвенюта няма да ме шашнат с богатствата си!” -
мислеше си, прекрачвайки прага на сградата, но ревизира цялата си представа за
охолство пред луксозните мебели. картините по стените, дебелите килими,
полилеите, мрамора и всичко останало, до което се докосваше погледът му. докато
прекосяваха помещенията на път за кабинета на стария господин.
До огромното махагоново бюро в дъното на просторната
стая стояха прави и разговаряха почти шепнешком двама мъже. Бяха на не повече
от тридесет, с малка, но забележима разлика в годините и изключително много си
приличаха. Братята Сотос бяха гръцките роднини - племенниците на вече мъртвия
основател на фондация „Сотос". На тях изобщо не им се бе понравило, че
трябва да се задоволят само със съвсем нищожна част от наследството на чичо си.
Зорин беше доверено лице на стария Сотос и нещо като част от наследството им.
Той ги беше запознал с легендата за Тамирис и съвсем безпроблемно им бе
внушил, че само така биха могли да си върнат богатствата и властта, която родът
им е имал в миналото.
По-големият брат се настани на креслото зад бюрото, а
другият започна нервно да крачи напред-назад. В погледите, които и двамата
хвърляха на Танев, се четеше презрение и погнуса, без да е ясна причината за
такова отношение - потеклото му или националността.
- Седнете! - заповяда този зад бюрото и кимна към стола пред себе си.
Електротехникът остави саковете на мекия персийски килим
и внимателно се отпусна върху сатенената тапицерия на крехкото и елегантно
творение от дърво. Боеше се да не се строшат от тежестта на едрото му тяло
тънките извити крачета. Вероятно от същото се опасяваше и по-младият брат, защото
беше спрял да крачи и го гледаше втренчено с маслинено черните си сърдити
очички.
-Преди да ви настаним, ще разкажете ли на господата Сотос
за къщата, в която сте работили? - обърна се към Танев старецът и седна на
съседния стол.
-Ние само я ремонтирахме... - смотолеви притеснено
електротехникът. - Не знам какво точно искате да знаете.
Хрумна му, че като се прави на дебил, няма да подпише
смъртната си присъда. Подозираше, че се намира сред хората, убили дърводелеца.
Помнеше добре, че го бяха предупредили да не влиза в онзи тунел, и не възнамеряваше
да си го признава.
-Вие пръв помолихте за помощ - с почти незабележим
акцент му напомни по-големият брат, - затова най-добре за вас ще е да
отговаряте на въпросите ни. Разбрахме ли се?
-С какво можете да ми помогнете, освен да ме наемете на
високоплатена работа?! - контрира куражлийски Танев.
Смелостта му беше продиктувана от тотално объркване, но
домакините му очевидно
я приеха като обикновена човешка алчност, типична за
хора от неговата черга.
-Изключително добре платена - поправи го укорително
Зорин.
-Първо ни разкажете за къщата, а след това ще се разберем
какво можем да направим за вас. Явно не бъдещата работа, която ви предлагаме,
ви блазни - каза мъжът зад бюрото с глас, който не търпеше повече възражения.
Една осезателна заплаха надвисна над главата на
електротехника и тя не идваше само от младия брат, застанал на крачка зад гърба
му.
-Както знаете - започна той, - работих там като бригадир
и електротехник. Смених старата инсталация и... - замлъкна и сведе глава като
дете, направило голяма беля.
-Защо не продължите? - чу зад себе си гласа на младия
грък. Неговият български също беше на ниво.
-Ами това е в общи линии всичко - измънка Танев и ужасно
му се прииска да изчезне мигновено или да стане невидим.
- Какво криете?! - подвикна му стряскащо Зорин.
За минута настъпи тишина. Братята и Зорин се спогледаха.
По зова му за помощ бяха решили, че щом като здравата е закъсал, лесно ще го
накарат да развърже езика си, но се оказваше, че не е чак толкова тъп, за
какъвто го бяха взели.
-Слушай - рече му сухо Зорин. - Ние знаем за пещерата и
ковчега.
-Какъв ковчег?! - все по-упорито се правеше на олигофрен
Танев.
Сякаш смъртта на дърводелеца беше пред очите му. Вече
предпочиташе да живее с кошмарите, отколкото да се прости с живота си.
Инатът му ядоса стареца.
-Ти глупак ли си, или нас смяташ за такива? - извика той
и скочи на крака.
Танев не издържа на напрежението, което вече напираше да
пръсне главата му, и се предаде:
-Аз направих механизма в мазата, който отваря вратата
към тайния тунел. Но не съм влизал в него - побърза да се застрахова.
Очевидно това искаха да узнаят братята Е дали този човек
е запознат с пещерата, или не. Не ги интересуваше влизал ли е в помещението
със саркофага. Вече беше в ръцете им и никой друг нямаше да разбере това, което
той знае.
По-младият кимна на Зорин и той отведе Танев в съседната
стая, която се оказа една от гостните и цялата тънеше във винено кадифе и
ръчно рисувана коприна по прозорците и мебелите. Електротехникът нямаше време
да разглежда старинните шкафове и тежките маслени картини по стените. Зорин му
посочи да седне на една табуретка пред малка масичка за кафе, сложи пред него химикалка
и пачка листове.
- Направи пълно описание на къщата след промените по
време на ремонта - нареди му. С чертежи и всичко останало. Да не пропуснеш и
твоя механизъм. Свърши това и си свободен.
-А работата? - попита Танев, но повече го интересуваше
дали изобщо ще го пуснат да си върви по живо по здраво.
-Наивник! - процеди през зъби старецът и се изсмя
презрително. - Предупреждавам те, че ако се опиташ да ни правиш номера, знаем
къде да те намерим! Ще ти платим за информацията и дим да те няма! Разбра ли?
Танев моментално кимна, грабна химикалката и се наведе
над листовете. За половин час успя да напише и грубо да начертае всичко, което
знаеше за онази проклета къща. Не нарисува само пещерата. Беше решил
до последно да
твърди, че не е влизал в тунела, надявайки се това да го спаси.
Вероятно го бяха наблюдавали през цялото време, защото,
като приключи, старецът влезе почти веднага, качи го на същия луксозен
мерцедес и го върна на гарата. Без дума да продума, му посочи да си вземе от
багажника саковете, подаде му един плик и изчезна.
Когато влакът се изниза от софийската гара, страхът го
напусна и го обзе предишното отчаяние. Не бе успял да открие начин за
прогонване на кошмарите си, но нямаше да се откаже да търси помощ. Обратното за
него означаваше само смърт. Не можеше да живее непрекъснато на ръба на
изтощението и от безсилие да не знае кое му се случва наяве и кое е сън.
Когато се прибра у дома, реши да се обади на другите,
които бяха участвали в ремонта на къщата и да разбере какво става с тях.
Отдавна би трябвало да го стори, но чак сега се сети.
На телефоните, които си беше записал, никой не вдигна
отсреща. Първата мисъл, която се появи в главата му, бе, че им се е случило
нещо лошо, за което нямаше никакво желание да научава, и престана да ги търси.
Хрумна му, че най-добре ще е да замине
нанякъде поне докато изхарчи лесно спечелените пари от
пътуването си до София.
Глава II
Грешката на Танев
От около два месеца бившия бригадир и електротехник
работеше като домакин на училище в малко градче на Южното Черноморие. Заплатата
му беше доста по-скромна
от предишните и му стигаше колкото да си
плати наема и за храна, но в този момент нямаше нужда от нищо друго.
Близостта на морето и спокойствието, което цареше в градчето, му действаха
отпускащо и кошмарите, които го докарваха почти до лудост, ставаха все
по-редки. Времето му минаваше в дребни ремонти или пазарувалия през деня и
нощни разходки по пустия плаж. Душевното му състояние видимо се подобряваше
Вече не беше оня смръщен и злобен хомофоб, в какъвто се
бе превърнал след развода си, а най-обикновен човек, обичащ тишината и
собствения си затворен свят. Чувстваше се като прероден и доста често се ловеше,
че си подсвирква или си тананика някаква мелодия. На шията му не висяха жена
му и двете му дъщери, вечно оплакващи се от безпаричие, което при тях беше нещо
като хроническа болест. Беше дал воля на егоцентризма си и липсата на
отговорности му създаваше прекрасна картина на заобикалящия го свят - сапунен
мехур, който само от него зависеше кога ще се спука. Заедно с намаляването на
нощите, през. които седеше облян в пот, постепенно започна все по-рядко да се
сеща за малката си „екскурзия" до София и за унижението, на което бе подложен.
В училището го имаха за странен, но изпитваха симпатия
към него заради лекия му характер и ненатрапчивото му присъствие. Тайната му
бе, че се съгласяваше с абсолютно всичко, а това се харесваше на колегите му.
Последните месеци, преди да се разведе, беше овладял тази техника до съвършенство
- за да не слуша истеричните крясъци на жена си, на всяка нейна дума отговаряше
с „да" и „добре" и после вършеше, каквото си поиска.
Понякога се случваше да ремонтира това-онова на някоя от
учителките, безплатно разбира се, и това го правеше още симпатичен на всички.
Бе проумял, че в това градче, ако не искаш да си в устата на хората,
трябва да си много внимателен, защото малките разстояния
пораждат големи клюки.
Имаше обаче предчувствието, че рано или късно ще се случи
нещо, което ще наруши идилията му...
Стана така, че беше се увлякъл с поправянето на един
стар часовник и не усети как времето отлетя. Когато се накани да излезе на
редовната си разходка, видя, че вече минава полунощ. Дори и не си помисли да се
откаже, защото всяко отклонение от режима, [който си бе създал, го караше доста
да се изнервя на другия ден. Реши да отиде само до кея и без да продължава,
както обикновено, по плажа, да се върне, за да може да се наспи.
В края на пристана, далеч от рибарските лодки, сиря
голяма моторница с изгасени светлини. В първия момент си помисли, че са
контрабандисти, и се скри зад близката будка, за да види какво ще разтоварват.
„Любопитството убива" - са казали мъдрите хора, но Танев не бе имал такива
край себе си в своето детство. От лодката слязоха няколко мъже и единият от
тях носеше жена на ръце. „Може би е отвличане?!" - мина му през ума.
Лодката отново навлезе в морето, а той се приведе още повече, защото групичката
трябваше да мине покрай него, за да излезе на крайморската улица. Сториха му
се
доста странни. Вървяха бързо и изобщо не разговаряха.
Танев реши да ги проследи. Дали от капчица героизъм бе предизвикана постъпката
му, или просто от любопитство, нямаше значение - важното бе, че наруши навиците
си и тръгна след тях. Не му пукаше за отвлеченото момиче, искаше да разбере
къде отиват тези типове и ако след време ги обявят за издирване и има някаква
награда, защо пък да не се изяви като съвестен гражданин.
Мъжете не подозираха за присъствието му и през целия път
дори не се оглеждаха. Толкова бързаха, че Танев едва смогваше хем да се
прикрива, хем да ги настига. Направи му впечатление, че познават добре града,
защото се отправиха към стария лозарски квартал по най-преките улички.
След двадесетина минути спряха пред една порта.
Най-ниският извади връзка ключове и отвори. Танев изчака, докато влязат в
къщата, и се приближи. Запомни номера, изписан с блажна боя на стълба, за
който бе прихваната голямата порта, и веднага се запъти към квартирата си.
Беше доста възбуден от това, което му се случи. Преди да заспи, взе решение
да отиде утре до къщата и да я огледа на светло.
Не можа да го направи. Случи се така,
ме цели три дни беше зает с училищните си задължения. Имаха празник и
директорката му беше възложила да направи декорите и да екове подиума на двора.
Времето бе подходящо за представление на открито. Налагаше му се да остава и
след работно време, защото му бяха дали само един помощник, а имаше толкова
много за боядисване. Когато най-накрая олелията свърши и се поосвободи, веднага
отиде до къщата в лозарския район. Завари портата широко разтворена, а в двора
беше паркиран голям джип.
Чувстваше се по-нервен, отколкото в нощта, когато ги
проследи. Сутринта по навик бе включил телевизора и видя, че показват
моторница, която много му заприлича на онази, от която слязоха странните й пасажери.
Говорителят съобщи, че в нея са намерили пистолета, с който преди месеци е бил
убит варненският дърводелец. Тази новина го шокира. Без да ще, отново беше
хлътнал в тази история. Очевидно съдбата му беше свързана със зловещата пещера
и дори накрай света да отидеше, не можеше да избяга от прокобата си.
Започна нервно да се разхожда из стаята. Не се
престрашаваше и да информира полицията. Не искаше да се разкрива тъкмо когато
като по чудо беше намерил лек за кошмарите си, но би могъл да се обади анонимно
и да съобщи каквото знае. Страхуваше се убийците на Кисьов да не се покрият. С
очите си беше видял, че не всички слязоха на брега.
Докато се чудеше как да постъпи, на екрана се появи
снимка на нотариуса. Веднага го позна. Седна като покосен на леглото и усили
звука. Разбра, че е бил обявен за издирване, и се паникьоса още повече.
- И него са пречукали! По дяволите! - истерично изкрещя,
ядосан, че се е забъркал в тази каша.
За всичко обвини лошия си късмет, вместо да стигне до
логичния извод, че алчността не води към добро. Това заключение беше далеч от
ума му - твърде късно бе да се откаже от заблудата, че парите винаги са
спасение от мизерното съществуване.
В него се бореха желанието да се отърве от всичко, което
го разяждаше като червей, или да види какви облаги би му донесло
по-нататъшното шпиониране. Полицията или рискът? Не му отне много време да реши
дилемата - избра второто. Любопитен бе защо толкова много хора се интересуваха
от пещерата със саркофага. Щом бяха убили дърводелеца, значи под къщата имаше
нещо, за което си е струвало. Отказа се да се обажда в полицията и защото се
изплаши да не се доберат и до него. Разберяха ли, че убийците на дърводелеца са
в този град, където той се крие, имаше опасност да поразпитат тук-таме, а
градчето е малко и започнат ли да разглеждат всичко под лупа, неминуемо щеше
да им прави впечатление липсата на информация за миналото му.
Въпреки тези съображения, които първоначално го
стъписаха, Танев, приведен и с треперещи от напрежение и страх колена, се
придвижваше, прикрит зад джипа, към най- близкия прозорец. Не се чуваше
абсолютно никакъв шум и ако не беше колата, щеше да реши, че са избягали.
Тишината донякъде подсили смелостта му и той притича към къщата. Повдигна се
на пръсти и погледна през прозореца, който се оказа, че е на всекидневната.
Вътре видя няколко мъже и две жени - нещо обсъждаха и се държаха помежду си
като равен с равен.
Танев не можеше да реши коя от жените бе видял да носят
през онази нощ. „Сигурно е развила стокхолмския синдром" - помисли си
той. На няколко пъти по филмите беше чувал така да казват за жени, увлекли се
по похитителя си, а тези се бяха прилепили към двама от мъжете.
Вниманието му привлече по-възрастната. Държеше същия камък,
който бе видял върху капака на саркофага. С усилие сдържа вика си на изненада,
когато тя помръдна дланта си и камъкът проблесна като звезда. Танев вече беше
напълно убеден, че пред очите му са убийците на дърводелеца.
Бавно заотстъпва назад с единствената мисъл веднага да
съобщи в полицията. Вече не го интересуваше дали някой ще го види. Изскочи от
двора и като обезумял се втурна надолу по улицата. Когато обаче пристигна
задъхан пред полицейското управление, разбра, че куражът му се е изгубил
някъде по прашните улички, и без да забавя крачки, продължи към най-близкото
кафе, където, останал съвсем без сили, седна тежко на една маса, не знаейки
какво да предприеме. В главата му сред хаотично препускащите мисли като
безспорен фаворит се открои една .не много умна, но със сигурност доходоносна идея.
„Щом ще е гарга, да е рошава" — рече си, извади
мобилния и набра телефона, който смяташе, че е на братята гърци, с които се бе
срещал в столицата. Беше го открил във
вече несъществуващия сайт на фондация Сотос. Нямаше откъде да знае, че сега на
телефонът е на фондация „Албуга-Булгар" и
всяко обаждане се препраща на София Баярова. Бяха започнали да ползват
услугата, откакто професорът беше говорил с анонимния мъж, предупреди го за
уговорката, която са имали с гърка.
По някаква случайност в този момент телефонът на София
беше у Борис. Той погледна дисплея и беше озадачен от непознатия номер. Шестото
чувство му подсказа да бъде предпазлив и натисна бутона със зелената
слушалчица.
-Ало-о! - чу нервен глас. - Търся братята Сотос!
-Да-а?! - максимално лаконично и уклончиво се отзова
Борис. Нямаше никаква представа кой е отсреща и доколко познава гърците.
-Аз съм Танев. Помните ли ме?
-Да-а - отвърна в същия дух детективът и замаха на
приятелите си да запазят тишина.
-Знам още нещо за „онова" в къщата, но ще искам
отплата за услугата - продължи непознатият, без да подозира, че е сбъркал
адреса.
-Няма проблем - веднага се съгласи Борис. - Ние държим на
думата си.
-Да, бе! Видях я аз вашата дума. Ще продиктувам банкова
сметка, на която ще преведете три хиляди лева. Чак тогава ще ви
кажа какво знам. Имате три часа.
-Откъде да съм сигурен, че не ни лъжете?
-Е, май по това се различаваме - злобно отвърна мъжът от
другата страна на линията. - Аз също рискувам! Има и още нещо! Искате ли да
знаете къде е камъкът?
След този въпрос, без да дочака отговор, продиктува
номера на сметката си, като за всеки случай го и повтори.
Борис не рискува да го разпитва, защото би могъл и да
блъфира.
- Момчета - обърна се към приятелите си, които го гледаха
въпросително, - май че сме разкрити. Някакъв тип търсеше по телефона на
фондацията братята Сотос. Помисли, че аз съм единият от тях, и поиска три
хилядарки, за да каже къде е камъкът.
-Не се ли представи? - попита София.
-Представи се като Танев и каза, че бил запознат с къщата
или нещо подобно.
Ще му изпратим парите, за да видим какво знае. Ако не е
блъф и говори истината, значи по някакъв начин ни е разкрил. Късметът е на
наша страна и няма да го изпуснем - отсече София и тръгна към вратата.
-Идвам и аз .- последва я Борис.
Останалите започнаха да умуват кой би могъл да е този
Танев. Професорът предположи, че ако наистина знае къде е камъкът, трябва да е
някой, който живее наблизо и е мернал проблясъците му през прозореца. Догадката
му обаче не се връзваше с факта, че търси Сотос. Абсолютно невероятно бе някой
съсед съвсем случайно да е видял святкащия камък и да е направил логическа
връзка с гърците.
Докато разнищваха предположението на Беев, Борис и София
се върнаха и започна голямото чакане. Не беше приятно предусещането, че едно
обаждане би могло да осуети бъдещите им планове.
След около четири часа телефонът на София иззвъня и
накара всички да трепнат.
-Аз не ви излъгах - бяха първите думи на Танев.
-Нито пък аз - отвърна Борис.
-Да, този път. Отбележете, че се държах коректно и ще
изпълня обещанието си. Ще ви кажа какво видях, без да искам. Хората, които са
убили дърводелеца, са се събрали в една къща. - И той бавно изрече пълния
адрес. - Знам, че са те, защото с очите си видях камъка. Признавам, че влизах в
пещерата, и ви гарантирам, че е същият камък.
-Да не би да ни подвеждате, а? - опита се да изкопчи още
нещо Борис.
-Как смеете! Аз ви помагам, а вие ме обиждате! Съвсем случайно
ги видях една нощ да слизат от лодката, която тази сутрин показаха по
телевизията и казаха, че била на убийците ма дърводелеца.
-Сигурен ли сте?
-Абсолютно! - възмути се още повече Танев.
-Знаете ли имената им?
-Не, но мога да поразпитам и да науча чия е къщата.
-Няма нужда! Оттук нататък ние поемаме нещата и не се
месете повече, за да не пострадате! - отсече детективът, преди да прекъсне
връзката. Постара се последните му думи да прозвучат хем заканително, хем като
препоръка от загриженост.
-Казвай! - извика нетърпеливо Лео.
-Видял ви е да слизате от лодката и по всяка вероятност
ви е проследил. Надничал е и през прозореца, защото е разпознал и камъка.
Призна си, че е влизал в пещерата и че го е виждал върху саркофага.
-Боже! Кой е тоя късметлия?! - възкликна София.
-Това не е всичко. Знае и за смъртта на дърводелеца.
Мисли, че ние сме го убили, за да му вземем камъка. Знае още, че дърводелецът
е работил във врачанската къща - продължи да ги шокира Борис.
-Тоя да не е магьосник?! - отново не се стърпя Лео. -
Зная само едно - продължи той, - разкарването на София за смяна на номера се
оказа неоценимо.
-Аз пак ви уверявам, този човек е тукашен! - надвика
брат си професорът.
-Може да живее тук, но щом не ви познава, значи е отскоро
- поправи го София. - Но това е без значение.
-Май трябва да изчезваме - предложи Мак.
-Или да се възползваме от създалата се ситуация и да я
обърнем в наша полза. С грешката на този Танев съдбата ни подава ръка за помощ
- съвсем спокойно заяви София и като ги прикани да седнат, обясни какво има
предвид. - Този човек може да е нашият план „Б". Не мислите ли?
-Съгласен съм - кимна професорът. - Всяко зло за добро.
-Значи ли, че той ще е човекът, който ще внесе камъка? -
недоразбра Лео.
-А защо не? Само трябва да обмислим добре всичко -
потвърди София.
-Има и още нещо - вметна Борис. - Той търсеше братята Сотос. От това, че
се изсмя, когато му казах, че държа на думата си, мисля, че вече се е срещал с
тях.
цялата власт над света се намесва нов състезател? -
саркастично подхвърли Боян. - Като свърши всичко това, ще взема да напиша
книга.
-Зависи как ще свърши - отбеляза мъдро Беев.
-Надявам се, че в случая „Двама се карат, третият
печели" ще е в наша полза - тежко въздъхна Лео.
-Очаквам онзи от Бургас да ми се обади още днес, за да
не ни се налага да се крием повече нито от полицията, нито от наемните убийци
на мамините синчета — каза София. - Смятам, че братята Сотос действат
самостоятелно и не биха се обединили за нищо на света с български парвенюта.
Участвали са в доста нечисти сделки, но винаги на собствен гръб. Техен верен
слуга, представител или, както щете го наречете, е старото приятелче на Сотос
- Зорин. Не знаех, че са се върнали в България. Онези, които държат бившата
резиденция, имат регистрация като младежко спортно дружество. Спонсори са или
по-точно собственици на един наш футболен клуб. Мисля, че бихме могли да
съберем двете групички да се запознаят във врачанската ми къща. Този, който ще
се погрижи за всичко това, сам ни се предложи.
Привечер се обади бургаският „познайник” на София. Новините
бяха благоприятни за бъдещия им план и предвещаваха повече спокойствие. Той
набързо я уведоми, че никой нс ги подозира в нищо и че бургаската полиция
случайно е спряла за проверка кола с трима мъже, които оказали съпротива и били
задържани. Също случайно отпечатъците им били открити по намерената лодка, по
оръжието и по цялата покъщнина на мъртвия дърводелец. София го увери, че още
утре сутринта обещаната сума ще бъде преведена по сметката, записана в
тефтера на Сотос, и с това разговорът им приключи.
-С един куршум - два заека. Убийците на дърводелеца щяха да
са задълго на топло, а онези типове от резиденцията оставаха без наемниците си.
Бургазлията напълно бе заслужил парите си.
„Дали ако полицаите получават по-големи заплати, ще
действат по-експедитивно и по-ефективно?" - мина през ума на София и тя
скептично се усмихна.
Глава III
... И три
дни яли, пили и се веселили
От няколко
дни София сякаш не беше същата. Така се бе стегнала да не сгреши, че крачеше
все намръщена и съсредоточена. Приемаше сигурността на всички за своя лична
отговорност и не би си простила, ако се случеше нещо лошо с когото и да било.
фондацията вече не беше застрашена от обвинение в убийство и това много
улесняваше настройката й към това, което им предстоеше. Вече играта не беше за
превес на сила, а се играеше на много тънка струна. Щеше да спечели не
най-богатият, а най-съобразителният в бързо променящата се ситуация.
Беше се бе
затворила в спалнята кабинет на професора и се чуваха само ритмичните й
стъпки. Опитваше се да събере мислите си. След малко се върна в дневната с
непроницаемо изражение.
- Обади се
на Танев от името на Сотос - рече на Борис - и го предупреди да си затваря
устата, докато не му се обадим повторно за нова, по-добре платена услуга.
Залагаше на
това, че Танев вече е затънал достатъчно надълбоко в блатото и няма да
устои на още облаги от случая.
Оказа се права. Танев не се дърпа много-много и си
осигуриха съдействието му .
След това София се разпореди:
-Още днес се връщаме в централата. Вече не се налага да
бягаме. Поне се надявам да е така. Имаме нещо, което много им трябва. Когато
кажем, че ще им го дадем, няма да ги лъжем, наистина ще им го дадем...
-Сметнете ме за бавно мислещ, но какво ще им дадем? -
прекъсна я Лео.
-Ти наистина си бавен. Разбира се, че камъка - сопна му
се Беев.
-Но те искат и Тамирис — обади се Светеца.
-Нея вече сме я затворили в сандъка .- отвърна София. -
Нужен им е само камъкът.
-Да, наистина. Бях забравил за нотариуса...
-А капака само ти можеш да го вдигнеш - продължи тя. -
Не вярвам да го разбият, за да проверят какво има под него. Ще им поискаме
толкова голяма сума за камъка, че няма да се усъмнят в алчността ни. А
дотогава ще скрием Тамирис в една малка къщичка.
- Аз ще я заведа в къщата на баба ти,
а вие се връщайте в централата. И най-добре ще е още тази вечер да
предприемем решителни действия - предложи Борис.
-И на мен това ми беше на устата. Не мога повече да спя
на този фотьойл - оплака се Максим.
Тамирис се сбогува със Светеца и последва Борис към
джипа. Останалите решиха да се приберат с автобус. Изчакаха, докато стане време
за последния в посока Бургас, и тръгнаха.
Пътьом София забави крачка и поизостана със Светеца.
-Не възразяваш ли да дойдеш с мен до едно място?
Не му даде никакви обяснения, а и нямаше нужда, защото
Светеца веднага кимна.
-Само още нещо. Искам да знам въоръжен ли си?
-Да - потупа се по кръста той.
-Това е добре. Може убийците да са заловени, но и онези
лигльовци не са света вода ненапита.
На автогарата казаха на останалите, че имат малко работа
и ще се видят в централата. Взеха автомобил под наем и потеглиха към бившата
резиденция.
Никой не се бе сетил да попита София
какви по-точно ще бъдат по-нататъшните им действия. Смятаха, че просто ще им се
обадят по телефона, за да ги „информират", че Тамирис е вече в саркофага.
Светеца не беше особено изненадан, когато София зави към
резиденцията и паркира пред главния вход. Двамата слязоха от колата и
застанаха пред въоръжената охрана, която ги зяпаше смаяно.
-Бягай да повикаш някого от шефовете си! - обърна се
София към най-главестия, който заприщваше отворената врата с телесата си.
Той погледна въпросително към един тъмен намръщен
здравеняк, опитващ се да издокара що-годе физиономия с разум. Шишкото получи
разрешителното му кимване и понесе сланините си навътре.
След минута излязоха двама мъже на около тридесет години
и предизвикателно се изпъчиха. Явно си бяха внушили, че дон Корлеоне бди над
тях от онзи свят, защото напълно се бяха вживели в ролята на мафиоти. Дори
спретнатите им костюмчета провокираха чувството за хумор на София, но сега не
беше моментът за шеги. Бяха дошли да вършат работа.
- Радвам се, че сте си у дома - поде тя. - Държах лично
да разговарям с вас.
-Няма ли да влезете? - поклони се
единият, сякаш бяха стари приятели. Школуваното от татковци комунисти
лицемерие бе
овладяно до съвършенство. Сигурно родителите му се гордееха с него.
-Знаете кои сме - не обърна внимание на поканата му
София. - Предлагаме ви да спрем по-нататъшни конфронтации. Вие възвръщате съня
ми с малка компенсация, разбира се, а аз ви давам двете неща, които разбрах,
че търсите.
-И какво търсим? - попита той.
Дори окото му не мигна и въобще не се
опита да прикрие участието си в неприятностите, които
бяха причинили досега на фондацията.
-Ще ви дадем момичето и ще ви кажем у кого е камъкът.
Думите й явно ги впечатлиха, защото макар да останаха с
безизразни лица, мълчанието им беше красноречиво.
София нямаше време за губене.
-Ще правим ли сделка, или да се разбирам с онези, у
които е камъкът? - попита хладно и като видя, че все още се колебаят дали да й
повярват, подчертано даде знак на Светеца да се връщат в колата.
-Чакайте! - за пръв път се обади другият „мафиот".
- Колко?
-Двеста.
-Колко поискахте на онези?
-Още не сме им искали, но те със сигурност ги имат.
-Защо дойдохте при нас?
-Каквато и да е причината, тя не е ваша работа.
Единственото, което искам да знам и ви питам за последен път, е ще има ли
сделка?
-Само секунда! - каза той и придърпа настрана съдружника
си.
Не им трябваха повече от няколко секунди, преди отново
да застанат пред тях.
-Съгласни сме - оповести „мафиотът", който по всичко
си личеше, че дърпа конците. - Нека се уточним - вие ни предоставяте момичето
и ни свързвате с притежателя на камъка, а ние ви даваме двеста хиляди. Само че
имам един въпрос: как преценихте точно толкова пари да поискате?
-Това е разумна цена - веднага отговори София. - При нас
толкова струват предателите. Утре с отварянето на банките искам парите,
преведени на тази сметка - подаде му едно листче. - И чак когато ги видя,
момичето ще ви чака в саркофага, а човек, изпратен от мен, ще ви донесе камъка.
Това устройва ли ви?
- Единственото, което искаме, с да ни оставите на мира!
Ме ни интересува нищо друго, освен парите и спокойствието ни! - повиши тон
София.
Поведението й беше твърде адекватно на положението, в
което се намираше, и те повярваха. С това емоционално изявление „деловият"
разговор приключи. Двамата „мафиоти" ги изгледаха победоносно. Вероятно
вече се смятаха за владетели над човешкия разум и от облака, на който изведнъж
се бяха издигнали, им беше трудно да съгледат измамата. Голямото его им
пречеше да видят, че апетитното сиренце ги вкарва в капана.
София и Карамилев се качиха в колата и с максимална
скорост отпратиха от резервата, който бъкаше от охрана. Никой не ги спря, нито
проследи и когато излязоха на магистралата, едновременно въздъхнаха толкова
звучно и тежко, че им стана смешно. Макар планът да вървеше като по поръчка,
напрежението беше огромно и това, че ги изби на смях, май заприличваше на
истерия.
- Нищо не казвай, моля те! - понамръщи се София. - Видя
ли колко квадратни глави изхранват парвенютата? Не знам дали най-накрая някога
ще свикна с мисълта, че и аз съм голяма клечка и също мога да си позволя такава
яка охрана. Дори и танкове можем да паркираме на двора. Само че не мога да си
играя със съдбата на хора, които не са имали моя шанс и нямат достатъчно пари.
Но че на никого му стигат. Боже мили. не мога да се спра да дрънкам.
-Ще и трябва
психоаналитик! — пошегува се Светеца. - Но ти се справи отлично, Накрал бяха сигурни, че повече
от парите искаш да ни оставят на мира.
-В онзи момент ми се стори, че сгреших. Бях си наумила
да се правя на алчна, но те добре знаят с какво се занимава
фондацията ни, затова заложих и на двете.
-Няма проблем. Всичко мина добре - успокои я той.
В централата всички ги очакваха с нетърпение въпреки късния час
Борис вече се
бе обадил да им каже, че е настанил Тамирис и че се е договорил с Танев да го чака рано
сутринта на бургаската гара. Щял да се прибере след няколко часа.
Светена изпревари София и разказа за
срещата им със собствениците на бившата резиденцията. Едва свърши и телефонът в кабинета иззвъня
Бяха оставили вратата му отворена,
за да не пропуснат някое обаждане. Лео реагира светкавично и след минута се
върна с новина от полицията, че в понеделник могат да си вземат моторницата.
Повече нямаха
какво да обсъждат и всички освен София се разотидоха по апартаментите си. Тя дочака Борис да
се прибере.
Сутринта
беше станала най-рано. През отворената
врата на трапезарията долиташе шум на
чинии и ухаеше на кафе, което съвсем скоро привлече екипа.
Един след друг за прииждаха и насядаха мълчаливо около голямата маса, на която намериха подноси със сладки, понички
и
палачинки с
ягодово желе. София се появи откъм кухнята с огромна кана кафе и я сложи пред
тях.
В този момент влезе Борис и побърза да ги
осведоми:
-Дадох му камъка и довечера в уречения час ще е в къщата.
Повярвайте ми, ваех му страха, а и толкова пара му обеща, че ще направи точно каквото
се иска от него. Сега е наш ред. Яжте, че да тръгваме.
-Танев ще ни свърши черната работа - продължи инструктажа
София, - а аз ще се обадя на гръцките му приятелчета в колко часа къде да го
намерят. Опасното в тази игра е, че залагаме всичко на точността. Танев ще е в
подземието още в четири. Борис му е дал ключа. Ще е по-рано за всеки случай.Ще постави
камъка, а братята ще пристегнат в четири и
половина и също ще слязат там. Същият час ще съобщя и на онези от резиденцията.
Надявам се късметът да ни съпътства в тази операция. Точно в четири и половина
ще се извърши и бракосъчетанието, което ще сложи край на проклятието, и да се
надяваме, че ще реши съдбата на противниците ни. Макси, ще отидеш ли да
провериш банковата сметка, които ни даде Танев? Нея написах на ония типове Виж
дали са внесли парите, че да им се обадя.
Професорът се бави само няколко минути. Когато се върна,
направо сияете и веднага стана ясно, че „ мафиотите” са се хванали на
въдицата.
- Ако не друго, то поне проклятието от момичето е
паднало. После ще видим какво ще правим - каза София и отиде да се общи по
стационарния телефон на двете комунистически отрочета.
Информира ги къде и в колко часа ще ги чака човекът с
камъка, изслуша заканите им и ги предупреди, че ако се опитат да отидат
по-рано или с придружители, ще развали сделката, каквото и да й струва това
След няколко часа цялата група вече се намираше в родния
град на София и Борис. Паркираха джиповете пред наследената от баба Кана
къща и Тамирис излезе да ги посрещне. Едва дванайсет часа бе прекарала без
Светеца ,а се държеше така, сякаш са били разделени цяла
вечност.
Събраха се в дневната и тъй като имаше доста време до часа
на сватбата, София реши да им покаже писалището на баба си — същото,
което ги бе събрало в екип и беше първоизточникът на приятелството им.
Влязоха един след друг в зимника и тя им демонстрира
как се отваря тайникът. в който преди време беше открила копринената торбичка,
дърветата кутия и тефтера с кодираните записки на дядо си. Никой освен Борис не беше го
виждал и имаха само бегла представа. Преди София да отвори тайното чекмедже,
професорът изказа предположение. че след като са излезли от
храма, то просто може да е изчезнало. Не позна. Беше си на мястото, но за всеобща
изненадата не беше празно. В него имаше голяма дървена кутия, която
изпълваше цялата му вътрешност. Извадиха я и започнаха да я оглеждат, като си
я предаваха от ръка на ръка.
- Ти ли си я сложила?
- в недоумение се обърна Борис към София, но и тя беше не по-малко озадачена.
— Може да не е кутия, а да е просто парче дърво. Няма
никакви прорези ,които да подсказват, че се отваря - констатира Максим - Има си
и тежест.
-Можем да се
маем така цял ден — прекъсна догадките Светеца. - Предлагам да оставим
кутията за друг път. Твърде ми е нервно, за да се залавям с нови разследвания.
-Боже, та
той се жени! - възкликна Боян, хвана го приятелски за раменете и го разтърси. -
Това е едно от най-важните събития в живота му, а ние какво правим?!
-Някой сети
ли се за пръстени? - попита София и тръгна нагоре по стълбите.
-Имаме пръстени
- обади се след нея Карамилев. - Само те ще са ни като на истинска сватба.
-Това не е
най-важното, миличък — прошепна му Тамирис, която, откакто го видя да слиза от
колата, не се пускаше от него.
Качиха се
всички горе и започнаха да се приготвят за брачния ритуал. София затършува в
гардероба и успя да изрови някаква бяла рокля от времето на баба си. Вероятно
бе я носила на младини само по някакъв много специален повод, защото беше
почти като нова. Не ставаше за носене из града, но за булката беше идеална,
защото си имаше и дантели, и красива панделка отзад на кръста.
Тамирис
благоговейно я облече. Дългите й черни коси се спуснаха като водопад по
раменете и гърба и влязоха в чудесна хармония с лъскавия бял сатен.
Никога през живота си София не беше срещала такова
съвършенство. Досега не бе забелязала, че косата на богинята стига чак до
глезените й. Когато отметнеше глава, тя наподобяваше достолепието на блестяща
морска вълна.
На София и се прииска да я докосне, за да се убеди, че е
реалност, а не някаква красива илюзия.
- Ти наистина си най-очарователната жена, която съм
виждала! - не се сдържа да възкликне и от ненадейния комплимент бузите на
принцесата поруменяха.
В четири и половина Светеца и Тамирис с халки на
пръстите бяха обявени от нехаещата за брака им общинска служителка,
съвместяваща длъжността „ритуалчик", за съпруг и. съпруга.
В същото време, докато те приемаха най-искрените
поздравления и пожелания от приятелите си, за пачка банкноти Танев слагаше
камъка на мястото му върху капака на саркофага, в който почиваше от тежкия си
земен път нотариусът.
Първи бяха новите собственици на бившата
резиденция, които се оказаха трима.
След тях в пещерата слязоха двамата братя Сотос и верният
им наставник Зорин.
Понякога всичко се подрежда като с докосване на
магическа пръчка. Когато едните настигнаха другите и надушиха, че капанът
щраква, нямаха никакво време нито да се изпозастрелят, нито да избягат навън.
Съдбата беше решила да възстанови равновесието и да даде
шанс на благотворителната фондация „Албуга-Булгар" за спокоен и дълъг
живот „на ползу роду".
В този фатален ден проклятието, преследвало толкова
години принцесата, най- сетне рухна и за компенсация, прибирайки се във вечния
си саркофаг под закрилата на небесния камък, прониза всички натрапници в
тунела и пещерата. От тях остана само прах, който се разнесе навсякъде из
къщата и тя заприлича на най-обикновено човешко жилище.
След като проклятието се прислони при нотариуса, камъкът
се отдели от мястото си и пробивайки стометровите скали над пещерата, излетя в
небето, без да остави следа.
В противоречие на всички физични закони метеоритът се
завърна там, откъдето бе дошъл преди повече от две хиляди години, и се сля с
всемогъщите сили, които го бяха създали и изпратили на земята...
Беше проведено разследване, но колкото да търсеха, не намериха
ни вест, ни кост от неканените гости. Плъзнаха какви ли не слухове - нито един
от тях не беше потвърден.
Собственичката на къщата казала, че няма представа защо са идвали, тъй като по онова
време била далеч от Враца и кумувала на свои приятели.
Наивното предположение на младока Максим Христов, че
проклятието би могло да се прехвърли на друг, в общи линии се беше оказало
прозорливо.
Абонамент за:
Публикации (Atom)